Наследството на Скарлати

Лезю до Монбелиар ще е по-лесен и по-малко изморителен, но Скарлет не можеше да рискува нарастващата умора от летенето да бъде съпроводена от евентуално избухване на гнева му…

По някое време същата вечер, или същата нощ — времето бе оставено неуточнено — щеше да се срещне с Прусака, човека от изключителна важност, способен да донесе всичко онова, на което малцина други бяха способни. Трябваше да е на нужната висота за тази среща — целият, до последната си мозъчна клетка. Не можеше да си позволи последните проблеми да разсеят концентрацията му. Срещата с Прусака бе кулминацията на месеци, години работа — от първата зловеща среща с Грегор Щрасер до превръщането на милионите му в швейцарски капитал. Той, Хайнрих Крьогер, притежаваше финансите, така отчайващо необходими на националсоциалистите. Значението му за партията сега бе признато.

Проблемите. Тези досадни проблеми! Но той бе взел своите решения. Щеше да постави Хауърд Торнтън в изолация; може би щеше да нареди да бъде убит. Този американец от Сан Франциско го бе предал. Ако стокхолмската афера бъде разкрита, вината трябва да се хвърли върху Торнтън. Бяха използвалите неговите връзки в Швеция и той очевидно бе разиграл голям обем акции на по-ниски цени за собствена изгода.

За Торнтън щяха да се погрижат.

Както и за френското конте, Жак Бертолд.

Торнтън и Бертолд! И двамата бяха недостойни! Алчни, глупави и недостойни!

Но какво се бе случило с Бутройд? Очевидно бе убит на „Калпурния“. Но как? Защо? Нямаше значение, той си заслужаваше да умре! Както и тъстът му. Нареждането на Ролинс да се убие Елизабет Скарлати бе тъпо! Избраният момент бе лудост! Не можеше ли Ролинс да разбере, че тя щеше да остави след себе си писма, документи? Мъртва тя бе далеч по-опасна, отколкото жива. Поне до момента, в който той не бе стигнал до нея — и заплашил скъпоценните й Скарлати. Тя вече можеше да умре! Сега това не би било от значение. И след като вече Бутройд го нямаше, Ролинс бе мъртъв и Торнтън бе на път, нямаше да остане никой, който да знае кой е той. Никой! Той бе Хайнрих Крьогер, водачът на новия ред!

Спряха край Лоберж де Моано, малко ресторантче с бюфет и хотелски стаи за пътуващите или за желаещите да се усамотят по други причини. За Скарлет това бе мястото на уговорената среща.

— Закарай колата по-долу и я паркирай — каза той на Кирхер. — Ще бъда в една от стаите. Вечеряй. Ще те повикам по-късно… Не съм забравил обещанието си.

Кирхер се ухили.

Ълстър Скарлет излезе от колата и се протегна. Чувстваше се по-добре, кожата му го дразнеше по- слабо и предстоящата среща го изпълваше с очакване. Именно такава работа трябваше да върши през цялото време! Дела — значими. Носещи власт.

Изчака докато колата се отдалечи достатъчно, за да го скрие от обсега на огледалото за обратно виждане. После се извърна от вратата, отдалечи се от нея и свърна по калдъръмената пътека. Недостойните никога не трябваше да научават нещо повече от това, което определяше полезността им.

Стигна до една неосветена врата и почука няколко пъти.

Вратата се отвори и един мъж, среден на ръст, с гъста, вълниста, черна коса и плътни, тъмни вежди застана в средата на рамката, като че ли за да охранява входа, а не да посрещне гост. Носеше сиво палто с баварска кройка и кафяви панталони. Лицето напомняше за мургаво ангелче с широко отворени очи и пронизващ поглед. Името му бе Рудолф Хес.

— Къде се забавихте? — Хес направи знак на Скарлет да влезе и затвори вратата. Стаята бе малка: имаше маса със столове около нея, шкаф, два лампиона, които осветяваха помещението. Другият мъж, който бе гледал от прозореца, очевидно за да потвърди самоличността на Скарлет, му кимна. Бе слаб, грозен мъж, с черти на хищна птица чак до орловия си нос. Куцаше.

— Йозеф? — обърна се Скарлет към него. — Не очаквах да те видя тук.

