пръв път Роузи се замисли за миналото на тази непозната жена, все още убедена, че историята за ченгето си е чиста измислица.
Тихо излезе от спалнята и започна да рови из оскъдния й багаж. В пакета с бельото нямаше нито снимки, нито писма, нито дори червило. Найлоновото портмоне, което й бяха дали от клиниката, също беше празно. Едно нещо бе сигурно — Лорийн лъжеше, че не е имала семейство. Хубава жена като нея сигурно е имала някого и даже не кой да е.
Остави я да спи почти цял ден. После прегледа една книга, говори няколко пъти по телефона и си приготви обяд. Храната беше едно от малкото удоволствия в живота й. Около четири часа телефонът иззвъня. Роузи веднага го грабна, за да не събуди Лорийн.
— Здравей, мамо — прозвуча детски глас. Сърцето й се сви. Най-после синът й я бе потърсил.
— Джоуи, как си детето ми? Нали ще се видим тази неделя?
— Не мога, мамо, имаме мач. Играя баскетбол във втора дивизия и не мога да не участвам… Хайде, довиждане, трябва да тръгвам.
— Почакай, Джоуи, не затваряй! — в паника извика майката. Искаше да му каже, че е готова да прекоси целия град, само и само да гледа мача, но думите й секнаха. — Защо не вземеш автобуса и не дойдеш за малко при мен? — попита със стегнато гърло.
— Заминавам за Флорида. С татко ще се местим там. Купихме си и къща.
— Флорида?! — Настъпи безкрайна тишина, в която долови как синът й разговаря с някого шепнешком. — Джоуи, онази жена ще дойде ли с тебе? Чуваш ли ме? Кажи ма баща си, че искам да говоря с. Ало! Ало! — разтреперана извика тя. Онази евтина кучка бе там и слушаше разговора. После чу как детето вика баща си. Някой постави слушалката върху твърда повърхност. След малко се чу нечия тежка въздишка. Той сякаш се приготвяше не за разговор, а за бой. Роузи настръхна при мисълта за нравоучителния тон, с който бившият й съпруг винаги разговаряше с нея. — Какво означава всичко това? Защо не си ми казал, че смяташ да отведеш детето ми във Флорида?
— Роузи, успокой се! Когато се настаним окончателно, ще ти пишем. Намерих си много по-добре платена работа. — Произнасяше бавно и отчетливо всяка дума, сякаш се боеше, че тя няма да разбере.
— Аз съм спокойна. Искам да видя Джоуи. Не ме интересува заплатата ти. И без това не съм получила нито цент от нея. Искам да видя сина си!
Отново прозвуча въздишка и гласът отново занарежда дума по дума, че тъй като е лишена не само от родителски права, но и от режим на свиждане с детето, тя няма право на мнение относно местожителството му. Тези въпроси се решават от бащата, подчерта гласът, той е отговорен за бъдещето на малкия и ако това не й харесва, може да си наеме адвокат.
— Адвокат ли? И откъде да намеря пари за адвокат?
— Трябва да си купуваш по-малко пиене, Роузи. Впрочем сигурно пак си къркана. Преди винаги пияна се обаждаше на Джоуи. От шест месеца не си разговаряла с него. Знаеш ли, той вече не се интересува от тебе. Причината не е нито у мен, пито у Барбара, а у…
— Копеле!
— Роузи, съжалявам, но трябва да затворя. — Той дишаше тежко, като човек, достигнал границата на търпението си. — Пали вече казах, че ще ти пишем, ще поддържаме връзка с тебе… Хайде да не се караме! Затварям.
Тя внимателно затвори слушалката и я погали, сякаш беше главата на сипа й. Не знаеше даже колко е пораснал. Ще дойде лен, реши тя, когато ще може да го прегърне и той ще й прости. Нещо я стисна за гърлото. Тя дълго рида, но колкото повече плачеше, толкова по-остра ставаше болката за всичките безвъзвратно отминали години.
Лорийн се събуди от трясъка на разбита врата. Гърмеше музика, после се чу шум от строшени стъкла. Тя скочи от леглото и отвори вратата на спалнята. Дъхът й спря. Роузи танцуваше из стаята с бутилка бърбън в ръка. От време на време се удряше в мебелите и после се хилеше на падналите на пода предмети.
