нужно време сетивата ни да преодолеят естествения си рефлекс на отрицание на свръхестественото и да реагират на този сякаш невъзможен феномен. Спомням си как веднъж тъкмо си бях натоварил багажа, готов да потегля от вилата в Норфък към Лондон след усамотен, затова пък ползотворен уикенд и внезапно се сетих, че съм забравил някакви документи. Вече бях заключил вратите и бях угасил всички лампи, но все още се въртях край колата, тъй че фаровете не светеха. Някак неочаквано ме облада засилващо се нежелание да се върна обратно в тъмната къща — навън беше тягостно мрачно в безлунната, беззвездна облачна нощ. Осъзнах от какво се боя — боях се, че в къщата ще срещна дух. Интересното е, че не се страхувах от самия дух per se, защото той все пак, като пришълец от отвъдното, не е в състояние да направи нещо повече от това да ми се появи (на него друго не му е и нужно). Изключвах и възможността да се натъкна на някое превъплъщение на този дух, познато от филмите на ужасите (да речем дух изнасилван, мъстящ на поколенията чрез кръвосмешение, или дух на избягал от лудницата невменяем, размахващ триона, с който е прерязал веригите си). Не, не се боях от подобни глупости — боях се да не видя нещо, като знам, че е невъзможно да съществува. Всъщност тъкмо затова се страхуваме от духове: защото знаем, че не съществуват. Ами ако въпреки всичко пред нас се появи дух?
Бретан се слави с дълбоки традиции в отношението си към свръхестествените явления — имам предвид мястото на свръхестественото в колективното съзнание. Ролята, която играят духовете в живота на бретонците, си съперничи с тази на тайнствените знаци и предзнаменованията. Не ми е известно някъде по света да съществува митология, която да отдава такова голямо значение на пророческите знаци. Това е свидетелство за дълбокото убеждение на бретонците, че в стената между живите и мъртвите съществуват пролуки — убеждение, така дълбоко залегнало в цялостната им култура, че те живеят като подплашени и всекидневието им е подчинено на битов мистицизъм и невротичен страх. Стигам до тази диагноза, защото съм убеден, че очакването да се сбъдне едно предзнаменование не се отличава кой знае колко от страховата невроза — усещането, че надвисналото бедствие се е спотаило под съдрания чул на нормалното. Подозирам, че древните римляни, които също са били царе в това отношение, са живели в непрекъсната нервна криза — имам предвид страха, че подадат ли си носа навън, непременно ще се сблъскат с някой тайнствен знак или прокоба: я гарван, я локва (в която не бива да се оглеждаш), я облак с неподходяща форма, движещ се с неподходяща скорост и в неподходяща посока. Изкушавам се да направя още една аналогия — между психокомпонентите на предзнаменованието и тези на изкуството, където наблюдения, внушения и догадки действат с кумулиращ ефект.
В крайна сметка не друго, а смъртта е отличителният белег на бретонската култура. Сякаш всичко останало, определяно като типично бретонско, е само уловка: комичните им имена; странната психология, с която уж се отличават, но която чужденецът практически никога не успява да установи; особеностите на кулинарната им култура — риби, палачинки, отсъствие на вино и на разнообразни сирена; панкелтският афинитет в езика им, изразен в имена като Кер, Кар и Ян, нарушаващи вездесъщата непристъпност на френския език, подобно на остри зъбери, щръкнали сред спокойните води на огледално езеро… Сякаш всички тези уж типични белези, предназначени да внушат на туриста представата за някакъв пародиен квазиживот, чиито елементи той не би могъл да дешифрира без помощта на легенда (като например двойните знаци при маркировката по пътищата), са набор от случайности в предрешен вид, костюмирани от специално нает гардеробиер, с цел да илюстрират (или пък да прикрият) основната, фундаменталната истина за бретонците: чувството им, че всички сделки между този свят и отвъдния са относителни и далеч не окончателни. Единствено в Мексико образът на смъртта, колоритна карнавална фигура (да не забравяме, че произходът на думата „карнавал“ е от carpe vale, т.е. „сбогом на плътта“), е така ярък и гротескно жив, както в Бретан, и достойно съперничи на тракащия с челюсти, по-скоро комичен, отколкото страховит скелет на бретонския Анку. И в двете култури ентусиазмът, с който се изобразява и празнува смъртта, е всъщност подчертано езически начин да се засвидетелства уважение към живота: живота тук и сега. Казано инак, нима някой някога в историята на света искрено е вярвал в съществуването на живот след смъртта? Нима когато Митхауг се озова под влака на метрото в Лондон, му е минало през ума, че все пак това не е краят? Дълбоко се съмнявам.
