стълбището през външната стая. От двойната врата картината моментално се изясни и за двамата. Единият се затича обратно към стълбите, крещейки колкото му позволяваше гласът, докато другият бавно и уплашено запристъпва в кабинета на Бертолд.
—
За по-малко от минута от двете посоки на стълбището се изсипа цял поток от служители във фирмите на маркиза, задръствайки вратите. При нахлуването на всяка група в кабинета следваха писъци и клетви. В течение на следващите две минути двайсет и пет души крещяха заповеди на несъществуващи свои подчинени.
Кенфийлд разтресе ситно накъдрената секретарка за раменете, в опит да я накара да спре да пищи. Повтаряше й да се обади на полицията, но тя изглежда изобщо не го чуваше. Кенфийлд не искаше да се обажда сам, тъй като това щеше да изисква допълнително време и концентрация. Искаше да не изпуска от очи всички присъстващи и най-вече Бейзил, ако това бе възможно.
Висок, белокос мъж с изискана външност и двуреден костюм на тънко райе бе разбутал тълпата, за да стигне до секретарката и Кенфийлд.
— Мис Ричардс! Мис Ричардс! Какво стана, за Бога!
— Отворихме вратата на кабинета му и го намерихме така! Ето това стана — извика данъчният инспектор над кънтящите възбудени гласове.
Тогава Кенфийлд се загледа внимателно в човека, отправил въпроса. Къде го бе виждал по-рано? Беше ли го срещал изобщо? Мъжът изглеждаше като толкова много други в света на Скарлати. Чак до перфектно пригладените си мустаци.
— Позвънихте ли на полицията? — попита господинът.
Кенфийлд видя Бейзил да си проправя път през истеричната тълпа, събрала се на вратата на кабинета.
— Не, в полицията не е съобщено — извика американецът, докато следеше как Бейзил напредва в тълпата. — Обадете им се! Сигурно ще е добре и ако се затворят вратите — каза той и понечи да се втурне след Бейзил под предлог, че ще затваря вратите. Изисканият на вид мъж с пригладените мустаци го хвана здраво за ревера.
— Вие ли казахте, че сте го намерили?
— Да. Пуснете ме!
— Как се казвате, млади момко?
— Какво?
— Името ви?
— Дерек, Джеймс Дерек! Обадете се на полицията, сега!
Кенфийлд хвана китката на мъжа и притисна с все сила вената. Ръката се отдръпна болезнено, а Кенфийлд се втурна в тълпата след Бейзил.
Мъжът с раирания костюм пристъпи леко назад и се обърна към секретарката.
— Чухте ли името му, мис Ричардс? Аз не можах да го чуя.
Момичето все още хълцаше.
— Да, сър. Беше Дерин, или Дерек. Първото — Джеймс.
Мъжът с пригладените мустаци погледна внимателно секретарката. Тя го бе чула.
— Полицията, мис Ричардс. Извикайте полиция!
— Да, сър… мистър Пул.
Мъжът на име Пул си проправи път през тълпата. Трябваше да отиде в офиса си. Трябваше да остане сам.
Човека, заради когото той бе убил — хладнокръвно.
Те щяха да си платят! Щяха да си платят стократно!
Той, Пул, никога не бе изменил на Бертолд приживе. Нямаше да го изостави и в смъртта!
Но се откриваха въпроси. Толкова много въпроси.
Този Кенфийлд, който току-що бе излъгал за името си; старицата, Елизабет Скарлати.
И най-вече уродливият Хайнрих Крьогер. Мъжът, за когото Пул знаеше категорично, че е синът на Елизабет Скарлати. Знаеше, защото Бертолд му бе казал.
Той се зачуди дали някой друг също знае.
На площадката на третия етаж, която бе вече претъпкана докрай със служители на Бертолд в различна степен на истерия, Кенфийлд видя един етаж по-долу как Бейзил слиза по стълбите, хванат за перилата. Счетоводителят започна да крещи:
— Дайте път! Дайте път! Лекарят чака! Трябва да го доведа! Дайте път!
Номерът даде известен резултат и той започна да напредва по-бързо. Докато стигне до фоайето на първия етаж, Бейзил се бе вече изгубил от погледа му. Кенфийлд изтича през главния вход навън на тротоара. На половината от пътя до следващата пресечка на юг той видя Бейзил да куца по средата на Воксхол роуд, махайки с ръка, сякаш се опитваше да спре такси. Колената на панталона му бяха окаляни, там, където бе паднал в бързината си.
От различни прозорци на „Бертолд е Фис“ продължаваха да идват крясъци, привличащи десетки минувачи към входа на сградата на компанията.
Кенфийлд тръгна през тълпата към куцащата фигура.
Едно такси спря и Бейзил грабна дръжката на вратата. Бе вече вътре, когато Кенфийлд застигна колата и не позволи на англичанина да затвори вратата. Влезе в таксито до Бейзил, избутвайки го настрана, за да му направи място.
— Хей! Какво правите? — Бейзил бе изплашен, но не викаше. Шофьорът не спираше да протяга шия ту напред, ту назад към насъбралата се тълпа, която вече се отдалечаваше зад тях. Бейзил не желаеше да привлича излишно внимание.
Преди Бейзил да успее да намисли нещо, американецът сграбчи дясната ръка на англичанинът и издърпа ръкава на сакото нагоре. После изви китката на Бейзил, посочвайки червено-черното копче на ръкавела.
— Цюрих, Бейзил! — прошепна данъчният инспектор.
— Какво говорите?
— С теб съм, глупако! Или поне ще бъда, ако те оставят жив!
— Божичко! Божичко! — започна да пелтечи Бейзил.
Американецът пусна ръката на Бейзил, отблъсквайки я надолу. После погледна право напред, сякаш англичанинът изобщо не съществуваше.
— Ти си идиот. Разбираш, че съм прав, нали?
— Не ви познавам, сър! Не ви познавам! — англичанинът бе на път да припадне всеки миг.
— Тогава ще ти го кажа другояче. Аз може би съм единственият ти шанс.
— Вижте. Нямам нищо общо с тази работа! Бях в чакалнята заедно с вас. Изобщо не зная какво стана!
— Разбира се. Ясно е като бял ден, че това бе работа на шофьора. Но доста хора ще поискат да разберат защо тръгна да бягаш. Може би просто е трябвало да се убедиш, че задачата е изпълнена.
— Това е нелепо!
— Защо избяга тогава?
— Аз… аз…
— Да не говорим сега. Къде можем да отидем, така че да ни виждат и други хора в продължение на десет-петнайсет минути? Не искам да оставяме впечатлението, че сме се покрили.
— В клуба ми… предполагам.
— Дай му адреса!
Глава 32
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „бил си там“ — изкрещя в телефона Джеймс Дерек. — Не
