малката мивка, където дрънчаха глинени кани в един леген. Наведе се напред, сграбчи дръжката на една и изля водата върху главата си. Тя го освежи достатъчно, за да прекоси тясната каюта и да отвори вратата, водеща към палубата. Видя тялото на Млийка, проснато върху сламеник на пода. Млийка подскочи и влезе вътре.
— Господарю!
— Кога отплавахме?
— Вчера по обед, господарю.
— Тогава ме измий и обръсни. Трябва да изляза на палубата. Къде е Тим?
— С капитана, господарю.
Рори си спомни как Спаркс винаги се явяваше пред екипажа в най-изискано облекло, докато пиеше донесеното от Млийка кафе, и накара роба да разрови из сандъците и види какво му е приготвил Вольяно. Имаше няколко костюма по новата френска мода, които избягваха разкошните атлази и брокати и прилепваха към тялото. Панталоните бяха от фино бяло вълнено трико, а жилетките имаха дълги опашки, разкрити отпред. Рори облече бяла риза с широка, вдигната яка, гарнирана в черно. Шапката му представляваше огромен полумесец, който го правеше поне осем фута висок. Късите бели копринени чорапи и обувките от тънка кожа бяха също нови. Млийка тръгна напред, а той излезе от каютата и се изкачи на кърмата. Джеху и Тим разговаряха с непознат човек. Бяха се навели над перилата, загледани към главната палуба, където редицата голи мъже се въртяха в кръг под ритъма на там-там, който отмерваше темпото си така, че те преминаваха от бавна крачка към бързо подскачане и обратно.
Дотолкова бяха погълнати от движенията на негрите, че Рори стига до перилата незабелязан. Застана до Тим и сложи ръка на рамото му. Тим се извърна и като видя Рори, възкликна:
— Бях започнал да мисля, честна дума — той задържа Рори настрана да се възхити от изящното му облекло, — че онези мадами и аверчета те поозориха. Но ти успя да се справиш.
— Струва ми се, Тим, че когато те погледнах, ти яздеше момче клю.
— Разкарай се, авер! Правил съм го неведнъж, но Джеху е свидетел. Нека ти каже, че клеветиш клетия Тим и в думите ти няма капка истина.
— Така ли, Тими? — смигна Джеху на Рори. — Помня, че те видях, но помислих, че с момчето танцувате нов ирландски танц.
— Ясно е, че съм тръгнал на път със смъртни врагове. — Той едва не откъсна ръката на Рори. — Това е мистър Дженкинс, първият помощник.
Рори се поклони и протегна ръка на една петдесетина годишна свъсена личност. Черната му прошарена брада и гъстите вежди почти скриваха цялото лице. Поздравът му беше кратък и строго официален. Явно Рори се намираше пред мъж, който не се бе поддал на неговия чар. Все пак Рори му се поклони.
— Мистър Дженкинс, наредете, моля, черните да бъдат откарани в трюма, а вие, капитан Портър, заповядайте на екипажа да се събере на палубата. Искам да поговоря с тях. — Рори намери за естествено да дава заповеди.
— А какво ще правим дузината арабски войници, които са на борда, сър — запита Дженкинс, с очертана на фона на брадата му влажно-червена долна устна. — Не съм в състояние да им кажа. Не мога да произнеса ни дума на дяволския им език.
— Толкова по-добре — Рори изпита неприязън към човека. — Ако бяхте понаучили арабски, както направи капитанът, бихте научили нещо ценно по време на престоя си в Мароко. Но оставете войниците, аз искам да говоря само на екипажа.
Мина известно време, докато разчистят палубата от робите и Рори със задоволство забеляза добрия им вид, докато се прибираха. Кожите им блестяха, бяха добре хранени и повечето се хилеха. Стана му приятно, когато Тим съобщи, че лично е поел грижата за робите. Рори знаеше, че Тим ще внимава да се отнасят добре с тях.
Най-после черните бяха прибрани и Рори забеляза добре почистената палуба, ярката боя и блестящо лъснатия месинг. Джаху положително знаеше как да поддържа кораба чист. Свирката на боцмана запищя и екипажът се събра на главната палуба, скачайки от въжетата, откъм задната мачта, от кухнята и от дърводелската работилница. Събраха се и впериха погледи в него.
