на селския начин на готвене (достатъчно е да споменем факта, че целият процес на приготовление протича в едно-единствено гърне — същото онова къкрещо гърне, край което бихме могли да видим и австралийския фермер, и руския мужик), но тя заема своето достойно място и в сложната, подчинена едва ли не на граматически правила френска кухня, която от всички кухни по света сякаш в най-голяма степен постига многопластовата комплексност на езика като средство за общуване. Навярно вече се досещате, че става дума за рибената чорба буйябес. Както казва „кралят на гастрономите“ Кюрнонски, съвършеното ястие всъщност е майсторско постижение, увенчало труда на безброй поколения.
Буйябес ни поднася едно неповторимо съчетание от разточителство и прагматизъм, романтика и реализъм, което спокойно можем да наречем отличителна черта на самите жители на Марсилия. Подобно на повечето обитатели на пристанищни градове, те като че ли вечно се стремят да оправдаят някакъв изграден стереотип и да докажат наличието на определен вид колективно самосъзнание — неаполитанците например сякаш са длъжни постоянно да преливат от жизнена енергия, изразена било в гневни пристъпи, било в изблици на сърдечност, жителите на Ливърпул непрекъснато ни убеждават в своята иронично- сантиментална нагласа, пристанищните работници в Александрия неминуемо ни впечатляват с романтичната си душевност, а нюйоркските докери обезателно ни се представят като груби, невъзпитани и крайно раздразнителни. По същия начин жителите на Марсилия непрестанно изтъкват романтичното си отношение към своя уж непоклатим реализъм, сякаш доброволно са поели задължението цял живот да анализират, категоризират и в крайна сметка претворяват на дело някаква типично своя, подчертано реалистична разновидност на тъй наречения средиземноморски нрав. Забележете, че дори названието буйябес (bouillabaisse), производно от bouillir (варя) и abaisser (снижавам), носи в себе си този наперен, нехаен, стилизирано опростен прагматичен дух — видите ли, това е чисто и просто една чорба, какво повече искате? Същото светоусещане е залегнало и в мита, че въпросната чорба била измислена от богинята Афродита, основателка и покровителка на този град с характер — мит, разкрасяващ историческата истина, че заради удобното, почти правоъгълно естествено пристанище тук първи се заселили финикийците, пренасяйки със себе си своята митология, морски фарове и търговска дарба. Афродита сготвила буйябес, за да подмами съпруга си Хефест — сакатото джудже, покровител на ковачите и символ на рогоносците — да погълне внушително количество шафран, смятан по онова време за ефикасно сънотворно средство, така че тя спокойно да се яви на уговорената среща с възлюбления си Арес (най-потния и миризлив от всички древногръцки богове, ако питате мен). Подобно на Стария завет, гръцката митология има достойнството да описва реалното мислене и поведение на хората.
До ден-днешен източниците, от които черпя информация, не са успели научно да докажат или да опровергаят гореспоменатото вярване, че шафранът действа приспивателно. Шафранът, между другото, е вид минзухар и за да се добие една унция готова подправка, са необходими над четири хиляди близалца (онези мънички части на цветето, където се събира прашецът) и неимоверен ръчен труд. За популярността на шафрана в Англия свидетелства и наименованието на Сафрън Уолдън, който по всяка вероятност днес представлява скучно пазарно градче с умопобъркваща плетеница от еднопосочни улички и групички скинари, излегнати с бира в ръка на стълбите на някой обезобразен с драсканици военен паметник. Аз самият никога не съм изпитвал и най-малкото желание да посетя Сафрън Уолдън, макар че съвсем не е далеч от пътя, по който обикновено се придвижвам от апартамента си в Бейзуотър до къщата си в Норфък. Подозирам, че тази част на Англия е била най-уредена и уютна по римско време — представям си как облечени в тоги люде се разхождат тържествено по чисти павирани улици с добре поддържани сгради и пристигат в градската баня, за да покиснат в топлата минерална вода, да обменят клюки и да пийнат чаша-две вино, спокойни и уверени, че снажни, добре възпитани и силно въоръжени воини ги охраняват от собствените им съграждани. Що се отнася до шафрана, от гледна точка на готвача най-важно е да се запомни, че една щипка е достатъчна за което и да е ястие, иначе то ще загорчи.
Твърде спорен е въпросът дали е възможно успешно да се приготви буйябес далеч от Средиземно море и от скалните заливчета, където плуват дребните рибки, необходими за изпълнението на тази инак скромна рецепта. (Баща ми ги наричаше „малки люспести разбойници“.) Моето лично мнение — формирано след сблъсъка ми с не една блудкава помия, претендираща за титлата буйябес по северните страни — е, че човек не бива да се опитва буква по буква да възпроизведе оригиналната рецепта, а просто да вникне в основните й принципи и да се постарае да я пригоди към съответния климат.
