вестниците обявите за работа. Двете решиха, че най-добрата перспектива е да основат частно детективско бюро.
Пръв Руни се обади да й каже, че нейната хипотеза се бе оказала погрешна, както впрочем и всички останали. Оказа се, че Арт Матюз бе изнудвал Янклоу много по-дълго, отколкото те бяха предполагали — почти девет години. Двамата обаче се срещнали само веднъж. Връзката се осъществявала от Диди. На нея Янклоу давал пари и скъпоценности. Той твърде много я харесвал, бе признал самият Янклоу, защото много добре го гримирала и сресвала перуките му. Останалите жени бе убил, защото приличали на онези кучки, които баща му водел вкъщи, за да унижава обожаемата му майка. Никоя от тях не го бе изнудвала. Норман Хейстингс бе убит, защото мислел, че общата им неволя — рекетът на Матюз — ги сближавала. Искал двамата да отидат в полицията и да разкажат всичко. Янклоу се боял, че Хейстингс сам може да предприеме такъв ход и да разкрие тайната му. Възпълният, застаряващ чиновник го отвращавал с убеждението си, че помежду им може да има нещо общо, и го убил. Притиснат с въпроси за Анжела — Холи Холоу и Дейвид — Диди Бъроуз, той не можа да си спомни нищо и предположи, че сигурно и тях е убил, но е забравил подробностите.
Янклоу призна, че се е опитал да убие Лорийн. И тя му напомняла курвите на баща му. Той не съжаляваше. Тя си го била заслужила, твърдеше той, защото впоследствие станала курва на брат му. Натрапчивата любов към майка му бе изкривила до такава степен съзнанието му, че Янклоу често се отъждествяваше с нея и говореше от нейно име. След като направи пълни самопризнания, той не се изненада, че не е дошла да го види.
Един ден Руни бе неочаквано извикан в кабинета на шефа, който му връчи голяма парична премия и подарък от колегите. Всички бяха събрали пари и му подариха златен пътнически будилник и кожен куфар. Мисълта за пенсиониране му тежеше, но той се почувства частично удовлетворен от гласността, която получи в медиите неговата роля в разкриване на престъплението. Измърмори някаква благодарност на Лорийн, ала веднага добави, че ако трябва да си говорим истината, тя би трябвало да му благодари.
Името на Лорийн Пейдж и нейната роля в разследването бяха запазени в пълна тайна. Единствената й награда бяха малко пари, които Руни й даде, шофьорската книжка и дрехите, които полицията плати. Трябваше да върне и пистолета, който капитанът й даде, преди да потегли за Торнбърн. Двете с Роузи бяха напълно разорени.
— Копелета! Нима няма да ти дадат награда? — възмути се една сутрин Роузи.
— Не! — засмя се тя. — Наградата ми е, че възвърнах самоуважението си.
— Чудесно, миличка, но с него не можем да си платим наема. Какво ще правим?
Лорийн беше щастлива. Изглеждаше добре. Формата й се възвръщаше. Работата бе изпълнила дните и нощите й, но все пак сякаш бе очаквала нещо повече. Докато се оглеждаше една сутрин в банята, възроденото й с толкова труд самоуважение започна да се изпарява. Защо не й предложиха работа, щом бяха толкова доволни от нея? Защо пак беше без пукната пара? Тя се хвана за мивката и наведе съкрушено глава.
— Чаят е готов — извика Роузи от другата стая.
— Господи, пак ми се пие! — произнесе на глас Лорийн. Нима не бе успяла поне с това да се пребори?
Роузи бе нарязала бананов сладкиш и я чакаше за закуска.
— Домашно приготвен. Купих го от закусвалнята на ъгъла — похвали се тя.
Лорийн се задави и стана от масата.
— Какво ти е? Не ти ли харесва?
Докато кашляше, взе папката за делото на Янклоу и започна да разлиства страниците.
— Трябва да изляза — подхвърли след малко. — Би ли проверила от кого можем да наемем онова помещение, което Арт Матюз ползваше за галерия, и колко ще струва. Може и да изкарам малко пари, кой знае? Ще открием детективска кантора „Пейдж“. Ще ти се обадя по телефона.
