посвети в тайната на прочутата рецепта. И ето какъв бил нейният отговор: „Предлагам ви рецептата на омлета: чуквам две хубави яйца в дълбок съд, разбивам ги добре, слагам голямо парче краве масло в тигана, изсипвам вътре разбитите яйца и бъркам сместа до последния миг. За мен ще е удоволствие, господине, ако тази рецепта ви дари радост.“ Забележете пренебрежителната нотка в суперучтивия завършек на писмото. Френският няма равен на себе си в това отношение — никой друг език не дава подобна възможност да залееш събеседника си с неискрени любезности. Изрази като: „уважаеми господине, моля да ми разрешите да изразя чувството си на най-дълбока почит към вас“, и т.н. са красноречиво доказателство за този феномен. Подобни форми на префърцунена учтивост в по-сбит вид най-често означават: „А бе, я върви да пасеш!“ — фраза, с която една от съпругите на Бартоломю си служеше често.
Моята рецепта за омлет е не точно рецепта, а по-скоро набор от наблюдения. Първо, излишно е да се оспорва огромната роля на тигана. Задължително е да ползвате чугунен тиган с диаметър 18 см и дебело дъно. След употреба тиганът се забърсва — миенето е противопоказно. Редно е да гледате на тигана като на член от семейството. Второ, яйцата се разбиват най-добре с чифт вилици, чрез ритмично преобръщане — настойчивото и прекомерно биене не води до добър ефект. Трето, маслото трябва да е висококачествено. Разбитите яйца се изливат в тигана щом пяната се уталожи, но преди да е започнала да променя цвета си.
Както отбелязах обаче, настоящото ми пътуване до Франция не предвиждаше гостуване в хотел- ресторанта на мадам Пулар. Сутринта (след вечерята с рибена чорба) слязох да закуся в ресторанта на симпатичното тихо хотелче, което предния ден бях открил в една странична уличка. Когато влязох в раираното пространство, огряно от косите слънчеви лъчи, проникващи през щорите, посетителите се хранеха чинно по масите си. Мъж и жена, достолепни представители на третата възраст (мъжът внушителен, със сребристи ниско подстригани коси и офицерска осанка, а жената комично издокарана, с наниз перли около врата — представете си, перли на закуска!), отбелязаха скандално късната ми поява с едва забележимо кимване и измъмрено под нос „м’сю“, докато самотен американец, забил скептичен поглед в борсовата страница на „Хералд Трибюн“, изобщо не помръдна. Двойка лесбийки, най-вероятно начални учителки, спретнати в еднотипни практични панталони, се пулеха над купчина туристически пътеводители, а щастливо бретонско семейство демонстрираше неефикасна родителска намеса — родителското войнство раздаваше правда сред своята разюздана боричкаща се челяд, като по този начин доказваше за сетен път небезизвестния факт, че е настъпила размяна на ролите и че докато при предишните поколения се разчиташе на децата да увардят доброто име на семейството независимо от евентуалните душевни травми за крехкия индивид, днес сме свидетели на точно обратното и нерядко се сблъскваме със следния смайващо драстичен, но ни най-малко учудващ ни феномен: виждаш как под грижите на почтени и образовани хора, типични благовъзпитани буржоа, расте дете, което говори, мисли и действа като пролетарий (но това, изглежда, е в реда на нещата, след като в съвремието ни и бездруго изобилстват драстични факти, които ни най-малко не ни учудват). Сред закусващите имаше и две кюрета, чието присъствие в този възскъпичък хотел ме озадачи. По-възрастният беше с бледо, продълговато лице, сякаш излязло от картина на Ел Греко, а прошарените му кестеняви коси бяха несръчно подстригани на паница, нахлупена на темето му.
