извади визитна картичка. Подаде й я.
— Можеш да ме откриеш на този телефон. Един мой познат търси секретарка. Работата не е тежка. Можеш да започнеш и мри мен. Имаме нужда от допълнителна работна ръка. Бедата е там, че нямаме пари да плащаме на хората.
Тя пусна картичката в джоба си и напипа цигарите. Пушеше й се, но не смееше да ги извади от страх, че Джейк ще си ги вземе. Мъжът стана и хвърли поглед към разбитата входна врата.
— Кажи на Роузи, че съм на разположение.
Лорийн дълго гледа как тромавата му фигура се отдалечава по пътя.
Не след дълго от банята се разнесоха стонове. Роузи се мъчеше да стане.
— Май пак се натрясках, а?
— Точно така — засмя се Лорийн. Току-що бе намерила дамската чанта на приятелката си и проверяваше съдържанието на портмонето й. — Твоят човек, Джейк, беше тук и преди малко си тръгна.
— Така ли? Е, хайде, ще ми помогнеш ли да стана или ще продължаваш да злорадстваш?
Тя се опита да я вдигне и падна върху нея. След кратко боричкане по хлъзгавия под Роузи успя да седне, хвана главата си с две ръце и започна да охка. Лорийн я наблюдаваше без сянка от отвращение. Бе виждала подобни сцени хиляди пъти, а и тя самата неведнъж бе изпадала в това положение. Донесе чаша вода, която Роузи изпи на един дъх и поиска друга. След четвъртата чаша се облегна на стената и затвори очи.
— Значи Джейк е бил тук? — избухна в сълзи тя. Задавените й хълцания се смесваха с думи на обожание към маймунообразния човечец, комуто дължала толкова много.
— Излизам да си търся работа, Роузи, чуваш ли?
— Добре. Прави каквото намериш за добре.
— Мога ли да взема няколко долара? — провикна се от трапезарията Лорийн.
— Разбира се, скъпа, стига да намериш. Не помня колко изхарчих в магазина. — Най-после успя да стане и тръгна със залитане към телефона. — Ще му се обадя след малко. Трябва да говоря с него. Ти май по- добре ще се оправиш без мен. Знаех, че не ме бива за спонсор. Джейк излезе прав. Трябва да се гордееш със себе си, Лорийн. Ти не пи от бърбъна, нали?
— Нито капка. — Лорийн изпразни съдържанието на портмонето и излезе.
Нямаше намерение да се връща. Чувстваше се уверена в себе си, което отдавна не й се бе случвало. Беше издържала на изкушението. Може би щеше да допие бутилката, ако Джейк не бе връхлетял, но фактът си беше налице — не пи нито капка.
Усещаше топлината на паважа през евтините си обувки и не можеше да се насити на своето ново постижение — способността да управлява краката си, волята си, да върви без да залита. Свали ластика от косата си, тръсна глава и вдъхна аромата на лимоновия шампоан. Някога използваше същия, много, много отдавна. На ъгъла спря и запали цигара. Вдишваше дима с пълни гърди и наблюдаваше как колелцата му бавно изчезват. Не искаше да мисли за миналото. Не искаше да знае коя е била в миналото и каква е днес.
На няколко крачки от нея спря тъмносин седан. С крайчеца на окото Лорийн набързо огледа шофьора. Облечен бе с ленено сако и синя риза с отворена яка, имаше рядка, лошо подстригана руса коса и големи влажни устни. Той надникна от прозореца усмихнат и прокара палец по устните си. Попита дали иска да я откара някъде. Тя пристъпи и наведе глава така, че белегът й да не се вижда. Не искаше да го изплаши още в началото. Беше опитна в този бизнес и знаеше, че ако е ченге, ще я провокира да си каже името и цената.
— Да не сте объркали пътя? — попита го и сложи ръка на дръжката на вратата. — Имате ли нужда от мен?
Той я изгледа втренчено няколко мига, после се озърна и кимна:
— Влизай!
