Наследството на Скарлати

Кенфийлд се чувстваше като в небрано лозе, изправен пред Елизабет. Единствено за да увеличи дистанцията помежду им, той се насочи към средата на стаята.

— По дяволите! Сам не зная на какво трябва да се съглася!

— Дайте ми четири седмици. Само четири седмици, смятано от днес… Ако не успея, ще направя каквото поискате… Нещо повече, ще дойда във Вашингтон с вас. Ще дам показания, ако има нужда, пред някоя от онези комисии. Ще направя всичко, което вие или вашата служба сметне за необходимо. Освен това личните сметки помежду ни ще бъдат уредени в троен размер.

— Ами ако не успеете?

— Има ли някой, който ще го е грижа, освен мен самата? На този свят пропадналите милионери събират малко съчувствие.

— А какво ще стане със семейството ви? То не може да прекара остатъка от живота си насред затънтено езеро в Канада.

— Няма и да им се наложи. Независимо от високата цена, аз в крайна сметка ще унищожа сина си. Ще изложа на показ истинското лице на Ълстър Скарлет. В Цюрих ще го осъдя на смърт.

Данъчният инспектор замълча за момент и погледна към Елизабет.

— А сетихте ли се да обърнете внимание и на факта, че може да ви убият?

— Да.

— И поемате риска… Да разпродадете „Скарлати индъстрис“. Да разрушите всичко, което сте създали. Толкова много ли значи това за вас? Така ли го мразите?

— Да. Както човек може да намрази заразата. Дори повече, тъй като аз съм отговорна за процъфтяването й.

Кенфийлд постави чашата си на масата, изкушен да си налее още едно питие.

— Отивате вече твърде далеч.

— Не казвам, че аз съм създала заразата. Казах, че съм отговорна за плъзването й. Не просто заради това, че съм осигурила парите — но далеч по-важно — защото аз възпитах едно схващане, заложих една идея. Идея, която се е изродила в процеса си на узряване.

— Не ви вярвам. Не сте светица, но не мислите като тях — посочи той към изрезките на дивана.

Старицата притвори за миг уморените си очи.

— Зрънце от… това има във всеки от нас. И всичко е част от тази идея… Изкривената идея. Съпругът ми и аз посветихме годините си на създаването на една индустриална империя. От смъртта му насам съм се борила с пазара — удвоявайки, утроявайки, прибавяйки, строейки — но винаги печелейки… Беше опияняваща, изтощителна игра… Играх я добре. И някъде през всичките тези години синът ми е научил онова, което мнозина наблюдатели така и не успяха да видят — че печалбата, парите или материалните блага никога не са били най-важното — те бяха просто страничен продукт. Всичко бе в концентрирането на власт… Желаех тази власт, защото искрено вярвах, че съм способна да поема отговорността. И колкото по- убедена ставах в това, следваше автоматично, че останалите не са достойни да я поемат… Борбата за власт, струва ми се, се превръща винаги в един вътрешен кръстоносен поход. И колкото повече е успехът, толкова по-личен става той. Дали го е разбрал, или не, това синът ми е виждал пред очите си как става… Сходните черти освен в целите, може и да са в мотива. Но със сина ми във всичко останало ни дели пропаст.

— Ще ви дам тези четири седмици. Само Бог знае защо го правя. Но все още не сте ми казали ясно защо искате да тръгнете на подобен риск. Да хвърлите всичко по дяволите.

— Опитах се… Знаете ли, понякога схващате бавно. Ако с това ви обиждам, то е защото смятам, че добре ме разбрахте. И нарочно искате да си призная докрай една неприятна истина. — Тя занесе бележките си до масата край вратата на спалнята. Вече бе паднал здрач и тя включи лампата, при което заклати ресните на лампиона. Играта на сенките изглежда й се стори очарователна. — Предполагам, че всички „ние“ — Библията ни нарича „богатите и силните“ — желаем да оставим света след себе си някак по- различен от вида, в който той е бил преди нас. С годините този смътен, неясен инстинкт придобива всъщност голямо значение. Не един и двама души на този свят са си играли с фразите на собствения си некролог — тя се извърна от лампата и погледна данъчния инспектор. — Според сегашните обстоятелства, бихте ли си дали труда да предугадите вида на не тъй далечния ми некролог?

