— Идвай винаги, когато пожелаеш и не забравяй, че можем веднага да ти намерим няколко клиента, ако закъсаш за пари.
— Ще си помисля.
С облекчение се раздели с тях и с облака от сладникав тежък парфюм. Все пак без да подозират, Диди и Нала й помотаха да преодолее едно препятствие, от което винаги се бе страхувала. Неочакваната срещата с Бил Руни и унижението от нея още свиваха стомаха й. Последните банкноти, припечелени в галерията, отидоха за такси, но Лорийн ги даде без да се замисли. Тази нощ бе разбрала за себе си нещо много важно — завинаги бе скъсала с пиенето и проституцията.
Тя уморено се заизкачва по дървеното стълбище в очакване на предстоящата разпра. Роузи я очакваше пред телевизора подобно на Буда, въоръжен с дистанционно управление. Лорийн влезе и тръгна към банята. Телевизорът мигновено замлъкна.
— Трябва да говорим!
— Зная, но първо ще взема един душ. Телевизорът отново заработи.
Влезе във всекидневната, увита в хавлиена кърпа, и махна с ръка към дивана:
— Чакай да си взема нещо за пиене. — Хладилникът се оказа съвсем празен. — Благодаря! Къде отидоха колите, които купих тази сутрин?
— Сега и ти знаеш какво е да намираш хладилника празен — смръкна Роузи.
— А-ха, значи нарочно си изпила всичко. Ти, дебело прасе! Бях купила достатъчно за цяла седмица.
— Така ли? А кой според тебе пълни шибания хладилник, откакто се нанесе тук?
— Боже мой! Нали ти дадох пари!
— А аз ти дадох покрив и легло, когато беше болна. Хранех те, перях те, а ти нито веднъж не каза едно „благодаря“.
— И сега искаш да ме изгониш. В това ли е проблемът? — въздъхна Лорийн.
— Защо не престанеш да си вириш носа и не стъпиш на земята? Аз съм откровена с тебе. Кога и ти ще ми отговориш със същото?
— Откровена за какво?
— Коя си ти, по дяволите? — изкрещя Роузи. Лорийн вдигна ръце в израз на безсилие.
— Знаеш коя съм. Казах ти шибаното си име. Аз съм Лорийн Пейдж.
— Името не е достатъчно. Знаех го още в болницата. Зная още, че живея с човек, който не дава пет пари за мене.
Лорийн запали цигара, затвори очи и приседна на края на креслото.
— Роузи, не мога да ти кажа много по този въпрос, защото сама не зная коя съм. Опитвам се да разбера. Щом го проумея, веднага ще те уведомя. — Стана и закрачи нервно из стаята. — Гледам се в огледалото и се питам дали винаги съм изглеждала така. Виждам ужасни белези по тялото си и не зная кой и кога ги е направил. — Тя рязко отметна назад кичур коса и посочи белега на лицето си. — Всеки може да ги види. Не зная обаче нищо за белезите в съзнанието ми. Губят ми се цели години. Понякога се питам дали наистина искам да науча къде съм била тогава.
— Какво стана тази вечер? — кимна приятелката й. — Изглеждаше направо шокирана. Онзи дебелият те познава отнякъде. Три пъти повтори името ти. Кой беше той? Защо не ми кажеш? Е, добре, ще ти помогна. Той е ченге. Джейк го познава. Не ми пука дали си лежала в затвора и защо, но искам ти да ми кажеш.
— Казах ти, но ти не повярва — нервно се изсмя Лорийн. — Още в болницата ти казах какво съм работила. — Тя отново седна в креслото и отпусна назад глава. — Бях ченге, Роузи, лейтенант. Дебелият мъж, когото видяхме тази вечер, бе моят шеф. Казва се Бил Руни. Изглеждаше смаян, нали? Сигурно си е мислел, че вече трябва да съм умряла. Кой знае, може би се е надявал, че съм.
— Защо си напуснала?
— Изритаха ме, защото пиех. — Тихо и безизразно, сякаш това не я засягаше, тя започна своя разказ. Говореше за децата и мъжа си, за развода и родителските му права над Сали и Джулия, за втория му брак, за това, че не е виждала дъщерите си вече шест години. — След развода продължих надолу по наклонената плоскост, докато те срещнах в клиниката. Продадох всичко — апартамента, мебелите, а колата ми беше конфискувана, защото шофирах пияна. Не си спомням добре какво съм правила, но зная, че когато вече не остана нищо за продаване и парите свършиха…
Тя започна да се дави в ужасна, разкъсваща кашлица. Тялото й се тресеше, от очите й потекоха сълзи.