Йозеф Гьобелс премести погледа си върху Хес. Знаеше твърде слабо английски. Хес бързо преведе думите на Скарлет и Гьобелс сви рамене.

— Попитах ви къде се забавихте?

— Имах проблеми в Лезю. Не можах да намеря друг самолет, така че трябваше да дойда с кола. Денят ми бе дълъг, затова, моля ви, не го правете още по-тежък.

— Ach! От Лезю? Дълъг път. Ще поръчам да ви донесат малко храна, но трябва да побързате. Райнхарт чака от обяд.

Скарлет съблече авиаторската си куртка и я метна на шкафа.

— Как е той?

Гьобелс този път разбра достатъчно, за да се намеси.

— Райнхарт?… Из-нер-вен!

Той произнесе думата неправилно и Скарлет се ухили. Гьобелс си помисли, че този гигант е едно отвратително на вид същество. Оценката бе взаимна.

— Оставете храната. Райнхарт чака вече твърде дълго… Къде е той?

— В стаята си. Номер две, надолу по коридора. Излезе на разходка следобед, но все мисли, че някой ще го познае, така че се върна след десет минути. Струва ми се, че е недоволен.

— Идете го доведете… Заедно с малко уиски — той погледна към Гьобелс, надявайки се този отблъскващ, нисък мъж да излезе. Не бе хубаво Гьобелс да е там, докато Хес и той разговарят с аристократичния прусак. Гьобелс му приличаше на дребен еврейски счетоводител.

Но Скарлет знаеше, че не може да направи нищо. Хитлер бе твърде близък с Гьобелс.

Йозеф Гьобелс изглежда четеше мислите на високия мъж.

— Ich werde dabei sitzen wahrend Sie sprechen — той придърпа един стол към стената и седна.

Хес бе тръгнал надолу по коридора и двамата мъже бяха сами в стаята. Никой от тях не заговори.

Четири минути по-късно Хес се завърна. Следваше го застаряващ, твърде пълен германец, поне половин глава по-нисък от Хес, облечен с двуреден костюм и висока яка. Лицето му бе размекнато от излишна тлъстина, а бялата му коса бе ниско подстригана. Стоеше идеално изправен и въпреки внушителната му външност, Скарлет си помисли, че има нещо меко в излъчването му, което няма нищо общо с масивността му. Той прекрачи прага на стаята. Хес затвори вратата и я заключи.

— Господа. Генерал Райнхарт — застана мирно Хес.

Гьобелс се изправи от стола си и се поклони, удряйки петите си една в друга.

Райнхарт го изгледа равнодушно.

Скарлет забеляза реакцията на генерала. Приближи се до стария генерал и протегна ръка.

— Хер генерал.

Райнхарт се обърна с лице към Скарлет и макар да прикри добре реакцията си, впечатлението му от вида на Скарлет бе очевидно. Двамата мъже се ръкуваха формално.

— Моля седнете, Herr General — Хес бе безкрайно впечатлен от тяхното присъствие и не се опитваше да скрие този факт. Райнхарт седна на стола в края на масата. Това на момента предизвика недоволството на Скарлет. На същия стол бе искал да седне той, тъй като това бе мястото на водача.

Хес запита Райнхарт дали иска уиски, джин или вино. Генералът махна с ръка в знак на отказ.

— Нищо и за мен — каза Ълстър Скарлет, сядайки на стола вляво от Райнхарт. Хес забрави за подноса и също седна на мястото си. Гьобелс се оттегли накуцвайки до стола си край стената.

Скарлет заговори първи.

— Извинявам се за закъснението. Непростимо, но боя се, и неизбежно. Изникна неотложна работа при сподвижниците ни в Лондон.

— Вашето име, моля? — прекъсна го Райнхарт на английски със силен тевтонски акцент.

Скарлет изгледа кратко Хес, преди да отговори.

— Крьогер, Herr General. Хайнрих Крьогер.

Райнхарт не сваляше очи от Скарлет.

— Мисля, че това не е вашето име, сър. Вие не сте германец — каза той с равен глас.

— Симпатиите ми са на страната на германците. И то до такава степен, че избрах да бъда наричан с името Хайнрих Крьогер.

Хес ги прекъсна.

— Хер Крьогер оказва безценна помощ на всички ни. Изключено би било да напреднем в такава степен