мимолетно, почти неуловимо веществено присъствие — има най-трайно въздействие върху нас, защото ни разкрива собствената ни преходност и темпорално ограничение, собственото ни заточение в отминаващия миг: накратко, бих казал (макар и с риск да скандализирам традиционно мислещите), че този снежен човек може спокойно да се смята за най-великата творба на Микеланджело.
Отговорът на въпроса „А откъде ще знаем за този шедьовър?“ е ясен: „Няма да знаем отникъде, ако не е свидетелството на Вазари.“ Ето че в случая биографът се оказва съмишленик, съучастник и сътворец — основният компонент в творческия процес, който предава произведението на поколенията, на неговата публика. Тъй че това е отговорът: знаем, защото някой ни е казал, защото има свидетел. Знаем, защото замисълът на твореца, неговият оброк да не наруши мълчанието, си остава ненакърнен, а същевременно посланието достига до нас в целостта си. С други думи, творбата съществува благодарение на свидетеля и качеството на този свидетел е определящ фактор, когато говорим за изкуство от най-висша класа — за творба, която съществува в перфектна, идеална, най-брилянтна форма, само в ума на твореца и неговия съучастник, свидетеля. Когато осъзнах това, изведнъж установих, че моето собствено творение, идеята за което ме осени в тази именно градина — творение, съществуващо единствено под формата на намерение, — се нуждае от съучастник, от апостол, от свидетел. Оттогава безуспешно търся този партньор, този спътник, този божи пратеник и ето че най-сетне имам чувството, при това, ако не се лъжа, то е споделено — факт, който моментално ликвидира нуждата от престорено безразличие и словесни игри, — че може би пред мен стои подходящият човек.
Моментът бе наситен с драматизъм. Съдбовните мигове в живота на човека най-често преминават под знака на напрегнато очакване да изпитаме подобаваща за случая емоция — емоция, която възприемаме като стандарт, като натрупан от поколенията опит. Но нима тази емоция — било възторг, покруса (еднакво измамни и приличащи си като две капки вода), любов, тъга или благодарност — не е фалшива? (Да вземем конкретно благодарността — никой досега не е сметнал за нужно да поясни, че такова нещо изобщо не съществува. Самото понятие благодарност ни представя чувство, чието наличие според етиката трябва да изискваме за целите на моралната алгебра, та да може тя да си стъкми уравненията — досущ както астрономите изчисляват наличието на невидими звездни маси, тъй наречените „черни дупки“, чрез взаимодействието им с други, видими обекти. Но в този случай „черната дупка“ е пълно отсъствие, а не наличие чрез отсъствието, защото в пространствата, където се смята, че се помещава „благодарността“, всъщност има само смесица от дълг, чувство за вина и най-вече негодувание. Нито едно действие в човешката история не е предприето от чувство на благодарност.) Фактът, че тези емоции са фалшиви, се отразява в съзнанието ни като усещане за вътрешна липса, усещане за това какво не чувстваме. Същевременно обаче съзнаваме, че то трябва да съществува там: знаем какъв вид емоция представлява и каква структурна форма има в пространството на съответния вид емоции, но не знаем съдържанието му — нямаме представа какво е самото чувство. Това именно несъответствие, тази празнота е причината, поради която в повечето мигове, преобръщащи съдбата ни, изпитваме разочарование от неосъществената емоция, сякаш в момента на драматичната кулминация сме били под наркоза. В конкретния случай обаче съзвучието в съзнанието на двама души прерасна в пълно единомислие, доби неимоверна мощ и моята събеседничка, попаднала под властта на неудържимото вълнение, реагира по възможно най-изразителен и трогателен начин — взе да се киска в шепа.
По време на този неконтролируем кикот, сам по себе си доказателство, че е изцяло подвластна на мига, тя изрече и думите, които окончателно я обвързаха с нашия вече общ проект. В едно отминало, по- деликатно и по-възвишено време навярно бих се изразил така: свещеният обет озари божествения алков на прелестните й устни и сиянието му затрептя, сякаш на дверите на храма се появи божия пратеница и заслиза по каменните стъпала към мен. Казано на днешен език: тя обеща. Тялото й все още се тресеше в последните пристъпи на кикота, прилични на финалните трусове след разрушително земетресение, когато с фриволността на изпаднала в транс танцьорка, с озадачаващото веселие на будист в съдбовен, мрачен миг тя изрече снизходително:
— Имаш думата ми.
