без него, сър.
—
— Това в скоро време ще бъде поправено — каза Скарлет. Всъщност той вече говореше почти безупречен немски, но смяташе, че отстъпвайки с езика, изпада в неизгодно положение.
— Аз не съм американец, генерале — отвърна Скарлет на погледа на Райнхарт, без да отстъпва и педя. — Аз съм гражданин на новия ред!… За да го видя осъществен съм дал толкова, ако не и повече, колкото всеки друг жив или мъртъв… Моля, не забравяйте това в този наш разговор.
Райнхарт сви рамене.
— Сигурен съм, че за да сте на тази маса имате своите причини, както и аз имам моите.
— Можете да сте убеден в това — отпусна се Скарлет и придърпа стола си напред.
— Много добре, господа, на работа. Ако е възможно бих искал да напусна Монбелиар тази вечер — Райнхарт бръкна в джоба си и извади лист обикновена хартия. — Вашата партия предприе някои съвсем не незначителни стъпки в Райхстага. След вашето фиаско в Мюнхен, може да се каже дори забележителен напредък…
Хес го прекъсна ентусиазирано.
— Ние едва започваме! От позора на подлото поражение Германия ще се издигне дваж по силна! Ще бъдем господари на цяла Европа!
Райнхарт задържа сгънатия лист в ръката си, като наблюдаваше Хес. После тихо и властно отвърна:
— За нас би било достатъчно да сме господари и само на Германия. Всичко, което искаме, е да сме способни да защитаваме страната си.
— Това е най-малкото, което можем да ви гарантираме, генерале — отговори Скарлет с тон не по-висок от този на Райнхарт.
— Това е единствената гаранция, която желаем. Не ни интересуват крайностите, които вашият Адолф Хитлер проповядва.
При споменаването на името на Хитлер, Гьобелс се изпъна на стола си. Бе ядосан от факта, че не разбира.
—
Райнхарт отговори на Гьобелс на родния им език.
—
—
—
Ълстър Скарлет премести поглед към Гьобелс. Очите на дребния мъж блестяха от омраза и Скарлет се досети, че един ден Райнхарт ще трябва да плати за тези си думи. Генералът продължи, разгъвайки листа.
— Периодът, в който се намира нашата нация, налага съюзяване с нетрадиционни партньори… Говорил съм с фон Шницлер и Киндорф. Круп, сигурен съм, досещате се, отказва да обсъжда проекта… Германската промишленост не е в по-добро състояние от армията. Всички са пионки в ръцете на Съюзническата контролна комисия… Версайските ограничения ни водят ту до инфлация, ту до депресия. Липсва стабилност. Няма нищо, на което да можем да разчитаме. Но имаме обща цел, господа — Версайския договор.
— Това е само една от целите. Има и други — Скарлет бе останал доволен, но задоволството му се оказа краткотрайно.
— Това е единствената причина, която ме доведе в Монбелиар! Както германската промишленост трябва да получи възможност да диша, да изнася, без да й се пречи, така и германската армия трябва да може да поддържа адекватната си мощ! Ограничението от стохилядна армия за защита на над хиляда и шестстотин мили гранична линия е абсурд!… Първо има обещания, вечните обещания, а после — заплахи. На нищо не може да се разчита. Никакво разбиране. Никаква възможност за нужния ни растеж.
— Ние бяхме предадени! Бяхме подло предадени през 1918-а и това предателство продължава! Предатели все още има из цяла Германия! — Хес желаеше повече от всичко да бъде смятан за един от приятелите на Райнхарт и неговото офицерство. Райнхарт разбираше това и не остана впечатлен.
—
— За някои от нас това е много лесно, генерал Райнхарт — устата на Скарлет се разля в уродливата му усмивка.
— Няма да споря по този въпрос с вас — погледна го Райнхарт.
— Един ден ще се наложи. Затова и съм тук — отчасти.
— Нека повторим, хер Крьогер. Вие си имате своите причини, аз — моите. Аз не се интересувам от вашите, но вие сте принуден да се съобразявате с моите — той погледна първо към Хес и после към фигурата на Гьобелс в сянката на стената.
— Ще говоря направо, господа. В най-добрия случай, всичко това е публична тайна… Отвъд полските граници в земите на болшевиките има хиляди недоволни германски офицери. Мъже без работа в собствената си страна. Те обучават руските командири! Учат на дисциплина руската селска Червена армия… Защо? Някои — за да преживеят. Други се оправдават с това, че няколко руски фабрики ни снабдяват контрабандно с оръжие и амуниции въпреки забраната на Съюзническата комисия… Това състояние на нещата не ми харесва, господа. Нямам вяра на руснаците… Ваймар е заразен. Еберт не пожела да погледне истината в очите. Хинденбург е още по-далеч от нея! Той живее в монархическото минало. Политиците трябва да бъдат принудени да се заемат с въпроса за Версай! Трябва да бъдем освободени отвътре!
Рудолф Хес положи длани на масата.
— Имате думата на Адолф Хитлер и всички нас в тази стая, че въпрос номер едно в политиката на Германската националсоциалистическа работническа партия е безусловното отхвърляне на Версайския договор и неговите ограничения!
— Предполагам, така е. Но това, което ме интересува, е дали ще успеете да обедините ефикасно различните политически лагери в Райхстага. Не мога да отрека, че имате притегателна сила. Далеч повече от останалите… Въпросът, чийто отговор търсим, както, сигурен съм, правят и нашите колеги в търговията, е ще издържите ли достатъчно дълго. Можете ли да оцелеете? Ще оцелеете ли?… Само преди няколко години ви поставиха извън закона. Не можем да си позволим да се съюзяваме с политическа комета, която просто да изгасне сама.
Ълстър Скарлет стана от стола си и погледна отвисоко стария германски генерал.
— Какво ще отговорите, ако ви кажа, че разполагаме с финансови средства, надхвърлящи силите на която и да е политическа организация в Европа? А вероятно и на Западното полукълбо?
— Ще отговоря, че преувеличавате.
— Или ако ви кажа, че притежаваме територии — земи — достатъчно обширни, за да поемат обучението на хиляди и хиляди елитни части извън контрола на Версайските инспекционни групи?
— Ще трябва да ми докажете всичко това.
— Мога да направя точно това.
Райнхарт се надигна и се изправи лице срещу лице с Хайнрих Крьогер.
— Ако говорите истината… ще имате подкрепата на имперския генералитет на Германия.
Глава 36
Джанет Саксън Скарлет, все още със затворени очи, потърси с ръка под чаршафа тялото на своя любим. Него го нямаше, така че тя отвори очи, вдигна глава и стаята се завъртя около нея. Клепачите й натежаваха, а стомахът я болеше. Все още бе изтощена, а и малко пияна.
Матю Кенфийлд бе на писалищната маса по гащета. Бе опрял лакти на масата и брада в дланите си, вперил поглед в листа хартия пред себе си.
Джанет го наблюдаваше, убедена, че той не я забелязва. Обърна се на една страна, за да може да го гледа.
Той не бе обикновен човек, мислеше си тя, но, от друга страна, не бе и твърде забележителен, ако се изключи това, че тя го обичаше. Какво в него й се виждаше тъй привлекателно, почуди се тя. Не бе като
