четвъртия етаж, за да ни съобщят тъжната новина, не скриха почудата си: как е смогнала да се дотътри до прочутия мост с всичките тия павета в пазарската чанта, после как е нанизала дръжките на чантата на врата си и най-сетне как е успяла да се преметне през перилата с този товар. „Яка селска порода“, бе казал баща ми, като я наемаше на работа, а той рядко грешеше в преценките си за хората.
От друга страна, факторите, превръщащи сезона в твърде труден за старите и немощните, за маниакално-депресивните, слабоволевите и обременените с мъчителни спомени, действа много благотворно на щастливците, които могат да се радват, че са преживели зимата. Колкото и парадоксално да звучи, вероятно тъкмо този природен феномен — възраждащото се, опияняващо, буйно тържество на здравата пролет — потиска и омаломощава слабите. Нима не сме били свидетели как съвкупността от прекрасни условия (луксозна обстановка, природни красоти и чудесен климат) нерядко утрояват страданието на нещастния индивид, който на този фон започва да осъзнава собствената си невъзможност да влезе в хармония с онова, което е наоколо му. По този повод се сещам как една моя млада приятелка се опита да оправдае нежеланието си да приеме добре платено преподавателско място в Южна Калифорния с думите: „Там двеста и петдесет дни в годината грее слънце — ами ако все пак съм нещастна?!“ Мисля, че думите й само подкрепят твърде обезсърчителната американска максима: „Няма никаква полза от това да умееш да губиш.“ Та пролетта изправя губещите лице в лице със собствената им обреченост. А ние, останалите, „се веселим“ (както се казва в Стария завет), че посрещаме слънцето, излизащо като жених из брачния си чертог, весели сме, че живеем.
Подходяща за този сезон е войнствено настройващата, раздвижваща кръвта, стимулираща храна.
За християните, естествено, агнешкото по традиция е най-тясно свързано с идеите за насилие и жертвоприношение — и най-дебелокожите сред нас, днешните езичници, не могат да отрекат, че ги пролазва тръпка на отвращение, като си представят как възродените се плакнат в кръвта на агнеца. (Чудя се какъв ли би бил ефектът на този митологизиран акт, ако очистващото средство бе, да речем, бобена яхния.) Всъщност тази смущаваща тенденция към буквализъм при пренасяне на християнската образност в бита се проявява най-драстично в обичая да се яде агнешко по Великден. Така е! Представете си колко неуместен е въпросният обичай на фона на вековната традиция, свързваща агнешкото и овнешкото със земите, в които властва ислямът. Известно е, че овнешкото месо е било насъщна храна на номадските племена, които го варели в лойта от опашката на добичето, а сетне всеки забучвал своя пай на върха на сабята си и го допичал на огъня. Сякаш виждам самия Чингиз хан застанал пред юртата си под огромния звезден амфитеатър на азиатското небе: заслушва се в блеенето на утрешната си вечеря и за пръв път усеща бремето на годините… В по-нататъшния ход на историята овчето месо — и съответно агнешкото — все по-тясно се свързва с исляма, което преди всичко се дължи на усъвършенстването на готварското изкуство в Близкия изток, в чиято кухня фигурират чудесни ястия като inmos например — крехко и сочно овнешко, задушено в квасено мляко и подправено с кимион (държа да отбележа, че млякото надали се използва случайно и надали само от кулинарни съображения, а по-скоро напук, като предизвикателство срещу еврейските скрупули, недопускащи една рожба да кисне в майчината си кърма). Връзката се затвърждава в условията на ислямизирана и сетне отново приела християнството Испания, където пристрастието към агнешко месо, извикващо религиозно-расови асоциации, било достатъчен повод за Инквизицията да се разправи както тя си знае с клетия чревоугодник. По този сложен път стигаме до тържественото религиозно-кулинарно побратимяване, което наблюдаваме днес във Великобритания, изразяващо се в буйно, радващо и небцето, и окото множене на живописно рекламирани и заемащи стратегически позиции арабски заведения за кебап. (Между другото, няколко забележителни обекта от този род процъфтяват в близост до апартамента ми в Бейзуотър.)