— Искаш ли една глътка? Хайде, идвай! — Тя посегна към една чаша, но я изтърва и, псувайки, взе да рита парчетата с крак. Зачервеното й лице плуваше в пот. После успя да вземе друга чаша и отля от питието. — Хайде, Освиенцим, ела да се подкрепиш.
Лорийн посегна към чашата, но в този момент вратата се отвори и в жилището връхлетя нисък, набит мъж. Той изби чашата от ръката на Роузи, грабна бутилката и я изля в мивката. Тя изпищя от ужас и се хвърли към него, но залитна и падна върху шкафа. После се опита да се изправи, но не успя и се тръшна на пода скимтейки. Мъжът продължаваше да излива съдържанието на бутилката и едва когато и последната капка отиде в канала, погледна към хлипащата на пода жена.
— Помогнете ми да я отнеса в банята и, за Бога, изключете тази шибана музика — обърна се той към Лорийн.
Двамата помъкнаха под мишниците огромната Роузи. Той пусна душа, пъхна главата й под струята и я държа така, докато тя започна да повръща. Докато се давеше мъчително, мъжът подпираше челото й с ръка, без да забелязва, че водата го облива от главата до петите. После каза на Лорийн да приготви хавлии и възглавница.
— Ще поспи и ще изтрезнее. Ти ли донесе бутилката? — попита той, докато се подсушаваше с кърпите. Тя поклати отрицателно глава. — Каква може да е тогава причината?
Той включи кафеварката и донесе чаши, като внимателно прескачаше стъклата по пода.
— Нямам представа. — Скръсти ръце и преглътна. Миризмата на бърбън все още изпълваше въздуха и я влудяваше. — Имаш ли цигари?
Мъжът хвърли на масата смачкан пакет и взе да разтрива рамото си.
— Тази жена тежи поне тон. Стар съм вече за такива работи. Веднъж ми навехна рамото, че и вратните прешлени. Просна ме на земята с един удар. Не си донесла бутилката, така ли? Значи тя сама е решила да кърка.
— Не зная, бях заспала. — Лорийн запали цигара и прибра пакета в джоба си.
— Аха, разбирам. Ти първа си паднала под масата. Агресивният му тон я дразнеше. Целият му вид беше отблъскващ — късия врат, мазната, оредяваща коса, тлъстите ръце.
— Ти гадже ли си й?
— Какво?! Майтап ли си правиш с мен? Нейните гаджета трябва да бъдат значително по-едри от мене. Аз съм неин спонсор, макар че не зная още колко ще издържа. Позвъниха ми от гастронома. Бях се договорил с тях да ми съобщават, ако я видят да купува пиене. Ти й предложи да си пийнете и тя реши да отскочи до магазина, нали? Щом веднъж почне, Роузи не може да се задоволи с една бутилка. Веднага отива и купува втора. Няма спасение. — Той отпи от кафето и доля чашката й. — Аз съм Джейк Валсек.
— Лорийн.
— И тъй, изкарахте нощта заедно. Какво стана после? — Той погледна часовника си и се ухили. Когато се усмихваше, лицето му се преобразяваше и маймунското му изражение изчезваше. — Изкарала си „на сухо“ почти цял ден? Хайде да тръгваме! Ще те водя на събрание. Тя няма да се събуди скоро.
Нямаше никакво желание да ходи на второ събиране и каза, че ще остане при Роузи. Джейк отново се ухили и тя отново забеляза колко е противен.
— И тъй, Лорийн, какво си работила преди да се пропиеш?
— Бях секретарка.
— Значи можеш да пишеш на машина. С какво се занимаваш сега? Роузи ми спомена, че ще си търсиш работа.
— Да не си решил да ме наемеш при себе си?
— Ха, да не съм идиот!
— Какво работеше преди да се пропиеш, Джейк? — Седна на облегалката на фотьойла и го изгледа присмехулно. Той я погледна изкосо, досущ като шимпанзе.
— Бях лекар. И все още съм, но не мога да практикувам. В момента участвам в изграждането на клиника за наркомани, пияници и други подобни елементи, които като Роузи имат нужда от помощ.
Лорийн не можа да издържи болката в малките му животински очи и отмести поглед. Хрумна й, че може би и той вижда нещо подобно у нея, защото постепенно смекчаваше топа си. Джейк отвори портфейла си и