Набавяте си един килограм разнородна скална риба — за предпочитане е да направите покупката си на средиземноморски кей след продължителни преговори с тандем от загорели, изпити от слънцето дядо и внук, които цял ден са хвърляли мрежите си в някой стръмен напечен залив, без обаче да очаквате, че силното им желание за една студена мастика ще ускори или улесни пазарлъка. Нужни са ви поне пет различни вида риба: на първо място морски дявол, който с удивително грозния си външен вид винаги ми е напомнял за нашия норвежки готвач Митхауг; освен това тригла, lotte, baudroie (baudroie е френското, a lotte провансалското наименование на една и съща риба — не по-малко страховита от морския дявол), една-две зеленушки — или girelle, или прекрасно именуваната „стара кокетка“, която за пръв път имах удоволствието да вкуся в компанията на майка ми. Почиствате рибата и нарязвате по-едрата на парчета. Подготвяте две чаши провансалски зехтин и бурканче белени консервирани домати (естествено, можете да си купите домати от пазара и сами да си ги обелите, почистите от семките и да ги нарежете на ситно, но за мен консервираните домати, наред със зъболечението и компактдиска например, са едно от безспорните преимущества на нашето време). В хубава голяма тенджера задушавате две скълцани глави чесън в чаша зехтин, прибавяте доматите, щипка шафран и три литра от онова, което в Англия представлява пречистена и хлорирана отпадна течност (с други думи, питейна вода) и варите при максимално висока температура. Щом кипне, добавяте по-жилавите риби и втората чаша зехтин, варите в продължение на петнайсет минути, след това прибавяте и останалата риба и варите още пет минути. Внимателно изваждате и отцеждате рибата и я поднасяте в големи дълбоки чинии, а бульона сервирате отделно с препечени или препържени хлебни кубчета и чеснова гарнитура rouille. Сега няма да се впускам в подробности за последната, тъй като пръстите ми вече взеха да гъбясват в тая вана.
Буйябес е една от малкото рибени чорби, при които е желателно процесът на сваряване да протече възможно най-бързо, с оглед да се ускори създаването на стабилна емулсия между олиото и водата. Марсилците предпочитат да не овладяват огнените си страсти, а да ги отприщват спрямо подходящ обект; по същия начин олиото в горната рецепта има за цел не да усмири кипящата вода, а да се включи с пълна сила в бунта й. Заслужава си да отбележим, че буйябес е кулинарно изобретение, способно да разбуни духовете, да предизвика разгорещени спорове и да раздели хората на воюващи лагери от догматици и еретици по ред въпроси, отнасящи се до приготовлението му: дали изпълнимостта на рецептата е географски обусловена (вече се изказах по този въпрос); дали чаша бяло вино във врящата смес от вода и зехтин би подобрила или развалила вкуса (не ви съветвам да пробвате); дали е желателно — или направо немислимо — към основните съставки да добавим малко копър (може), кора от портокал (не бива), мащерка (защо пък не?), защитната мастилена течност, изпускана от сепията (опитайте, ако искате да получите черна буйябес, най-широко разпространена в Мартиг) или дори цяла конска глава (шегувам се, разбира се). Определени ястия като че ли са носители на особена вътрешна енергия или жизнена сила, която пробужда широк обществен интерес и поражда дискусии или дебати относно „истинската“ им рецепта. Същото важи и за някои творци на изкуството (отново подчертавам, че не визирам само себе си).
Специфичните условия и безбройните, често противоречиви препоръки и забрани, свързани с успешното приготвяне на буйябес, могат да всеят смут у непрофесионалния готвач, особено ако той не живее близо до крайбрежната отсечка между Тулон и Марсилия. (От къщата си във Воклюз стигам до Марсилия за час и четирийсет минути с кола при условие, че времето е хубаво — фактор от извънредно голямо значение за всеки шофьор, поел по криволичещите предалпийски пътища.) Разбира се, има и други рецепти за рибена чорба, доста по-еднозначни и категорични от буйябес и адресирани към онази част от човечеството, която не е запленена като мен от идеята да преодолява „трудностите по пътя към съвършенството“, както е казал Спиноза. През живота си съм приготвял в домашни условия — било в Прованс, Норфък и по-рядко в Бейзуотър — следните рибени ястия: апетитната чорба burrida от Генуа; сгряващата стомаха бретонска cotriade, икономично възползваща се от вкусовите качества на картофите и често подправяна единствено с морска вода; успокоителната matelote normande, за която ще стане дума съвсем скоро; засищащата caldeirada, обожавана от португалските моряци, която не само ни подканя горещо да залюбим слънчевата й родина, но има и предимството, че може да се претопля и сгъстява до не по-малко чудесната яхния roupa