— Продължавай по-нататък! Какво стана, след като не е останало нищо за продан? — Роузи я гледаше как посяга за нова цигара, щом кашлицата утихна.
Лорийн я погледна с типичния си кос поглед, леко наклонила глава встрани.
— Взех да продавам себе си, Роузи. Работех за сводници, които преди това бях арестувала. Тръгвах с всеки, който ми купи къркане. Напивах се с курвите, които някога прибирах в ареста за проституция. Заспивах в бардаци, дупки, под баровете. Не си спомням ясно нито един ден от това време. Понякога алкохолният глад ме довеждаше до лудост. Буйствах, крещях. Мисля, че по времето, когато камионът ме блъсна и ме взеха в болницата, вече бях стигнала самото дъно. Това е. Сега знаеш коя съм.
Роузи стана и започна да приготвя леглото й. Гадна история, но тя беше слушала и още по-ужасни. Всички, които посещаваха събранията, както и тя самата, можеха да разкажат същия или подобен разказ за загуби, страдания и черно отчаяние. Това, което отличаваше Лорийн от останалите, бе способността й да разказва за себе си безпристрастно, без капчица вълнение.
— Мисля си… — започна тя, докато се завиваше с чистите чаршафи.
— Какво? — попита Роузи.
— Мисля, че… не е толкова важно дали се възстановявам и как. Не ми пука особено. За кого го правя? Би било добре, ако — това ми доставяше радост, ако знаех защо го правя, в името на каква цел. Но цел няма.
Роузи стоеше насред стаята, внушителна като слон.
— Правиш го за себе си. Това е твоят живот. Или за двете момиченца. — Лорийн остана мълчалива и тя продължи: — Майка ми умря, когато бях на десет години. А исках да я питам за толкова много неща, например от кого съм наследила тези тлъстини. Баща ми беше кожа и кости. Исках да зная дали ме е обичала. Тя се самоуби със свръхдоза…
— Знаеш ли, Роузи, понякога те ненавиждам, особено сутрин. — Лорийн се изправи на лакът. — Но ако забравя да ти кажа, знай, че съм ти благодарна. Никой на този свят не дава пет пари за мен. Нямам никого освен тебе. Благодаря ти!
— Лека нощ, Лорийн! — Изчервена, приятелката й побърза да излезе.
Лорийн чуваше тежките й стъпки в спалнята, после всичко утихна. Тя лежа дълго с очи, вперени в тавана. Дъщерите й… Вече пет години имаха нова майка и сигурно бяха пораснали. Вероятно нямаше да искат да я видят. Не знаеше дори къде живеят. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи лицата им. Вместо тях виждаше лицето на детето, чието убийство трябваше да разследва. Лора Брадли, шестгодишна, която бе видяна за последен път пред оградата на училището, докато чакала майка си да дойде да я вземе. Лорийн претърси цялата сграда и откри телцето й в една от вентилационните шахти. Приличаше на парцалена кукла, мъничка и безпомощна. Голото телце бе още топло и заблудена от това, бе опитала дишане уста в уста. Нежният гръден кош се повдигна, но се оказа, че това бе нейният собствен дъх. Животът безвъзвратно бе напуснал Лора Брадли.
Тя стана и започна да кръстосва стаята. Защо? Защо и днес си спомняше все това дете? Лора бе брутално изнасилена, вътрешните й органи бяха разкъсани с тъп инструмент. Незадоволен дори и след половия акт, насилникът бе продължил да измъчва беззащитното дете. Раните й бяха толкова ужасяващи, че полицаят, който работеше заедно с Лорийн, изтича до тоалетната да повърне. Дори грамадният Бил Руни се затресе в мъчителен плач, когато я видя. Обзета от единствената мисъл да хване убиеца, Лорийн работеше денонощно. Не отделяше и минута за собствените си деца. В един скандал по този повод изкрещя на Майк, че децата няма да бъдат сами дори за миг, и веднага нае бавачка, която да ги води и прибира от училище. „Опитвам се да намеря убиеца на Лора Брадли, разбра ли? — чу се да крещи на Майк в пристъп на гняв. — Може да ти изглежда дреболия, защото не си държал като мен мъртвото й тяло в ръцете си. Няма да заспя, докато не видя това копеле зад решетките, докато не се уверя, че моите деца и всяко друго дете