— Господа! — усмихна им се Рори, припомняйки си за капитан Спаркс. — Обръщам се към вас като господа за пръв и последен път по време на този рейс. Целта ми да ви повикам тук е да ви се представя. Аз съм сър Родрик Махаунд, собственик на този кораб. Капитан е капитан Джеху Портър, а капитан Портър действува по моите заповеди и по нарежданията на моя съдружник мистър О’Тул. Плаваме под знамето на полумесеца на Османската империя, под властта на големия султан на Великата порта и на моя брат, султанът на Саакс. На този кораб не доминират нито британското, нито американското знаме. Аз съм законът и това, което кажа, става закон. Избавих всички ви от робство в Мароко, което беше сигурен път към смъртта. Дадох ви право на избор и не мисля, че бихте желали да се върнете обратно. Поради това вие ми дължите малко благодарност и аз очаквам да я изразите с доброто си желание и добрата си работа. Щом като стоварим товара си благополучно на пристанището, вие ще бъдете свободни да избирате да постъпите пак при мен или да се завърнете в родината си. Ще ви се заплащат редовни заплати и аз ще се погрижа да ви се отдели част от печалбата от този рейс. Изглежда ли ви това честно и справедливо?
— Да, сър! — одобрението беше ентусиазирано и искрено. Някои от екипажа хвърляха баретите си във въздуха, приветствувайки Рори.
— Ние караме роби — продължи Рори. — Дали това са хора, или добитък, няма да разискваме с вас. Но дори да бяха добитък, те са ценен добитък. Колкото повече стигнат до пристанището, толкова по-добре ще е за нас. Заслужават да се отнасяме човешки към тях.
Последваха нови приветствия.
— А сега, макар че едва ли ще запомня имената ви от първия път, искам да ми се представи всеки. — Рори посочи в една точка непосредствено пред него. — Да ми каже името и ранга си. Преди да свърши пътуването, ще познавам всички ви. — Той посочи един висок мъж с бръсната глава. — Започни ти.
— Йохансен, сър, дърводелец на кораба.
Един по един членовете на екипажа запристъпваха и казваха имената и ранга си. Рори не запомни почти нищо, но забеляза, че повечето срещаха погледа му. Малцина не го сториха. Той разбра, че те са потенциални метежници заедно с първия помощник Дженкинс, на когото не би могъл да се довери. Знаеше, че не съществуваше екипаж без недоволни. Видът на малката група мавърски войници на фона му вдъхваше увереност. Тези мъже бяха въоръжени с мускети и натежали от амуниция колани.
Мина известно време, докато свърши представянето, и когато после тълпата се разпръсна, Рори видя, че готвят обяда на робите, които бяха изведени на палубата. С удоволствие забеляза появата на огромни кошове лимони. Всеки поднасяше дървената си купичка и получаваше един лимон. След това им раздадоха вода и всеки получи порцията си. После с кофи морска вода обляха мъжете да се измият, а те подскачаха по палубата, докато слънцето ги изсуши. Пратиха ги в трюма и се появи нова група. От Тим Рори научи, че робите били разделени на три групи. Всяка прекарвала известно време на палубата, а след това я отвеждали долу. Докато едната група се намираше горе, останалите измивали и почиствали нейното помещение.
По-късно, седнал с Тим и Джеху в спретнатата капитанска каюта, той поздрави Джеху за вида на кораба, за порядъка и дисциплината, поддържани сред екипажа.
— Казах ти, че съм добър капитан, Рори.
— Първият ти помощник, Джеху, как му беше името?
— Дженкинс.
— Какво ще кажеш за него?
— Добър човек, Рори. Е, в началото недоволствуваше, че трябва да служи при мен, като заявяваше, че никога не би получавал заповеди от мелез. Но се примири. Никога не е бил особено приказлив или любезен, обаче е надежден. Да, сър, надежден.
— Не се съмнявам в това, но ми се струва, че има причини да не ме харесва.
— Е, такъв си е той. Вечно начумерен. Не обича да си губи времето с никого. — Той се взря в Рори, поклащайки глава при думите си. — Зет му беше единият от притежателите на „Юнона“.
— Който беше застрахован. Освен това имаше трима други моряци, които не ми направиха особено впечатление. На единия помня името. Карвър. Имаше и двама други. Единият имаше татуиран орел върху