Шофирането на кола с десен волан в дясното движение по френските пътища е сериозно изпитание. Селскостопанските возила, които са доста по-разнебитени от тези в Англия, но недотам комични в окаяния си вид, подлагат автомобилния водач на безкомпромисен тест, проверяващ еластичността на вратните му мускули (по вертикала), параметрите на самообладанието му в момент на стрес, спирачния път на колата му и времето за ускорение, а конкретно при пътуване по селски път — способността на шофиращия (зад десен волан) да изпреварва (отляво), без да загуби ума и дума, когато прехвърча на сантиметри от някое едва кретащо муле. Функционалното разместване на представите за ляво и дясно е по-лесно преодолимо, ако и превозното средство е пригодено към съответния обърнат вариант. Неизбежно, при всяко мое гостуване във Франция, в първите мигове на съприкосновение с огледалния свят, когато въздухът и светлината, а и самата плът на жизненото ми пространство са някак различни от нормалното, сякаш по-осезаеми, по-щедри, по- забавни и предизвикателни — метаморфоза, пример за която е и това, че на пътя лявото е станало дясно, — в тези първи мигове, когато човек трябва насила да преориентира сетивата си за вярна и невярна посока, да култивира у себе си нов рефлекс, нещо като изправителна гимнастика или отстраняване на говорен дефект, неизбежно се сещам за клетия Митхауг: как се олюля горкичкият и се просна на релсите под влака. По тази, а и по други причини реших да пожертвам сутринта и да си осигуря кола под наем — по-точно да взема колата, която няколко дни по-рано бях наел по телефона, без да забравям рисковете при подобно начинание, известни на всеки, запознат донякъде с бюрократизма на французите — бюрократизъм, стигащ до разточителна свръхпедантичност. Всъщност никога не можеш да си сигурен, че няма да си тръгнеш с пръст в устата, защото, да речем, не си бил достатъчно далновиден да подсигуриш за случая кръщелното на прапрадядо си по майчина линия или поне пет официални документа, потвърждаващи постоянния ти адрес. За щастие, този път сделката не се осуети. Чиновникът от агенцията, маскиран в униформено сако, демонстрираше самонадеяна американска експедитивност, навярно доплавала със същата онази презокеанска вълна, нанизала на носа му и тъмните очила, с които нахално се цъклеше иззад бюрото си. Наех едно малко бойно „Рено 5“ с люк на покрива и ръчни скорости — пъргаво автомобилче, макар и не особено мощно, тоест във всяко отношение подходящо за целите ми.
Предвидливо бях задържал стаята в хотела, в случай че не успея да си осигуря кола, тъй че след победоносната акция се понесох обратно из лабиринта на тесните криволичещи улици, допускайки една- единствена навигационна грешка (която ме отведе в педантично чист вътрешен двор — нещо като частно площадче, застлано с калдъръм, където в слънчевата утрин не проникваше слънчев лъч, сякаш хората наоколо се бяха обрекли на вечен траур или живееха в харем). Във Франция уреждането на сметка и поначало провеждането на каквато и да било финансова операция протича в доста широк диапазон от настроения и тоналности — чевръсто, троснато, безапелационно, открито настървено, неадекватно свойски, пренебрежително, но що се отнася до цялостното звучене и в крайна сметка до преследваната цел, този акт почти без изключение носи отпечатъка на галска непреклонност. (Тук мога да посоча за пример факта, че макар французите да се славят със сребролюбието си, в нито един френски ресторант не съм видял надута или надписана сметка — дори не съм чувал за подобно нещо, — което обаче не пречи те да щипят от продуктите в кухнята и най-безцеремонно да мамят с грамажа: категорично доказателство, че парите се поставят на извънредно висок пиедестал.) Уредих всички екстри към сметката за хотела лично с мадам собственичката, която демонстрира, макар и в по-благ вариант, споменатото уважение към парите. Тя прие и бездруго полагащото й се с подчертана любезност, примесена с едва доловима нотка на „Ама нямаше защо…“: досущ като съдържателка на публичен дом, разменяща учтивости с ценен клиент, без да може напълно да се абстрахира от факта, че е наясно с някои негови странни предпочитания.
Напъхах куфара си в багажника, затръшнах капака, настаних се в колата до купчината карти на съседната седалка и забих поглед във външното огледало, което отразяваше входа на хотела. Вече ми беше ясно, че ще поема по крайбрежието на запад към Бретан, а не на изток към сърцето на Нормандия. (Тук се сещам да отбележа, че ябълките със сметана, дълбоко залегнали в нормандската кухня, винаги ме карат да си мисля за тежките зими и безпощадно дългите нощи, подгонили някогашните прадеди на днешните нормандци от северните им земи да търсят място с по-топъл и не толкова предсказуем климат.) Този път Мон Сен Мишел и повехналата курортна слава на нормандското крайбрежие, представени в свръхсуперлативни краски от Пруст, не бяха моята цел. Първо трябваше да мина през Динан — курортен град, който англичаните на своя земя снизходително биха определили като приятен, но запуснат и недотам изискан, докато на френска почва той си е извоювал статут на напълно целесъобразен (и умерено разюздан) бардак. Нищо чудно, че французите са изградили представата си за хазарт чрез понятието казино (дума, която на италиански първоначално е означавала публичен дом) — това само потвърждава пристрастието им към категории и схеми, родени от произволно начало: така шансът се превръща в наука, таксономия на вероятността, — теория, класифицираща случайността в параметри, които се регулират от човешки емоции, а именно възторжена забрава или отчаяние. Разбира се, всичко това се превръща в немалко пари.
Наместих се добре на седалката и със задоволство установих, че благодарение на елегантните тъмни очила, които си бях сложил, яркото слънце не ме кара да мижа. На отсрещния тротоар възрастна жена със забрадка крачеше превита от тежестта на пълни със зарзават мрежи.
