— Размишлявах върху връзката между градинарството и по-общите модели на идеологията на естетиката — казах с бащинско-наставнически, но нелишен от закачливо-заканителна сексуална нотка тон. — Градината има за цел да пресъздаде представата за природата чрез възможно най-съвършените средства на изкуството, като в същото време ти позволява да видиш само частица от това изкуство — като градината на камъните в дзен-будисткия храм в Киото, чието въздействие се засилва от онова, което се вижда: тя е това, което е, благодарение на онова, което не е. Простете, че за по-убедително размахвам показалец. Та въпросът не се свежда до съждението, че „по-малкото означава повече“, а до факта, че по- малкото само по себе си е повече, че то се максимализира чрез липсата, чрез пропуснатото.
Белотата на цветята, непорочността на любимата, иманентната пролет…
— Все пак, не разбирам какво общо има това с всичко останало. — Събеседничката ми спря насред пътеката: явно бях подразнил емпирика у нея. Подканих я с жест да продължи, но без да я докосвам, и кимнах към лехите с мушкато.
— Че кое ли има нещо общо с нещо друго? — отвърнах с елитарна континентална арогантност. — Тъкмо в онзи жарък следобед сериозно се замислих върху естетиката на отсъствието, на липсата. Модернизмът успя да внуши на всеки отговорен творец, че някои артистични похвати са твърде неуместни: да пишеш като X, да рисуваш като V, да композираш като 2, се превърна в признак на несериозно отношение към изкуството, на нежелание да населиш творческото настояще… Оттук следва, че сериозността на твореца, степента на таланта му и мащабът на постиженията му (триизмерната конфигурация, позволяваща ни да преценим истинската му величина) се съдържат в онова, което му се е сторило невъзможно, неизпълнимо, недостъпно, забранено, недопустимо, отречено, непостижимо. Творецът трябва да се оценява по онова, което не прави: художникът — по недовършените или незапочнати платна; композиторът — по продължителността и настойчивостта на мълчанието му; писателят — по отказа да публикува творбите си или изобщо да пише. Човек много бързо стига до заключението,
— Звучи прекрасно — обади се моята прелестна мъчителка, опитвайки се да демонстрира липса на интерес към темата, което за набитото ми око бе недвусмислено доказателство, че съм успял да събудя любопитството й. — Само че ние откъде ще разберем за всичко това? Искам да кажа, как човек научава за книгите, които някой не пише, за скулптурите, които някой не вае, и така нататък? Нима този някой не може със същия успех да си седи на задника и нищо да не прави? Кое е различното?
Въпросът й бе за мен вече категорично доказателство, че мислим в еднаква посока.
— Предрешените принцове на мислите ни — промърморих, — които бродят сред нас маскирани. Никой не знае кои са, откъде са се появили, откога и докога са сред нас. Впечатлен съм от вашата проницателност. Геният има много общо с шарлатанина: интересното и измамното са в „смущаващо“ тясна зависимост едно от друго, но, изглежда, хората имат някаква полза да заличават разликата, какъвто е случаят с разликата между изкуството и живота.
В дъното на градината има мраморна пейка с изглед към езерото — твърде малко, за да плуват в него гъски или лебеди, но доста по-голямо от пренаселените със златни рибки и обсипани с лилии езерца, каквито има в двора на почти всяка вила. Тръстиките създаваха усещане за дива природа. Дългите им стебла се полюшваха с фараонско достолепие и когато поседнахме на хладния камък, сякаш ни поздравиха тържествено.
— Сещам се за една статия, която наскоро прочетох в някакъв вестник. Семейство, увлечено по нелепата приумица пърформънс арт — оксиморон, минаващ за изкуство, — решило да осъществи нова „творческа идея“. Замисълът бил жената и мъжът да тръгнат един към друг от двата противоположни края на Китайската стена и да се срещнат по средата на пътя. „Творбата“ трябвало да разработи темите за раздялата, преодоляването на трудностите и разстоянията, да разграничи категориите „творческа цел“ и „житейски път“ и да покаже несъстоятелността на традиционните форма на самоизява. Дребните (всъщност недотам дребни) пречки по пътя — смущения в храносмилането, объркване на маршрута поради липсващи части от стената, комични езикови недоразумения с китайците и обикалящите обекта туристи — също трябвало да се смятат за част от „творбата“.
Такива били намеренията. Но се получило друго и по мнението на голям брой критици резултатът бил пълно фиаско. Мъжката половина от екипа, датчанин по националност, изглежда, слънчасал горкият, защото, минавайки през някакво село взел, че се влюбил в млада китайка — погледите им случайно се срещнали, докато хапвали ориз от колективния казан или нещо подобно. Той в миг разбрал, че тази девойка е неговата съдба, и изоставил половинката си, зарязал пърформънса и се заселил там в очакване властите да му разрешат да се ожени за момичето. Злощастната му доскорошна възлюблена също зарязала проекта — качила се на самолета и се върнала в родния Хайделберг, където се заела с отговорната и доходоносна задача да дава разобличителни интервюта за бившия си партньор.
Тъкмо това развитие, този „провал“, аз бих нарекъл най-вълнуващата, най-проникновената художествена творба, създадена през втората половина на XX век, защото в крайна сметка кой би могъл да твърди, че тя е завършена, че това е окончателният й вид? Онова, което виждаме дотук — дезориентиране, дезертиране и дезинтеграция на първоначалния замисъл, — е несъмнено част от един по-голям и далеч по-жизнен творчески проект, от едно художествено произведение, което не само третира темите за непостоянството, случайността и сляпото опиянение, романтиката на изтока и така нататък, но фактически стопява границата между изкуството и живота, като
Това, естествено, ни връща на въпроса, който вие така вълнуващо и убедително повдигнахте преди малко: как човек научава за всичко това? При положение, че един непишещ писател, един нерисуващ художник, един мълчащ композитор е по принцип велик творец именно защото не е свел творчеството си до реализация, не бих могъл да отрека, че най-великата творба на този автор рискува да остане непризната, тъй като има опасност никой да не научи за съществуването й. Какво да се прави? Както знаете, теорията за гения е дело на Джорджо Вазари — изключително интелигентен човек с подчертан вкус към сплетните, чиито преценки са изненадващо точни. Вазари решил да илюстрира теорията си за гения с Микеланджело. Дотук нищо лошо. В разказите за враждебните взаимоотношения на гения с обкръжаващата го среда (за неподатливостта на материята, за трудния му характер и за тесногръдието на работодателите му) откриваме обаче един извънредно показателен пример. Пиеро де Медичи, син на далеч по-известния Лоренцо, след един обилен снеговалеж във Флоренция — град с доста своеобразен климат — поканил великия скулптор в дома си и го помолил да направи снежен човек. От разказите научаваме само, че снежният човек, който Микеланджело изваял, бил „много красив“, — но нима някой се съмнява в неговата ненадмината трансцендентна прелест, нима някой би оспорил статута му (по думите на друг автор) на „най-прекрасния снежен човек, известен на света“? Може би тъкмо тази творба на Буонароти — с най-кратък живот, с