— Не точно. Биха застреляли на място всеки червен. Или евреин. Наричат се
Друг „биологичен вид“.
Господи!
Елизабет погледна още веднъж досието в ръцете си. Постави го бавно в кафявия плик и стана. Без да отрони и звук към англичанина, тя прекоси стаята и влезе в спалнята си. Затвори вратата след себе си.
Джеймс Дерек остана прав в средата на стаята. Не разбираше нищо.
В спалнята си Елизабет отиде до писалищната маса, по която имаше разпилени листове хартия. Прехвърли ги един по един, докато намери списъка от Цюрих.
Прочете внимателно всяко от имената.
ЕЙВЪРИ ЛАНДЪР, САЩ — Нефт.
ЛУИС ГИБСЪН, САЩ — Нефт.
ТОМАС РОЛИНС, САЩ — Ценни книжа.
ХАУЪРД ТОРНТЪН, САЩ — Промишлено строителство.
СИДНИ МАСТЕРСЪН, Великобритания — Внос.
ДЕЙВИД ИНЕС-БОУЕН, Великобритания — Текстил.
ХАРОЛД ЛИЙКОК, Великобритания — Ценни книжа.
ЛУИ ФРАНСОА Д’АЛМЕЙДА, Франция — Железници.
ПИЕР ДОДЕ, Франция — Параходни линии.
ИНГМАР МИРДАЛ, Швеция — Ценни книжа.
КРИСТИАН ОЛАФСЕН, Швеция — Стомана.
ОТО ФОН ШНИЦЛЕР, Германия — И. Г. Фарбен.
ФРИЦ ТИСЕН, Германия — Стомана.
ЕРИХ КИНДОРФ, Германия — Въглища.
Би могло да се каже, че списъкът от Цюрих представляваше разностранна селекция на най-мощните и влиятелни хора в Западното полукълбо.
Елизабет остави списъка и извади от чантичката си коженото тефтерче, в което държеше телефонни номера и адреси. Прехвърли листата до буквата „О“.
Оливие и Сторм, ООД, Издателство, Бейсуотър роуд, Лондон.
Щеше да позвъни на Томас Оливие и да поиска да й бъде изпратена цялата информация, до която той можеше да се добере във връзка със
Тя самата вече бе чувала за тях. Спомняше си, някъде бе чела, че политическото им име бе националсоциалисти и бяха предвождани от мъж на име Адолф Хитлер.
Глава 33
Името на мъжа бе Дейвид Хокууд и Кенфийлд веднага си спомни фирмения знак „хокууд“ — с малка буква „х“ — както го бе виждал на множество кожени изделия. „Хокууд ледър“ бе една от най-големите компании в Англия, изпреварвана само с една дължина от „Марк крос“.
Притесненият Бейзил поведе Кенфийлд в огромната читалня на своя клуб, „Найтс“. Избраха си два самотни стола до прозореца на Найтсбридж.
Уплахата караше Бейзил да заеква, а когато думите му тръгваха, фразите се изсипваха една през друга. Искаше му се да вярва, че младият мъж срещу него щеше да му помогне.
Кенфийлд седеше облегнат в удобния стол и не можеше да повярва на разказа на Хокууд.
Председателят на „Хокууд ледър“ бе снабдявал някаква малко известна компания в Мюнхен с дълга поредица от пратки с „дефектни“ стоки. В продължение на повече от година ръководството на Хокууд приемало загубите, доверявайки се на класификацията в графата „Дефектни“. Сега обаче, бяха наредили пълно разследване върху състоянието на заводите, даващи толкова много брак. Наследникът на Хокууд бе в капан. Пратките нямаше да могат да продължат за неопределен период от време.
Той умоляваше Матю Кенфийлд да прояви разбиране. Почти на колене молеше младия мъж да докладва и да потвърди неговата лоялност, но ботушите, коланите, кобурите трябваше вече да идват от някой друг.
— Защо носите тези копчета? — попита го Кенфийлд.
— Днес си ги сложих, за да напомнят на Бертолд за моя принос. Той сам ми ги подари… Вие не сте с вашите.
— Моят принос не е чак толкова голям.
— Моят — е! Не съм се скъпил преди, няма да се стискам и занапред! — Хокууд се наведе напред в стола си. — Настоящата обстановка не е променила с нищо отношението ми! Можете и това да докладвате. Проклети да са евреите! Радикали! Болшевики! Пръснати из цяла Европа! В заговор за унищожаването на всички прилични принципи, с които добрият ни християнски свят е живял от векове! Ще ни изтребят в леглата ни! Ще обезчестят дъщерите ни! Свърши се с чистите раси! Винаги съм го знаел! И пак ще помагам. Имате думата ми! Скоро ще имаме милиони на наше разположение!
Матю Кенфийлд изведнъж почувства, че му се гади. Какво, за Бога, бе сторил? Той стана от стола и усети, че краката му не го държат.
— Ще докладвам каквото казахте, мистър Хокууд.
— Свестен човек. Знаех си, че ще разберете.
— Започвам да разбирам — каза той и бързо се отдалечи от англичанина към арката на изхода.
Докато стоеше на тротоара под навеса на клуба в очакване на такси, Кенфийлд почувства, че се вцепенява от страх. Вече действаше в свят, който не разбираше. Сблъскваше се с гиганти, идеи и цели отвъд границите на неговото съзнание.
Глава 34
Елизабет бе пръснала изрезките на статии от вестници и списания по целия диван. Издателската къща „Оливие и Сторм“ бе свършила прекрасна работа. Бяха изпратили повече материали, отколкото Елизабет или Кенфийлд биха могли да погълнат за седмица.
Германската националсоциалистическата работническа партия се очертаваше като групировка на отчаяни фанатици. В
Защо да Работим за Отечеството
ако Можем да се Спретнем
и да се Правим на Вагнер?
Кенфийлд взе в ръка част от една неделна вестникарска притурка и прочете имената на лидерите им — Адолф Хитлер, Ерих Лудендорф, Рудолф Хес, Грегор Щрасер. Прозвучаха му като отбор водевилни акробати — Адолф, Ерих, Рудолф и Грегор. Все пак, към края на статията ведрото му настроение се изпари. Речите им завършваха с фразите:
„… заговор на евреи и комунисти…“
„… дъщерите ни обезчестени от терористи болшевики…“
„… арийската ни кръв омърсена от лукавите семити…“
„… план за следващото хилядолетие…“
Кенфийлд виждаше пред себе си лицето на Бейзил Хокууд, собственик на една от най-големите компании в Англия, да шепне натъртено и настървено същите думи. Замисли се за доставките на кожени изделия до Мюнхен. Кожа без фирмения знак „хокууд“, но кожа, която бе станала част от униформите,
