съприкосновение с творбите на брат ми.)
Интересно, че по отношение на вкуса, също както по отношение на хората, подборът на взаимно допълващи се компоненти е истинска загадка. Необяснимо е това дълбоко заложено единство в многовариантността, което взима власт над нас в мига, в който някой трепет на духа ни долови отсреща вибрации със същата честота (без да забравяме обаче, че ефектът на резонанса при някои честоти се превръща в неуправляема природна стихия — помислете си само как с едно докосване клавишът на органа може да срине цяла катедрала или как някои ветрове, достигнали точно определена скорост, могат да съборят висящ мост.) Когато действа обратният принцип — в случаите на неприязън или непоносимост, — ефектът е също толкова мощен, ако не и повече. Спомням си например, че след като отрових Херкулес — хамстера, за който трябваше да се грижи Бартоломю, — известно време пазех остатъка от отровата в ученическата си раница и току я изваждах да си я погледам, сякаш бе снимка на любимата ми братовчедка. Представях си и търговеца, който ми продаде тази отрова (бях му я платил с грижливо заделяни джобни пари — изчислявах колко бонбона ми се иска да си купя и си позволявах само половината): с проскубаните си вежди и болезнено зачервени ноздри той приличаше на изтормозена животинка в долнопробен магазин за домашни любимци — хамстер, миг преди да опъне крачка от вече действащата отрова, или пък костенурка, току-що излязла от продължителна дрямка. Не мога да забравя погребалната физиономия, с която ми подаде синята кутийка с белезникав прах на бучици, сякаш ми предлагаше ковчег. В мига, в който му връчих изстраданите си франкове (колосаният маншет на ризата му стърчеше като кюнец изпод захабената бяла престилка), някакво пакостливо дяволче ме накара тихичко да му подметна: „Решил съм да отровя хамстера на брат ми.“ Той се усмихна и до ден-днешен не знам дали снизходително реши, че това е детска измишльотина, или съзнателно прие да е мой съучастник. Когато поръсих с отровата слънчогледовото семе, с което брат ми хранеше Херкулес, все още не подозирах, че един ден човечеството ще преосмисли отношението си към тази главно птича храна и ще заключи, че тя е напълно подходяща и за хора. Все пак, длъжен съм да призная, че персийската рецепта за кекс със слънчогледово семе е доста приемлива.
Ястието, чиято рецепта смятам да ви представя, е от най-традиционните, най-откровени и затова може би най-прекрасни ястия, демонстриращи френското майсторство при приготвяне на агнешко печено (gigot d’agneau). Тази рецепта предполага, че агнето е пасло из бретонските солени пасища — тоест, то е agneau presale. (Когато чух това название за първи път, твърде лекомислено си го преведох като „предварително осолено“ и реших, че в случая, понеже агнето е пасло из въпросните солени пасища около Сен Мишел в Нормандия, някак си вътрешно, чрез храната, то се е осолило — че щедрата ръка на природата го е дарила с тази предварителна обработка. Не отричам, че звучи смехотворно, но на фона на твърдението, сляпо отстоявано в тъй обичаната от мен Прованс, а именно, че местното агнешко поемало аромата на сушената на слънце шума, с която агнето се подкрепя нощем, моето невежествено заключение изглежда недотам абсурдно. В термина „предварително осолено“ аз сякаш откривах някаква типично френска, лишена от сантименталност прямота в отношението към гастрономическите факти — представях си как натъпкани в автомобил дечица съзират стадо овце на полето и тутакси възкликват в хор: „Мамо, виж, виж! Осолено агънце!“ Френският и английският изобилстват с подобни примери, в които услужливо подадената, уж приятелска ръка на привидната прилика между двата езика ни заслепява и, естествено, ни заблуждава. Граматическите съответствия ни подвеждат да подредим изреченията в успоредни линии и колкото повече са местата, където елементите им са като огледални образи и се вкопчват един в друг подобно зъбци на цип, толкова по-голям става броят на отделните думи, които в превод не означават точно това, което сме склонни да си мислим или дори сме убедени, че означават. Услужливото, а всъщност твърде лицемерно сходство между двата езика е толкова силно и така ги обвързва един с друг, че те не само поотделно или с отделни свои елементи, а и като единно цяло са олицетворение на тъй наречения лъжлив приятел — le faux ami. Струва си човек да се замисли над това заключение. Естествено, представата за лъжливото приятелство има далеч по-широк обхват на приложимост и полезност извън сферата на езиковите явления, не на последно място в периметъра на семейните отношения.)
