Роузи излезе намусена. Лорийн изчисти кухнята, седна до телефона и след кратко колебание вдигна слушалката. Знаеше, че Майк едва ли е в офиса си, тъй като работният ден отдавна бе приключил, но реши отново да се обади, дори и само за да чуе телефонния секретар. Изненада се, когато чу на запис гласа на самия Майк. Той съобщаваше друг телефонен номер, на който можеха да го търсят при неотложни случаи. Затвори телефона, но после отново вдигна слушалката и започна да набира.
— Ало? — чу се детско гласче.
Лорийн затвори, запали цигара и жадно я изпуши. Повторно набра номера. Този път в слушалката прозвуча неговият глас. Гърлото й беше пресъхнало и тя преглътна няколко пъти, докато успее да проговори.
— Майк, аз съм, Лорийн. Настъпи пауза.
— Здравей! Доста време мина. Как си?
— Искам да те видя, тебе… и децата.
Последва още една пауза. Той се изкашля и пое дълбоко дъх.
— Разбирам. Нямам нищо против. Кога искаш да дойдеш? Ръцете й трепереха. Тя понечи да каже нещо, но гласът й бе секнал и Майк помисли, че връзката се е прекъснала.
— Може би този уикенд? — попита той.
— Искаш да кажеш утре? — прошепна най-после тя.
— Или неделя. Какво ще кажеш за дванайсет и половина? Ще обядваме, после ще се разходим по плажа.
— Дванайсет и половина в неделя — повтори като ехо Лорийн и затвори слушалката.
На масата лежеше листчето с адреса му. Тя го прочете няколко пъти, после повтори наум всяка дума от разговора. Най-после бе направила решителната стъпка. Дали щеше да се справи в неделя? Досега бе успяла да се справи и със себе си, и с хората около себе си. Изглеждаше добре и най — важното — беше напълно трезва.
Бил Руни седеше срещу шефа си и се клатеше на стола.
— Нищо. Нямаме кьорав свидетел. Майкъл Берило се наведе към него.
— Нали имаше някаква свидетелка. Бил?
— Да, Хелън Мърфи — кимна той. — Предполагаме, че я е проследил и втория път вече я пречукал успешно.
— Преди да умре, тя се беше обадила по телефона и…
— Точно така. Това беше ръководната ни нишка. Доста подробно описание, но освен него не разполагаме с нищо друго.
— Ами раната от ухапване?
— Сигурно вече е заздравяла.
Майкъл Берило беше едър мъжага с вечно намръщено лице. Той се облегна на стола и мощният му гръден кош изпъна ризата до пръсване.
— Нищо ли не успяхте да измъкнете от познатите на тази Хелън Мърфи?
— Тц. Тази стара кранта се оказа толкова противна, че се чудихме какви ли смелчаци са се решавали да я чукат. Повечето от хората, които я познават, не знаеха почти нищо за нея. Освен това не се е задържала много-много на едно място. Не можем да открием и мъжа й. Той е шофьор на камион и постоянно пътува. Установихме, че има три деца, всичките настанени в дом за сираци.
— Ирландка ли е?
— Какво?
— Питам дали не е ирландка — прозя се шефът. — Мърфи е ирландска фамилия.
— Не. Фамилията е на мъжа й, а той самият е родом от Детройт. Разговаряхме с нейна бивша съквартирантка, но и тя не беше виждала съпруга й от шест-седем месеца. Във всеки случай изпратихме циркулярно писмо до всички участъци из страната и щом го засечем някъде, веднага ще го разпитаме.
Двамата потънаха в размисъл.
— Шест… — рече най-после Берило.
— Точно така. Даже седем, ако вземем предвид и Хейстингс. Разпитахме всичките му роднини и познати. Жена му е хубавица, има и две деца. Не открихме никакъв конфликт между него и останалите. Обикновен, почтен човек. Обичал от време на време да играе покер с неколцина приятели, ходел редовно на баскетболни мачове, в работата си бил считан за добър специалист.
