може свободно да играе на улицата, без заплаха от смърт и насилие.“
Майк напразно я умоляваше да вземе отпуск. Тя посети родителите на Лора и им се закле, че убиецът ще бъде намерен и наказан. По това време методът на ДНК за идентификация на престъпници още не беше въведен в работата на полицията.
От първия ден, в който у нея се събуди подозрение към училищния портиер, до последния, тя постоянно усилваше натиска върху него. Интуицията й подсказваше, че той е убиецът. Дори шефът й реши да се намеси в полза на портиера и един ден я посъветва да разхлаби „примката“. Лорийн отказа. Няколко пъти прави оглед на местопрестъплението и обискира дома на заподозряния. Накрая го извика за пореден път при себе си. Показа му дрехите на Лора и фотографиите на трупа й. Разпитът продължи шест часа. Изтощен и объркан, той призна всичко. Лорийн беше горда. Повишиха я. Лора Брадли можеше да почива в мир.
Изтръпна при мисълта, че тъкмо под това име се беше представила на полицая, който дойде да я разпитва в дома на Роузи. Изрече го без дори да се замисли. Едва сега си даваше сметка, че бе ощетявала семейството си заради работата си. И нещо повече, беше се пристрастила към напрежението и вълнението от опасностите като към наркотик, докато един ден вече не можеше да се отпусне и да отдъхне, дори и да искаше.
Отново си легна. Може би трябваше да последва съвета на Роузи и да им се обади. Искаше й се да даде обяснение на Сали и Джулия, да им поиска прошка. Да, нейният собствен живот заслужаваше тези усилия, дори и само за да се помири с децата и Майк. Поуспокоена, угаси лампата и заспа.
За първи път разтвори една от страниците на своето минало без да трепери. Спомни си всичко и остана спокойна. Застави се да анализира подробностите и успя, без да изпада в отчаяние. Може би тази вечер бе направила следващата стъпка към своето възкресение.
Бе разказала на Роузи живота си, без да изпита съжаление или даже угризение. Напротив, през цялото време се владееше, сякаш се развеждаше с онази Лорийн от разказа.
Роузи знаеше колко тежка е действителността за лекуващия се алкохолик. За разлика от Лорийн тя не можа да заспи и постоянно се връщаше към разказа й. Много пъти сама си беше задавала въпроса, дали си струва да премине през адските мъки на лечението от алкохолизъм, само за да осъзнае каква е била и какво е загубила. В трезво състояние й се струваше, че няма смисъл да живее. От Джейк чу за първи път, че нейният собствен живот и синът й заслужават да се бори и да го изживее по друг начин. Още не можеше да се пребори с копнежа да види детето си и с мъчителната мисъл, че Джоуи живее под: един покрив с друга жена, на която казва „майко“. Не можеше спокойно да разговаря с баща му, страхуваше се да види новия дом, построен за новото си семейство.
Тя стана. Искаше да предупреди Лорийн, че трябва добре да се подготви преди срещата със семейството си. Не биваше да я кара да бърза, може би все пак стената, която Лорийн изграждаше около себе си, щеше да я предпази и те с Джейк не биваше да проникват през нея. Но приятелката й спеше, с ръка под брадичката си и с неизменната лека усмивка. Само дълбокият белег разваляше изражението на детска невинност на лицето й.
Докато я наблюдаваше, Роузи се закле никога вече да не я гони и да не й отнема чувството за сигурност. Тя се върна в спалнята вече поуспокоена и сънят я погълна.
Глава 5
На следващия ден Лорийн постъпи на работа в цветарница. Временно заместваше една от продавачките. Четири вечери седмично работеше в галерията на Арт, която бе отворена до десет часа вечерта. Посрещаше посетители и клиенти, тъй като самият Арт рядко се задържаше там. Успя дори да продаде няколко платна, но като цяло бизнесът не процъфтяваше. Той обикаляше из града да търси нови картини и винаги, когато я видеше, я поздравяваше любезно.
Това бе една от най-успешните й седмици напоследък. Имаше добра работа, даже спести малко пари. Нала и Диди се отбиваха от време на време да побъбрят и винаги носеха домашно приготвен бананов кейк. Диди все още леко накуцваше, но не даваше и дума да се каже за посещение при лекар. Двете с възхита обсъждаха умението на Лорийн да се облича елегантно и често й показваха какво са си купили от магазините за дрехи втора употреба. Поради внушителните им размери облеклото и особено обувките често им създаваха затруднения. От ден на ден Лорийн ставаше все по-хубава, може би защото напоследък бе напълняла с няколко килограма. Внезапните изпотявания бяха изчезнали и силите й се възвръщаха.