Дивата енергия, която изригва у нас с настъпването на пролетта, е до голяма степен буйна интифада на животинската ни природа — просто звярът дотолкова се е вталил през зимата, че успява да се измъкне през решетките на сезонната си клетка. Много от приказките за това как в тялото ни бликват жизнени сокове, пулсът ни се ускорява и така нататък, са всъщност напълно основателни. Нещо повече, те са факт, който веднага мога да илюстрирам с примери от живота си. Като бях дете, имах чувството, че в мига, в който първото ухание на възраждащата се флора погали ноздрите ми, тутакси започвам да се източвам и пораствам с пет-шест сантиметра. Баща ми пък измъкваше от сандъците стария си избелял и провиснал спортен екип от сиво вълнено трико — древно подобие на днешния анцуг, — яхваше разбрицания си велосипед и откриваше колоездачния сезон. Шапките на майка ми, подобно на лакмус, потопен в колба, сякаш регистрираха химична реакция и изведнъж променяха цветовете си. Брат ми многозначително демонстрираше поредната си отлика от останалите и обявяваше, че го е налегнала пролетната умора. (Бартоломю беше, меко казано, възякичък за възрастта си, което обаче не му пречеше без капка свян да си позволява пристъпи на сезонно неразположение.) А как да тълкуваме необикновената превъзбуда, която обхващаше Митхауг? Той беше „възстановяващ се“ алкохолик. До това заключение, осъзнато и формулирано по детски, успях да се добера по типичния за връстниците си път, сглобявайки информация от премълчавания, случайни подмятания, недомлъвки и онова неясно чувство, че нещо не е наред, което децата мигом улавят с интуицията си — една от причините ние, възрастните, толкова да се боим от тях. Някъде към средата на декември обичайното приповдигнато настроение на Митхауг навлизаше във фаза на сезонно затлачване. Вероятно за него първият сняг бе твърде натрапчиво доказателство за пълното и окончателно настъпване на зимата, навяваща клаустрофобична меланхолия със своите скъсени дни, смаляващи разстоянието до края на годината. (При скандинавската зима това усещане за свиване е почти физическо и вероятно тъкмо то е решаващ фактор за типично скандинавския безрадостен и депресивен маниер на пиене, наподобяващ зимен сън.) Пукнеше ли пролет обаче, с Митхауг настъпваше метаморфоза: той изведнъж се съживяваше, наперваше се и се връщаше към обичайното си състояние на налудничаво веселие — смущаващото пълно въздържание, на което се отдаваше, съчетано с парадоксално високия градус на настроението му, бе нещо като коректив, компенсация за онова, което би представлявал, ако е пиян. Тъй като за всеки заклет алкохолик пиянското състояние е норма, а състоянието на трезвеност — изключение, въздържанието при Митхауг можеше да има едно-единствено тълкуване: за него то бе начин да си влезе в нормата, като напълно изперка.
С недвусмислената, видима с просто око метафора на процесите на възраждане, избуяване, раждане и възкръсване, която пролетта поднася, тя неизбежно се свързва и с други форми на сътворяване. Това се проявява най-ясно (и най-вече) при човека на изкуството, тъй като тъкмо нему е присъщо да усети как нещо напъпва и разцъфва, как плахо очакваният плод внезапно набъбва, издува се и се превръща в екзалтирано подобие на очакваното, извикващо по-скоро боязън и недоумение, отколкото чувство за реалност — промяна, която със своя стъписващ ефект ме подсеща за онова хитроумно изобретение от корабния реквизит, онези малки спретнати пакетчета, които, хвърлени във водата, сякаш с магическа пръчка се превръщат прекрасно надути и напълно оборудвани спасителни лодки.
По това време на годината в къщата в Норфък, където и досега се заседявам най-дълго, ден след като собственоръчно опекох агнешко бутче, подчеснено и гарнирано с грах по класическата рецепта, се появи и първият проблясък на творческата идея, на която бе писано да отдам живота си — това беше бледа, едва мъждукаща светлинка, доловима само от свръхчувствителни и прецизно настроени детектори, видима единствено за тренираното, съвършено адаптирано към тъмнината око; и подобна на сияние в дълбока пещера, идеща не от фенери, прожектори или свещи, а от фееричното проблясване на гниещия мъх.
— Разхождах се из градината след обяд — припомних си аз онзи момент неотдавна пред една млада дама, дошла да ме интервюира; вървяхме в успореден слалом между яйцевидните лехи във въпросната градина и тайно се наслаждавахме на абсолютната хармония на крачките си. Масурчетата на върбите вече зеленееха и потрепваха от лекия бриз. Внезапно ми хрумна, че градината олицетворява едно изкуство, създадено така, че да прилича на изкуство.
— Боя се, че не ви разбирам — рече тя с престорено наивния тон на лукава кокетка, който още тогава загатваше за способността й ловко да подведе събеседника си, тъй че той да си каже какво му е на ума (основното качество, на което разчита примерно една секретарка на писател или един Джеймс Бозуел, не че бих я оприличил на този тлъст и опърничав шотландски биограф.) Тя наклони глава напред и ме погледна с крайчеца на окото си. Тънкият воал от светлоруси, развети от вятъра коси подсили еротичния ефект на погледа й, тъй както ефирна лятна рокля, която и скрива, и разкрива, подчертава изяществото и животинската пластичност на женския крак. Бадемовите й очи (то чии ли очи не са с бадемова форма?) бяха изпъстрени със зелени радиални ивици като на тигрица.
