пропуски в английската кулинарна култура. (Защо няма подобни чорби на Британските острови, питам аз, защо Нюкасъл и Рамсгейт не се надпреварват да доусъвършенстват специалитетите, с които са известни, а в Кардиф не спорят дали да допуснат тъй наречения морски копър в прословутата местна яхния?) Приятно е да се пошляеш — привидно безцелно — из улиците на градче като Сен Мало, което съумява да съчетае скуката на дълбоката провинция (една осма част) с трудовата атмосфера на рибарско селище (отново една осма) и лъскавата фасада на типичния курорт, гъсто населен с хотели и сувенирни магазини (останалите три четвърти). Тесните улички, враждебно настроени към всякакво автомобилно движение, създават впечатлението, че градът се опитва да се скрие от морето. Къщите сякаш са се скупчили една до друга и хората са се натикали в тях, за да получат някаква колективна сигурност и да се противопоставят на необятната, едновременно щедра и жестока морска шир, която може да дарява живот, но и безмилостно да го отнема — като че ли жизненонеобходимата риба трябва да се заплаща с черни забрадки и разплакани вдовици. Подобно на много други крайморски градчета, архитектурата и топографията на Сен Мало е такава, че морето всъщност те изненадва, когато го зърнеш в дъното на някоя стръмна уличка или то се открие пред теб с целия си блясък в пролуката между две къщи, или пък неохотно регистрираш присъствието му, след като неочакван завой те изведе на огромен, укрепен с метални съоръжения кей (чиито размери сами по себе си представляват опит за съпротивление срещу настъплението на водните маси). На практика обаче то постоянно ти напомня — с мириса на озон и сърдитите крясъци на гладни чайки, — че е съвсем близо до теб и не можеш да избягаш от него.
След кратка разходка по гореописаните улички се озовах пред едно симпатично ресторантче, прославило се с морските си деликатеси. (Предварително бях проучил въпроса в туристическия справочник.) Без фалшиви усмивки или престорена любезност съдържателката ме удостои с честта да ме настани на маса в ъгъла, демонстрирайки — не че се нуждаех от демонстрация — онова очарователно почитание, което французите винаги проявяват към самотния клиент. Помещението имаше Г-образна форма и моята маса беше в дъното на горната му част. Декорът представляваше откровен, приветливо нестилизиран кич — по стените висяха рибарски мрежи, морски пейзажи и раковини. Фактът, че си поръчах matelote, без дори да отварям менюто, дълбоко смая сервитьора.
Едно от общопризнатите допълнителни удоволствия на храненето по обществени заведения е възможността да наблюдаваш другите посетители. Тази вечер ресторантът не беше особено оживен. На съседната маса група немски туристи — явно от Южна Германия, ако се съди по съскането и шъшкането им — извършваха задълбочен сравнителен анализ на автомобилното движение в известните европейски курорти. Двойка французи на средна възраст вечеряха с типична галска съсредоточеност, отдавайки необходимата мълчалива почит на храната в чинията си. Възрастна вдовица похапваше сладко в компанията на фризирано, очевидно разглезено кученце, което се бе излегнало кокетно в краката й. Недалеч от мен седеше млада двойка англичани: мъжът беше абсолютно невзрачен, с бледа и безинтересна физиономия, но при жената нещата стояха съвсем другояче. Тъмнозлатистите й коси, тук-там изсветлели от слънцето, се разпиляваха волно на раменете й, бадемовите й очи притегляха към себе си цялата жизнена енергия в помещението — сякаш бяха център на всемирното съзнание и не допускаха съществуването на отделни, индивидуално обособени съзнания, — а изящната й, екзотично издължена шия напомняше за древноегипетска статуя. Кремавата й рокля потрепваше и проблясваше при всяко нейно движение като разлюляна от вятъра пшеница. Дългите й тънки пръсти разчупваха хляба с небрежен финес, а когато се обвиха почти любовно около винената чаша (онзи кретен бе поръчал една от най-долнопробните марки!), за мой най-голям ужас забелязах златна халка на ръката й. Всичко у тази жена бе красиво, лъчисто, брилянтно — и хвърлено на вятъра, ако се има предвид с кого се бе събрала. Двамата бяха сторили непростимата грешка да си поръчат предястие към засищащата marmaide dieppoise, която сега, естествено, нямаше да смогнат да доядат. Улових погледа на сервитьора и му смигнах съучастнически зад големите тъмни очила.