— И никаква връзка с нито една от останалите жертви? — Берило стовари тежките си лакти на бюрото. — Не разбрахте ли дали от време на време не е ходел по курви?
— Дори и да го е правил, жена му и останалите не знаят нищо — поклати глава Руни.
Шефът нервно забарабани с пръсти по дебелото досие.
— Добре. Ще го разсекретим. Ще проверим дали останалите щати нямат нещо подобно из архивите. Работата е там, че за да продължа разследването, ще ми трябват още аргументи. Доста хора ни гледат и чакат да стъпим накриво. Налага се да обявим случая в пресата.
— Лайна и половина! Знаеш какъв цирк ще стане. Може и да ни уволнят. Само им подшушни, че пак се е появил някакъв сериен убиец, и гледай сеир.
— Досега случат беше изцяло твой, Бил, но ти нищо не успя да откриеш. Навън се разхожда извратен маниак, а ние се правим, че нищо не се е случило. Ще включим в екипа ти и психолог криминолог.
Руни подсмръкна отегчено.
— Имаш нужда от помощ, Бил — удари по бюрото Берило. — Ако ти и твоят екип не стигнете до някакъв резултат в най-скоро време, ще ти отнема случая. Впрочем ти си наясно с това, нали? Доведи този шибан съпруг на Мърфи. Засега той се явява като единствения възможен заподозрян, а тъкмо от такъв тип имаш остра нужда.
— Какво искаш да кажеш?
— Глух ли си? Трябва ми нещо повече от пиклив криминолог с неговите психологически портрети. Натискат ме отгоре. Последното хлапе може и да е било проститутка, но за обществото тя е непълнолетно миловидно момиче, а Норман Хейстингс е типичен пример за среден американски гражданин. Да не мислиш, че семейството му още дълго ще мълчи? Въпросът не опира само до няколко стари курви. Онази от участъка на Спаркс може и да чака, но Хейстингс не може. Синеокото седемнайсетгодишно ангелче, наречено Холи, също не може. Ясен ли съм?
Руни усети как издърпват чергата под краката му. Щом искаха психолог, добре. Щеше да включи един. Ако кажеха, че трябва да включи Клинт Истууд, щеше да го включи. Беше готов на всичко при мисълта, че могат да го уволнят няколко месеца преди пенсионирането му.
— Ясен сте, шефе.
— Добре, Бил. Всички гениални идеи, които ти дойдат наум отсега нататък, ще минават първо през мен. Ти пусна снежната топка по нанадолнището и сега вече не можем да я настигнем. Съжалявам!
Руни скочи и излезе.
За свое нещастие Бийн се оказа на работното си място.
— Размърдай си задника! — кресна му капитанът. — До довечера трябва да намериш психолог и да ми го доведеш. Не говори! След един час искам всички в заседателната зала. Мъжът на Хелън Мърфи трябва незабавно да бъде открит и доведен тук.
— Има още една — тихо се покашля Бийн.
— Какво?! — Руни стана тъмноморав.
— Казах, че има още една. Съобщението е на Брайън Джоунс, от Санта Моника. Оставих го на бюрото ти.
Капитанът грабна факса. „1992 година. Убита проститутка, намерена в багажника на кадилак, лицето и черепът — разбити. Вероятно оръжие — чук“. Той се тръшна в стола и грабна снимките. Мона Скинар беше грозна, с тънка като червей уста и изрусена проскубана коса. Очите й гледаха злобно и нагло, сякаш псуваха. За петнайсет години бе осъждана девет пъти за сводничество. Четири години бе лежала в затвора за хулиганство и присвояване на чужда собственост.
Руни скочи от стола. Не можеше да си прости, че беше отворил консервата и единственото, което му оставаше сега, бе да гледа как от нея излизат червей след червей и пъплят по него. Той потърси някаква връзка на Мона Скинър с останалите жертви и откри, че е била в затвора заедно с Хелън Мърфи, а преди
