показани на снимките. Спомни си за машинациите на мъртвия Бертолд, за пътя в Уелс, за масовото убийство в Йорк.
Елизабет седеше на бюрото, нахвърляйки бележки по статиите. Картината започваше да се прояснява и за нея. Но бе все още непълна, сякаш част от фона липсваше. Това я безпокоеше, но вече бе разбрала достатъчно.
— Просто зашеметява въображението, нали? — каза Елизабет, ставайки от стола.
— Какво успяхте да разберете?
— Достатъчно, за да се изплаша. Една незначителна, но динамична политическа организация е тихомълком финансирана от няколко от най-богатите мъже на земята. Мъжете от Цюрих. И моят син е част от тях.
— Но защо?
— Не съм сигурна още — приближи се Елизабет до прозореца. — Има още какво да се научи. Все пак, едно е ясно. Ако тази банда фанатици отбележи сериозен напредък в Германия — и си завоюва значимо присъствие в Райхстага — хората от Цюрих ще разполагат с нечувана икономическа мощ. Концепцията, струва ми се, е дългосрочна. И стратегията може да се окаже бляскава.
— Тогава трябва да се върна във Вашингтон!
— Там сигурно вече знаят или подозират.
— Тогава трябва да се намесим!
— Не можете да се намесите! — обърна се Елизабет обратно към Кенфийлд. — Никое правителство няма право да се меси във вътрешните дела на друго. Никоя държава няма това право. Има друг начин. Далеч по-ефикасен. Но рискът е огромен и трябва да го обмисля.
Старицата повдигна към устата си сключените пръсти на ръцете си и се отдалечи от Кенфийлд.
— За какво става дума? Какъв е рискът?
Елизабет обаче не го чуваше. Бе изцяло съсредоточена. След няколко минути заговори от другия край на стаята.
— В едно далечно езеро в Канада има един малък остров. Преди много, много години, съпругът ми взе прибързано решение и го купи. Има няколко жилища на него, примитивни, но обитаеми… Ако ви предоставя всички нужни средства, бихте ли гарантирали, че ще можете да охранявате това място така, че всеки външен достъп до него да е изключен?
— Смятам, че да.
— Не е достатъчно. Елемент на съмнение не трябва да съществува. Животът на цялото ми семейство би зависил от абсолютната им изолация. Средствата, за които споменах, могат да се сметнат, честно казано, за неограничени.
— Добре, тогава. Да, мога да гарантирам.
— Можете ли да се погрижите те да бъдат отведени там в пълна секретност?
— Да.
— Можете ли да подготвите всичко това за една седмица?
— Да, отново.
— Много добре. Ще ви представя предложението си. И повярвайте ми, когато казвам, че това е единственият изход.
— Какво предлагате?
— С две думи, „Скарлати индъстрис“ ще унищожи икономически всеки инвеститор в списъка от Цюрих. Ще ги накара да рухнат финансово.
Кенфийлд прикова поглед в очарователната в своята самоувереност старица. В продължение на няколко минути не успя да каже нищо, а само процеждаше въздуха през зъби като че ли се опитваше да формулира отговора си.
— Вие бълнувате — тихо каза той. — Вие сте сама. Те са четиринайсет… не, тринайсет… отвратителни, мастити богаташи. Не можете да се равнявате с тях.
— Стойността тук няма нищо общо с бройката, мистър Кенфийлд. От един момент нататък, всичко зависи от това колко бързо човек може да раздвижва активите си. Факторът време е върховното оръжие в бизнеса и не позволявайте някой да ви убеждава в противното. В моя случай решенията вземам аз.
— Какво означава това?
Елизабет стоеше неподвижно точно пред Кенфийлд. Думите й бяха премерени.
— Ако реша да ликвидирам цялата групировка „Скарлати индъстрис“, няма сила на този свят, която да ми попречи.
Данъчният инспектор не бе сигурен, че е разбрал идеята зад тази декларация. Втренчи поглед в нея за няколко секунди, преди да каже:
— Е, и? Какво от това?
— Глупав младежо!… Освен Ротшилд и вероятно още няколко индийски махараджи, съмнявам се дали има друг човек в тази цивилизация със състояние като моето, който може да каже това!
— Защо не? Защо всеки от хората от Цюрих да не могат да направят същото?
Старицата излизаше извън кожата си. Тя стегна в един юмрук пръстите на ръцете си и ги вдигна към брадичката си.
— Като човек, чието въображение далеч надхвърля интелигентността му, вие ме изненадвате. Или може би само страхът успява да задейства разбирането ви за по-мащабни идеи?
— Въпрос срещу въпрос не е разрешен! Искам отговор!
— Те са свързани, уверявам ви. Основната причина за невъзможността на хората от Цюрих да направят това, което аз мога да сторя, е в собствения им страх. Страх от договорните им задължения по закона; страх от инвеститорите и инвестициите; страх от екстремни решения; страх от паниката, до която те винаги водят. И най-вече, страх от финансов крах.
— И нищо от тези неща не засяга и вас? Това ли искате да кажете?
— Никакви ангажименти не висят над Скарлати. Докато умра, там ще има само един глас. Скарлати съм аз.
— А останалото? Решенията, паниката, крахът?
— Както винаги, решенията ще бъдат приведени в изпълнение прецизно и предвидливо. Паниката ще бъде избегната.
— Както и финансовото ви рухване, така ли?… Проклет да съм, ако не сте най-самоуверената жена на този свят!
— Пак не ме разбирате. В момент като този, ако се наложи бих приела като неизбежно и пълното разоряване на Скарлати. Но на нужната цена.
Сега Матю Кенфийлд разбра.
— Проклет да съм.
— Нужно ми е да разполагам с огромни суми. Невъобразими за вас средства, с които да мога да се разпореждам както поискам. Пари, способни да откупят огромни активи, да раздуят или да хвърлят в депресия цели пазари. Щом подобно разиграване бъде извършено, съмнявам се дали всичкият капитал на земята ще може да възстанови пак „Скарлати индъстрис“. Просто никога вече никой не би ми се доверил.
— И с вас ще е свършено.
— Безвъзвратно.
Старицата се раздвижи пред Кенфийлд. Погледна го, но не с погледа, който бе свикнал да очаква от нея. Сега Елизабет можеше да мине за притеснена бабка от сухите равнини на Канзас, питаща проповедника дали Господ ще прати скоро дъжд на нивята.
— Друго нямам какво да кажа. Моля, разрешете ми да вляза в последната си битка — моят финален жест.
— Искате невероятно много.
— Не и ако размислите върху него. Ако се върнете, ще ви е нужна седмица, за да стигнете до Вашингтон. Още една — за да подготвите всичко, за което говорихме. Няколко дена, за да стигнете до онези хора в правителството, които да се вслушат във вас, ако изобщо решат да ви чуят. По моите изчисления, това прави още поне три или четири седмици. Съгласен ли сте?