Паркирах колата на островче проскубана трева край пътя и извървях последните няколкостотин метра до църковния площад в Керньовал, който представлява класически модел на уникалния бретонски архитектурен ансамбъл: църква-статуя-костница. Първото нещо, което туристът вижда, е монументалният портал към площада — висока арка, крепяща три по-малки арки, подпрени на колони над пищно орнаментирана балюстрада. Пространството около този сложен градеж е пренаселено от фигури, изобразяващи в хронологичен ред от ляво на дясно: Ева се ражда от реброто на Адам (Адам е с брада и си стои кротко, Ева е с безизразно лице и косите й май са сплетени на плитки, а край тях се мъдрят крава и овца и ги гледат някак стреснато); сетне изпепеляването на Содом и Гомора, по-точно бягството на Лот и семейството му от пожара, представено символично от три фигури (дребна, по-едра и най-едра), които, хванати за ръце, са поели надясно, а зад тях е застинало някакво доста неясно ваяние — навярно г-жа Лот, която току-що е хвърлила последен поглед назад и се е превърнала в стълб от сол (види се, Старият завет не ни спестява известни детайли от човешкото поведение); следва Ноевият ковчег (плавателен съд, наподобяващ бебешко коритце), приютил подобие на коза, прасе, крава (отново крава!), твърде несъразмерен към общите мащаби слон и фигура на овчар с шапка и гега в ръка, който трябва да е самият Ной; по-нататък се явява убедително триумфалната войнствена фигура на Юдит, вдигнала нависоко посечената глава на Олоферн (и той като Адам е със затворени очи); следва възрастен мъж, подскачащ жизнерадостно пред сандък, носен на пръти от по-дребни мъже — най-вероятно Давид пред ковчега на Господния завет; фигура на възячка жена, надвесена над охранено бебе в насмолен кош — явно става дума за невръстния Мойсей сред тръстиките и перачката.
Зад портала — нещо като триумфална арка — е самият църковен двор: пространство, опасано с нисък зид, където се помещава и гробището. Вляво се вижда ниска каменна сграда с дълги стрехи, внушаваща респект с функционалността си и смразяващия си „memento mori“ ефект — костницата, естествено. Тя превръща пространството около църквата в свят, функциониращ единствено под знака на мъртвите предци и изцяло подчинен на тях — излиза, че можеш да се обърнеш към бога само в присъствието на костите на предците си. Всъщност истината, над която това място ни кара да се замислим, е, че ние бездруго носим у себе си своите предци, което проличава и в най-обикновените ни привички и жестове: не се ли улавяме как, вдигайки чашата от полицата над камината, забърсваме прахта отдолу и в миг се сепваме, защото установяваме, че сме възпроизвели досущ маниера на майка си и баща си (между другото, това като че ли е един от редките случаи, в които собствените ни действия ни хвърлят в почуда). Подозирам, че същият този феномен е налице и в по-екстремни моменти от живота ни: не е изключено изтръгващият се от гърдите ни в миг на еякулация стон (или хлипане, цвилене, грухтене) да е напълно идентичен със звука, който собственият ни баща е издал в мига на нашето зачатие — при това, естествено, не го възпроизвеждаме по памет.
Църквата в Керньовал е далеч под нивото на монументалната входна арка. Има нещо сбъркано в пропорциите й: с островърхия си покрив и масивните си зидове тя вместо да внуши очаквания устрем нагоре, като че ли демонстрира подчинението си на гравитационните сили. Композицията от статуи, наредени като на полица над тесните прозорци, от своя страна превиващи се под товара им, не може да се сравни със споменатата вече композиция от персонажи, претворяваща Стария завет. Вероятно една от причините е, че при тези статуи липсва фабула — те са чисто и просто серия герои от Новия завет, всеки белязан с емблемата на самоличността си (Матей бирника с кесията, в която събира данъка, Лука с боите и четките). „Няма по камък от камъка, който безуспешно се прави на нещо друго“, отбеляза на времето Бартоломю, коментирайки неестествените гънки по каменните дрехи на въпросните статуи. Казано накратко, камъкът е налице, но го няма творецът, под чиито пръсти той би оживял. Питам се дали този творец преждевременно не се е споминал, дали не са го уволнили, или му е писнало и чисто и просто си е вдигнал длетата, яхнал е магарето и потупвайки дружески кучето на домакина си (да не вземе да се разлае), се е гмурнал, тайничко, без сбогом, в мастилената бретонска нощ. Моето собствено изкуство, което е изпъстрено със сбогувания и отсъствия, откликва разбиращо на подобна мистерия.
Не ми се влизаше в църквата. Още повече, че сутринта, докато се чудех на коя от многото си перуки да се спра, стана твърде късно и реших да се издокарам с тъмносива филцова шапка. Та този поизмачкан, небрежно елегантен атрибут, познат от едновремешните комедии, сега кичеше главата ми и дори приятно гъделичкаше обръснатото ми теме. Естествено, че бе немислимо да вляза в църквата, без да си сваля