— Къде отиваш? — Роузи хукна след нея към вратата. Лорийн вече бягаше по стълбите. Махна с ръка и извика нещо за банановия сладкиш, после спря, обърна се и сви пръстите си като пистолет, насочен към Роузи.
Какво ли пък беше това? Тя влезе и се наведе над папката. Бе отворена на страницата за аутопсията на Диди. Роузи се намуси и седна отново на масата, но ароматът на банановия сладкиш изведнъж й се стори противен. Патологът бе написал, че преди да умре, Дейвид Бъроуз е ял бананов сладкиш.
Глава 19
Ед Бикърстаф излезе от напрегнато заседание, продължило цял предобед. Обсъждаха душевното състояние на Янклоу. Семейството му настояваше да бъде обявен за невменяем и следователно негоден да отговаря за поведението си пред съда.
Бе прекарал много часове с подсъдимия. Янклоу разказваше за делата си с особен патос, дори с гордост. Не изпитваше нито капка угризение, напротив, описваше агонията на жертвите си със злорадство. За Холи и Диди не можа да разкаже много, но като разбра, че е пречукал и тях, в очите му се четеше нескрита гордост. Постоянно се усмихваше, бе винаги учтив и весел, а когато останеше сам в килията си, продължаваше да си говори на глас.
Последната им среща бе преди два дни. По главата на Янклоу личаха синини и отоци, а ръцете му бяха вързани на гърба с ръкавите на усмирителната риза. Малко преди това бе преминал през скенера за изследване на мозъка. Още щом го въведоха при Бикърстаф, той седна на леглото и започна да маха с крака като малко дете. По средата на разговора запя някакъв отдавна забравен шлагер, от който помнеше само припева: „Казваш, че ме обичаш, но не ме ли лъжеш?“
Казаха му, че Лорийн Пейдж иска среща с него, и той веднага я покани в кабинета си — бившия кабинет на Руни. Никак не му харесваше това, че тя постоянно се навърта около полицията, и реши да говори учтиво, но кратко. Когато Лорийн влезе, той стана и й предложи стол.
— Значи се оказа ненормален, така ли? — започна без заобикалки тя.
— Това поне се опитват да докажат.
— Ти какво мислиш?
— Знам ли? Може и да разиграва представление. — Бикърстаф подпря главата си с ръка. — Най- голямото представление обаче направи ти в дома им. Това се казва класа! Вярно, Руни веднъж спомена, че едно време си била много добра. Не каза само колко много. Искам да ти задам един личен въпрос.
— Заповядай!
— Онова хлапе… Защо си изпразнила в него цял пълнител? Можела си да го свалиш и с един изстрел…
Не очакваше точно този въпрос.
— Бях на градус. Не виждах момчето, а само якето му. Може би си ги виждал тези якета тип „бомбър“, с жълта ивица на гърба… Имах по едно време партньор, когото обичах. Загина при престрелка. Мъжът, който го уби, носеше черен пуловер с жълта ивица на гърба. Затова онази вечер виждах не хлапето, а някой друг, когото исках да убия.
Той стана и пусна щорите, също както правеше Руни едно време.
— Мисля, че в бъдеще можеш да ми бъдеш от полза. Имаш ли някакви конкретни планове?
Лорийн му напомни за детективското бюро. Забеляза, че той скришом поглежда часовника си. Очевидно му се искаше да я изпрати по-бързо, но тя не беше дошла за комплименти и дори не заради някакво неясно предложение за бъдеща работа. Впрочем приемаше последните му думи като любезност, а не като сериозни намерения за сътрудничество.
— Имам нужда от пари. — Взе една цигара, без да я пали. — Мисля, че Янклоу не е убил Дейвид Бъроуз и Холи.
— Той призна и за двете — намръщи се агентът.
— Та той може да признае, че е извършил всички убийства в щата от шестдесет и пета година насам! — Извади цигарата от устата си. Бикърстаф се разсмя на шегата й. — Колко ще получа, ако докажа, че убиецът е Арт Матюз? Искам да ти напомня, че ако това се докаже, ФБР ще излезе с чест от гафа със