Не е речено, че всички рецепти за агнешко непременно изискват месото да плува в кръвта на животното. (И това е добре, особено като вземем предвид, че някои хора категорично отказват да ядат месо, по което има и най-малката следа от кръв.) Съседката ми в Сент Йосташ — чийто навик ден през ден да се отбива в дома ми, за да ползва плувния басейн (естествено, преди да я сполети трагична съдба), издаваше завидно отсъствие на неудобство — винаги настояваше месото й да е „добре опечено“, тоест напълно пресушено, без капка от естествените му сокове, което ме подсеща за уместната забележка на един французин, случайно стигнала до ушите ми: „Защо въобще ще го ядеш, ако ще го ядеш така!“ (Репликата бе отправена към негов сънародник, който поръча месото си „Bien cuit“6.) Задушеното по ирландски на бедната Мери-Тереза, естествено, не пускаше кръв подобно на доста други месни ястия, за които продължителната топлинна обработка е решаваща, ако искаме да извлечем от месото съответните вкусови качества. Пример за това е рецептата за патица, разпространена в Северна Англия, при която обезкостената агнешка плешка с пълнеж се оформя така, че да заприлича на езерната обитателка, с чието име се перчи. Бих казал, че на фона на нашата безкомпромисно педантична и лишена от фантазия кухня това ястие демонстрира необуздан полет на въображението и с широкия си артистичен замах би могло да служи като пример за недотам изискано кулинарно творчество. (Представете си безупречно натъкмен висш църковен служител, да речем епископ, който се почесва по глезена и под крачола на панталона му, за всеобщ смут, се показва резедав чорап.) Други ястия, характерни с бавната обработка на месото, са djuredi — една от малкото забележителности в кухнята, която доскоро се наричаше югославска, — засищащото уелско cwl, ароматното гръцко arni ladorigani, обилно подправено с риган (подправка, играеща решаваща роля при приготвянето на пица, но твърде често използвана не на място), не особено вкусната румънска tokana, както и българската капама в двете й разновидности — пролетна (с лук и чесън) и есенна (с гъби). Все пак чудно защо много от въпросните ястия идват главно от страни, чиито традиционни кухни минават за малко примитивни, тъй да се каже. Тук причислявам и ислямската готварска традиция, представена във Великобритания от вече споменатите заведения за кебап, от арабските касапници — същински витрини на изобилието, — от ястия като inmos и tagine и от превъзходните специалитети на персийската кухня, която проявява невероятна изобретателност при употребата на кайсиите.
Действително, обезкостената агнешка плешка с кайсиева плънка е от ястията, бележещи революция в кулинарното изкуство, съизмерима с революциите, предизвикани от Коперник и Айнщайн, или от някои велики открития в областта на математиката, да речем, на Манделброт, които ни карат сериозно да се замислим дали въпросният гений е открил наличието на предварително съществуващ в идеален или потенциален порядък — обект, или просто е „измислил“ принципа, както може да се измисли и нов вид тирбушон или тиган. С други думи, въпросната рецепта показва, че агнешкото и кайсиите влизат в една от онези комбинации, представляващи не просто сбор от взаимно допълващи се компоненти, а съчетание в по-висока степен на неизбежност — вкус, който съществува в Божието съзнание. Съчетанията от този род действат като логическо откритие: бекон с яйца, ориз със соев сос, стек с пържени картофи, ягоди със сметана, агнешко с лук, спагети с гъби, арманяк със сушени сливи, портвайн със синьо сирене, бяло вино с гъши дроб, рибена чорба с чесън. За чревоугодника изследовател усещането при първия допир на небцето до всяко от тези съчетания е сравнимо с усещането на един астроном, който току-що е открил нова планета. Може би най-близка е аналогията с изкуствата: творецът, отдал живота си на което и да било изкуство, с течение на времето преминава през периоди на отегчение, емоционален дефицит, отрицание на обществените норми, усещане за deja vu и съзнание, че е тръгнал тепърва да открива Америка. В един миг обаче, тъкмо когато човек започва да чувства, че го наляга творческата умора, че е на прага на пълното изчерпване и оттук нататък нищо не би могло да го развълнува, изневиделица се появява нещо абсолютно ново, някакво внезапно откритие — ново звучене, нов творчески похват или нова техника, — чийто съживителен ефект е подобен на ефекта, който би предизвикала върху някой полярен изследовател изровена от снега раница с провизии: само при вида й изтощеният покорител на ледовете си представя как ще пирува, вместо да глозга кокалите на нещастните си кучета. По същата логика откриването на нов творец е находка, предлагаща нови творчески ресурси — достатъчно е да си припомним първото си докосване до Маларме или късния Бетовен. (Е, има глупаци, които твърдят, че са изпитали подобно нещо и в