Както вече казах, всички в семейството бяха потресени, когато обеците на майка ми се намериха под дюшека на Мери-Тереза. (Навярно си спомняте, че разкритието бе направено от русокосия полицай чаровник с аристократични маниери. Мери-Тереза сякаш се бе опитала да разиграе приказката за принцесата и граховото зърно, но за нещастие бе попаднала в ролята на една от селските девойки, претендиращи за благородно потекло, коварно изобличени след спокойна нощ върху издайническото грахче.) Предполагам, че е последвала твърде ужасна сцена — дваж по-ужасна заради сълзливите и прочувствени клетви на Мери-Тереза, че е невинна. Ние с брат ми подразбрахме за случилото се по начина, по който децата винаги разбират, че между „големите“ се разразява някакъв скандал: по витаещите във въздуха неизречени реплики, по дребните наглед нарушения на всекидневния ритъм, по неспокойно блуждаещите погледи на родителите ни и по усещането, че някъде съвсем наблизо се води разгорещен спор, който обаче не можем да дочуем. От момента, в който баща ни се прибра в ранния следобед („Просто се отбих да видя какво става на семейния фронт“), ние се досетихме, че нещо не е наред. Към шест часа, когато и двамата вече бяхме отбелязали твърде много аномалии за един ден — няма я Мери-Тереза да ни поднесе следобедна закуска, а вместо нея майка ми разсеяно и не особено умело дялка неравни филии хляб; няма я Мери-Тереза да ни подбере към спалнята с думите „Хайде, деца, време е за следобеден сън“; няма я да размаха уж заканително пръст по време на обичайното ни следобедно боричкане; няма я (слава богу!) да изпадне в кравешки възторг от поредната мацаница на Бартоломю и да изписка: „Я вижте наш Бари какво е нарисувал!“; най-сетне, няма я да вари и да предлага чай след чай, което от дребна неуредица постепенно се превърна в истинска кризисна ситуация за стомасите ни, — баща ми пристигна при нас, за да направи официално съобщение:
— Момчета, имам да ви казвам нещо не много приятно. Обръщението „момчета“ обикновено предхождаше твърде сериозни известия, например: „Момчета, майка ви отиде да си почине за малко в една клиника.“
— Момчета, Мери-Тереза направи голяма пакост и се налага да ни напусне.
— Ама, татко!… — ревнахме в хор.
— Моля ви, не ми задавайте повече въпроси. Майка ви е много разстроена, затова трябва да й покажете, че вече сте големи и силни мъже, и да не я тревожите.
Естествено, съвсем скоро успяхме да си изясним цялата история, тъй като клетвата за пълно мълчание, която родителите ни бяха положили един пред друг, не издържа в битката с драматичните изблици на майка ми. Следващите няколко дни тя прекара главно пред огледалото — както често правеше при определени обстоятелства, — опипвайки възвърнатите обеци на ушите си и мърморейки, уж на себе си, една-единствена думичка: „Предателство…“ Що се отнася до деня на великата трагедия, той завърши с още една изненада, този път приятна: баща ми ни сервира учудващо добре приготвен омлет с киселец. (Сигурно бе усвоил рецептата от някоя грижлива домакиня по време на командировка; така един неаполитански аристократ го бе научил да жонглира, докато чакали заедно на безкрайна опашка пред митницата в Порт Саид поради символична стачка на тамошните държавни служители.) Добре, че точно тази вечер не бях изпразнил бутилката с газ в кухнята.
ПРОЛЕТ
Агнешко печено
Обедни размишления на тема къри
Агнешко печено
Пролетта, най-оптималният сезон за самоубийство, предлага и прекрасни възможности на готвача. Често се чудя обаче дали подобно на Търнър, който „изобрети“ залезите, Т. С. Елиът не измисли феномена „сезонен суицидален бум“ (с което донякъде бихме могли да си обясним драстичното пролетно изобилие от хора, посягащи на живота си) и дали преди издаването на „Пустата земя“ април се е отличавал от останалите месеци с тази злокачественост. Все едно, дори навремето да не е бил най-жестокият месец, днес несъмнено е такъв. Емпирично потвърждение на гореописания сезонен феномен е постъпката на Мери- Тереза, която, явно обезумяла от чувство за вина, се хвърли от Пон Ньоф и се удави в Сена в хладното утро навръх Великден, непосредствено след като бе разобличена. Натоварила се с павета, вероятно откраднати или изпросени от работниците, които по онова време ремонтираха една улица близо до „Сент Шапел“ на остров Сите. Спомням си как двамата полицаи, яки момчета, които на един дъх бяха превзели стъпалата до