Роузи бе намерила надомна работа като секретарка, заради която се наложи да наеме компютър и принтер. Двете си поделиха домакинската работа, разходите за покупки и наема за жилището.
Когато цветарката се върна от отпуск, Лорийн попита Арт, дали не иска да я наеме за повече време. Той веднага й предложи да работи по два пълни дни от седмицата, освен четирите вечери. Работа имаше — картините се продаваха, а и той, бе успял да открие нов художник. Въпреки тези мимолетни успехи, приходите от галерията бяха толкова незначителни в сравнение с разходите за поддържането й, че Лорийн често се питаше как още не е фалирала. На път за вкъщи всеки ден минаваше покрай фитнес клуба „Стройна като топола“, който вече се наричаше „Стройна и във форма“, и един ден реши да се запише в групата по степ — аеробика. На първия урок издържа едва десет минути и рухна изтощена на килима. Краката й бяха омекнали като желе. Но Лорийн не се отказа и започна да тренира в галерията с два големи телефонни указателя.
Всеки ден по няколко часа въртеше телефоните за справка в различни щати с надеждата да открие Майк и децата. Попадна на много Майкъловци с фамилия Пейдж, но нейният съпруг сякаш бе потънал вдън земя. Една вечер Роузи я посъветва да се обърне към Асоциацията на американските адвокати. Още на другия ден оттам й дадоха телефона и адреса му.
Майк живееше в Санта Моника. Секретарката потвърди, че дъщерите на господин Пейдж се казват Джулия и Сали, но преди да запита кой го търси, Лорийн затвори телефона. После сложи на пода двата телефонни указателя и тренира до пълно изтощение.
Беше петък вечер, две седмици след деня, в който бе научила адреса на Майк. Все още не смееше да му се обади. Често набираше номера, но затваряше веднага щом чуеше гласа на секретарката. Пред себе си изтъкваше извинението, че няма пари за билет до Санта Моника и че все още е твърде зле облечена за среща с него и децата.
Тя се прибра вкъщи с част от банановия кейк на Диди и Нала. Беше изморена и поруменяла от пътя. Сутринта бе тренирала няколко часа с Хектор, собственика на „Стройна и във форма“. Уговориха се да започнат програмата за укрепване на атрофирали мускули, предназначена за слаботелесни клиентки.
Роузи надникна зад купчина кафяви пликове. Лорийн вадеше от чантата си едно след друго шишета с разни витамини. Хектор й ги беше подарил, защото повечето от тях бяха рекламни мостри. Посъветва я да взема редовно витамин Е, С, D и В12, а за пораженията от алкохолизма й бе препоръчал и цинк. Всички в клуба знаеха, че е била алкохоличка. Нала им беше казала, но Лорийн не се разгневи. Така й беше по-леко, освен това никой от тях не пиеше и нямаше опасност да я изкушават.
— О, ние пак сме били на фризьор! Дали пък Хектор не е впрегнал мускулите си и в това поприще? — подхили се Роузи.
— Нищо подобно, бях в кварталния салон. Приятелката й облиза поредния плик. Не й се искаше да признае колко хубава изглежда Лорийн тази вечер. От постоянния маршрут до галерията и обратно бе леко загоряла. Дори стойката й бе станала по-изправена и елегантна.
Лорийн преброи банкнотите в портмонето си, отдели няколко настрана, без Роузи да забележи, и тръгна към спалнята. Докато пъхаше парите в една от обувките си, където криеше всичките си спестявания, усети тежка миризма на пот. Дрехите на Роузи миришеха. Дали някога щеше да има свой собствен гардероб?
— Ще дойдеш ли с мен на събранието? Първо ще отида до пощата да изпратя писмата и оттам ще тръгна направо към Дружеството? — провикна се Роузи.
— Трябва да се върна в галерията. Ще излагаме нови картини.
— А-ха. И докато ти окачаш картини, Хектор ще ти помага с напътствия, нали?
— Хектор е гей, Роузи — въздъхна с раздразнение тя.
— Кой го знае, някои от тях „работят“ и в двете посоки.
— Хайде, не започвай пак! Иди да си изпратиш писмата, а аз ще приготвя нещо за вечеря.