— Отказвам. Това е друг въпрос.

— Но, виждате ли, тук е заложен капанът… Богатството се приема като нещо дадено. Всяко от безкрайно трудните решения, всеки инфарктен риск или блъф — в очите на външния се превръщат в нормално всекидневие от поредица успехи, каквито и се очакват от вас. Успехи, които предизвикват повече презрение, отколкото възхита, тъй като освен човек, който отива на риск, съм и жена. Доста непривлекателно съчетание… Един син — загинал във войната. Другият — бързо оформил се като надут некадърник, търсен само за зло, обект на пренебрежение и присмех навсякъде, където те са възможни. А сега и това. Един луд, предвождащ една разрастваща се банда от разсърдени психопати… Това ми остана да завещая. Това завещава Скарлати, мистър Кенфийлд… Не особено завидно наследство, нали?

— Да, съвсем не.

— Няма и да се спра пред нищо, за да предотвратя тази последна лудост… — тя взе записките си и влезе в спалнята. Затвори вратата след себе си, оставяйки Кенфийлд сам в голямата дневна. За момент си бе помислил, че старицата е готова да се разплаче.

Глава 35

Полетът на моноплана над Ламанша премина безпрепятствено — вятърът бе слаб, видимостта — отлична. Скарлет бе доволен от това, защото дразнещото гъделичкане на незаздравялата му операция в комбинация с развилнелия му се гняв можеше да превърне трудностите на едно пътуване във фатален негов край. Той почти не успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да следи компаса и уредите пред себе си, така че когато пред него се разкриха бреговете на Нормандия, пейзажът му се стори непознат. Все пак, бе виждал тази гледка десетки пъти.

На малкото летище край Лезю бе посрещнат от парижкия контингент, състоящ се от двама германци и един френски гасконец, чийто гърлен диалект малко се различаваше от този на немците.

Тримата европейци предполагаха, че човекът — те не знаеха името му — ще им нареди да се върнат Париж. И да изчакат нови инструкции.

Мъжът обаче имаше други намерения, като настоя всички те да се сместят на предната седалка, докато той сам се разположи на задната. Нареди автомобилът да ги отведе до Вернон, където двама от спътниците му трябваше да излязат и да се приберат сами до Париж. Шофьорът трябваше да остане.

Шофьорът отправи някакъв неясен протест, когато Скарлет му заповяда да продължи на запад към Монбелиар, малък град край швейцарската граница.

— Mein Herr! Това са четиристотин километра! Ще ни отнеме десет часа или повече по тези алпийски пътища!

— Трябва да сме там за вечеря. И не се обаждай повече!

— Може би щеше да е по-лесно за mein Herr, ако бе заредил и прелетя…

— Когато съм уморен, не летя. Не се притеснявай. В Монбелиар ще имаш от любимата си „морска храна“. Точно по твоята диета, Кирхер, от която се възбужда небцето.

— Jawohl, mein Herr! — ухили се Кирхер, знаейки, че мъжът бе наистина голям Oberfuhrer.

Скарлет се замисли. Отрепките! Един ден щяха да се отърват от всички подобни.

Монбелиар се оказа, че не се различава много от едно по-голямо село. Основният поминък на жителите му бе земеделието, като голяма част от добива се превозваше в Швейцария и Германия. Използваната валута, както и в много погранични градове, бе смесица от франкове, марки и швейцарски франкове.

Скарлет и шофьорът му пристигнаха малко след девет часа вечерта. Като се изключат няколкото спирания за гориво и една почивка за късен обяд, пътуването бе преминало без разговор помежду им. Мълчанието бе имало успокояващ ефект за притесненията на Скарлет. Сега вече можеше да мисли и без да се гневи, макар че ядът му не го напускаше. Шофьорът се бе оказал прав, когато каза, че един полет от