Лорийн седна в колата и той подкара като луд. Говореше бързо и задъхано, че иска орално и на публично място. От време на време облизваше дебелите си устни с език. Тя обгърна с ръка облегалката, но щом докосна тила му, той конвулсивно се дръпна. Не понасял да го докосват. Колата летеше с бясна скорост, изпреварвайки всеки автомобил, който й се изпречи на пътя и най-после спря в паркинга на някакъв супермаркет. На първия етаж гъмжеше от автомобили и хора, които щъкаха към щандовете и обратно с пълни пазарски чанти.
Той отмина първия етаж, след него втория. Гумите свиреха на всеки завой. Едва на четвъртия етаж намери свободно място за паркиране и още докато изключваше мотора, разкопча ципа на панталона си. Лорийн постави ръка на слабините му, но той я блъсна.
— Казах ти, че не искам да ме пипаш!
— Добре, успокой се. Искаш ли да ти говоря мръсотии? Какво искаш да направя?
Той стоеше скован, а пръстите му стискаха и отпускаха волана.
— Искаш да ти духам, така ли? Направо тук, в колата? Мисълта, че някой може да те види в това положение те възбужда, нали? Ах, ти лошо момче! Имаш късмет, защото това е тясната ми специалност. Много съм добра! Кажи, нали това искаш от мен?
Очите му шареха по паркинга, а устните му се гърчеха безмълвно. Лорийн продължи да шепне и да премлясва от време на време. Той затвори очи.
— Както вече казах, ще ти бъде хубаво. Тук е истинско публично място. Виж колко хора има наоколо. Първо обаче трябва да уредим сметката. Какво ще кажеш?
Той погледна през прозореца. Няколко души приближаваха и гласовете им отекваха в бетонната сграда. Близостта им го възбуди още повече и той нетърпеливо пъхна ръка в гащите си.
— Духай, кучко!
Тя се изтегли към вратата и хвана дръжката.
— Двайсет долара.
Семейство с две деца паркира до тях. От удоволствие устата му се разтегли в мокра усмивка, а розовият му пенис щръкна навън. Той отпусна глава на облегалката и започна да онанира, докато лявата му ръка смъкваше седалката назад.
— Двайсет долара — повтори Лорийн.
Ерекцията му спадна. Очевидно беше полуимпотентен ексхибиционист, изруга наум тя. Той припряно взе да рови из портфейла си, намери двайсетдоларова банкнота и я подхвърли към нея.
— Виж какво можеш да направиш за тези пари, кучко! После внезапно я хвана за косата и натисна главата й в скута си, върху малкия розов червей. Лорийн усещаше миризмата на панталоните и кожата му.
Дали заради уханието на лимон на косите си или защото беше напълно трезва, тя изведнъж разбра, че не е способна да направи това, за което току-що получи пари. Бе го правила хиляди пъти с всякакви, нормални и извратени типове, по никога трезва. Призракът на лейтенант Пейдж изплува от дълбините на душата й, готов да се бие за всяка трошица от загубеното си достойнство.
— Съжалявам, не мога. Вземи си парите.
Той натисна още по-силно тила й. Тя се опита да се освободи, но не успя. Наведена напред, бе хваната като в капан, а воланът допълнително й пречеше да се изправи. Чу го да отваря жабката, но не видя какво вади оттам. Направи опит да се отпусне, за да заеме по-удобна поза, но той продължаваше да натиска главата й със свободната си ръка.
Първият удар я зашемети. Удари я с такава сила, че натискът на ръката му отслабна и в този кратък миг Лорийн, напрегнала всичките си сили, се изправи рязко, удряйки с глава гърдите му. Той залитна в смъкнатата назад седалка и едва тогава тя видя, че в дясната си ръка стиска извит, подобен на тесла чук, готов да замахне втори път. Щеше да я убие! Лорийн се извърна с лице към него и с всички сили захапа врата му. Усети как зъбите й разкъсват плътта. Той се разпищя, пусна чука и се опита да се откъсне от нея, но тя стискаше с всички сили.
Хората от спрелия до тях автомобил тъкмо слагаха продуктите в багажника, когато чуха виковете. Мъжът надникна през замъгленото стъкло на седана, а жената дръпна децата в колата и подвикна на