Загрявате фурната, намазвате агнешкото с масло и олио (за осем души са ви необходими три килограма месо) и изчаквате, докато се опече добре. Ако имате колебания, разумно е да се доверите по-скоро на усета си, отколкото на термостата. Разновидност на рецептата препоръчва месото да се надупчи с малък остър нож и да се шпикова с чесън и розмарин. Според класическата бретонска рецепта агнешкото се поднася с порция зелен фасул.
Внимателният читател вероятно е забелязал, че все още не съм предложил подходящо меню към това ястие. Вече е време.
Омлет
Агнешко печено със зелен фасул
Праскови в червено вино
Практиката да се сервира омлет преди месото е, разбира се, заимствана от ресторанта „Ла Мер Пулар“ на Мон Сен Мишел — типична клопка за туристи. Трябва да си призная, че нерядко, когато обикалям северното крайбрежие на Франция, краката ми сами ме отвеждат там. Този път ми се размина. Установил съм, че за всички туристически забележителности по света важи правилото: щом реално се изпречат пред нас, претърпяват една и съща качествена промяна — вместо да ни очароват или изумят, те ни изглеждат някак изтъркани, банални. Фризовете по храмовете в Махабалипурам например или небостъргачите на Ню Йорк се превръщат в дубликат на нещо вече познато — копие, запечатало се в съзнанието ни от предварително видяното и преживяно, така както ни го е поднесъл телевизионният екран или туристическият пътеводител. Мон Сен Мишел очевидно спада към тази категория и крокодилските опашки от туристи, лазещи на зигзаг по тесните алеи към върха, с нищо не допринасят това действително неповторимо място да се разкрие пред нас със своята неповторимост (качество, което подобно на необикновената природна красота или изяществото на една художествена творба най-често попада в капана на горепосочения шаблон („познато-прочуто“) и се възприема от сетивата само в първите мигове на съприкосновение — после филтърът на шаблона спуска щорите си и взирайки се през тях, човек има чувството, че механично прелиства страниците на списание, вместо да изпада в екстаз пред едно от чудесата на света). При първата ми среща с Мон Сен Мишел — бяхме предприели експедиция дотам чак от Париж — майка ми спря колата на оживеното шосе доста преди да стигнем мястото за паркиране и ми даде възможност за миг да вкуся от магията на величествената гледка, тъй келтска по дух. Смълчаната скала оживя пред очите ми: русокоси девици надничаха тревожно иззад обвити в мъгла бойници, кучета пируваха под пищна, отрупана с дивеч трапеза. Макар че по принцип е по-лесно да даваш, отколкото да взимаш (убеден съм, че способните да приемат дарове са далеч по-голяма рядкост от онези, които умеят да даряват, по простата причина, че от получаващия се изисква много повече щедрост — щедростта да се лишиш от всички онези неща, които даващият си запазва: атрибутите на силата, чувството за надмощие, авторитета и инициативата), с подарените мигове случаят не е такъв. За да си в състояние да подариш някому миг на мълчание, съзерцание или прозрение, е нужно да притежаваш необикновен психологически усет и изключително чувство за такт — качества, от които брат ми например бе лишен, тъй че сами можете да си представите на какво насилие, на каква агресия бях подложен в онзи смълчан миг на божествено сливане, когато той огласи нямата рапсодия на моментното безвремие със звучно оригване, последвано от нахалния въпрос „Кога ще обядваме?“, а сетне ни проглуши ушите с досадното си любопитство дали мястото не било опасно и дали туристите не рискували да се удавят, ако се препънат и паднат от моста?
После обядвахме в „Ла Мер Пулар“ и за пръв път се озовах в ресторант, рекламиран в туристическия справочник на „Мишлен“. Помпозната демонстрация, при която пред очите ти забъркват омлет, при това пухкав и лек (ефект, който напълно дискредитира старата заблуда, че няма по-добро нещо от меден тиган), дотолкова ме впечатли, че още същата вечер под формата на пантомима възпроизведох пред майка ми моменти от гореспоменатия ритуал. Този трогателен скеч дойде като награда за успешния завършек на словесната й битка с хотелската управа по повод една от поредните пакости на брат ми. Този път Бартоломю бе запушил клозетната чиния с два броя (представете си, не един, а два!) на „Фигаро“, натъпкани там след неловки опити да си направи маска от папиемаше.
Рецептата за омлета на „Ла Мер Пулар“ фигурира в изданието „Френска провансалска кухня“ на ненадминатата Елизабет Дейвид. Някакъв парижки гастроном се обърнал с писмо към въпросната дама да го
