гърдите си, а другият — млад и доста симпатичен момък — беше с дълга черна коса, падаща на раменете му. Какво ще кажеш за тях?
— Карвър го бива. Способен моряк. Той изживя тежко залавянето си, защото има жена, която е инвалид. Татуираният е Барнас, с когото плавам за пръв път. Той е адвокатът на екипажа, ако можем така да го наречем. Дългокосият е португалец от Кейп Код, казва се Барбоса. Защо питаш за тях?
— Те бяха единствените, които не ме погледнаха в очите, когато пристъпваха да си кажат имената.
— Барбоса е наред — засмя се Тим. — Вместо към теб, той гледаше мен, там е работата. Аз и той някак се разбираме. По-голямата част от живота си аз съм бил моряк, Рори, и винаги вярвам… — той се поколеба за миг — вярвам във „връзките“. Да го наречем така. Пътуването ще бъде дълго, знаеш.
— Не е редно да се смесваме с екипажа, Тим. Времената се промениха. Сега ти си съпритежател на кораба. Задната и предната палуба не се смесват.
— Прощавай, Рори — изправи се Тим. — За пръв път пътувам на задната палуба. Чувствувам се като у дома си на бака и при Маноел, португалчето. И ми се струва, че добре я караме.
— Е, добре, ще си държа очите затворени, Тим.
— Няма защо да се тревожиш, Рори — Джеху долови смущението на Тим и побърза да смени темата. — Всички мъже са наред. Никога не съм имал неприятности, с който и да е от тях. С Карвър съм изкарал три плавания. Познавам го. Барбоса има дълга коса и устните му са прекалено червени, ала независимо от външността си го бива. С Барне пътувам за пръв път и той ми е непознат, обаче никога не ми е създавал неприятности. Всички сме доволни, че се измъкнахме от Мароко и че пак чувствуваме кораб под краката си.
— Гарантирам за Маноел — Тим побърза да се застъпи за португалеца.
— Да се надяваме. — Рори придърпа стола си към голямата маса. — Струва ми се, че след като нахраниха черните, време е и аз да похапна. Освен чашата кафе, която Млийка ми даде, мисля, че два дни не съм ял. Умирам от глад.
— В такъв случай, хапни, Рори. — Джеху прекоси кабината да дръпне шнура. — Последното прясно месо, докато стигнем Фунчал.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Нищо освен носталгията не помрачаваше вълшебните дни под синьото небе, синия океан и яркото слънце, докато „Шейтан“ пореше вълните под постоянния вятър, гълтайки разстоянието между Африка и Мадейра. Ден следваше другия, докато бялата пяна от пръски се къдреше под златния тризъбец на носовата фигура и Рори си почиваше.
Милостиви боже! Все пак му липсваше харемът. Нощите с виолетови сенки и мекото, отзивчиво тяло край него. Допира на ръцете и устните на Елмира — всичко това му липсваше, но извън физическия глад съществуваше и друго, по-възвишено чувство. Липсваше му самата Елмира. Тя беше непрекъснато в него, изтласквайки всички безименни тела, които бе прегръщал в обятията си. Към тъгата му по нея се прибавяше и друга: да бъде отново в огромния дворец на Саакс. Да, липсваше му всичко това.
Деятелността му помогна. Ставаше сутрин при удара на шест камбани. Закусваше в приятната компания на Джеху, Тим и навъсения мистър Дженкинс. След закуска, последван от Тим и Млийка, той се спускаше през люка на средната палуба до помещенията на робите. Отворените бордови прозорчета запълваха мрачните помещения със свеж, солен бриз и затворените мъже не бяха недоволни. Умовете им бяха изпълнени с примамливите обещания. Скоро щяха да пристигнат там и те си представяха единствено сластни жени, очакващи да бъдат обладани.
Рори бе вече достатъчно опитен да разпознава негрите и когато минаваше покрай тях, поставяше покровителствено ръка върху някое атлазено рамо, потупваше друга гъсто накъдрена глава или коленичеше да размени няколко думи с някой хауса. Те му отговаряха, като протягаха ръце, душеха го или му се усмихваха, колкото да разкрият редица бели зъби в полумрака. Когато излизаха на палубата, той ги поощряваше да играят на прескочи кобила, да се борят или да танцуват под думкането на празен железен чайник, удрян с кол.
Пътуването вървеше благополучно. Нито болест, нито смърт бе засегнала някого. И най-важното, душевното разположение на черните бе добро. Преди да напуснат Африка, всички те бяха роби. Сега чистият кораб, обилната храна и перспективата за по-добър живот премахваха отчаянието, мъката и желанието за смърт, което често караше изгубилите надежда да се хвърлят през перилата.
През дългите следобеди Рори потъваше в сън, за да премине горещината под сянката на задната палуба. Каютата му, лишена от двустранното проветряване, на което се радваха робите, бе гореща и задушна. Понякога Тим подремваше край него и когато се събудеха, той се държеше като умствено неразвито дете. С голямото сърце на истински ирландец, той боготвореше Рори, защото в негово лице бе срещнал истински приятел.
От тези разговори Рори узна, че никога до срещата им Тим не бе срещал човек, който да го счита за равен. Нямаше човек, когото да уважава, да гледа и счита за приятел и той на свой ред да отвръща със същото. Докато не бе срещнал Рори. Приятелствата на бака из корабите, на които бе плавал и по различните пристанища, по които се бе отбивал, бяха случайни. Тим бе научил много от Рори. Бе научил много и в Басампо, където беше станал важна личност, а също така и след пристигането си в Саакс, където към него бяха проявили уважението на равен в султанския двор. Постепенно той се отърсваше от своя пристанищен жаргон и придобиваше вид на благородник. Дори често приличаше наистина на такъв.
С растящото си сприятеляване към Тим Рори постепенно се сближаваше и с Джеху. Докато Тим беше чиста топлота, подчертана привързаност и безкористно приятелство, Джеху бе кротък и задълбочен. Рори чувствуваше вродената му надеждност и долавяше, че сам по себе си Джеху е не по-малко привързан към него от Тим.
Вечер тримата присядаха на палубата на разговор или просто мълчаха заедно — нещо, което не се нуждаеше от думи. Понякога изкарваха неколцина от по-надарените роби да му танцуват и попеят странните си напеви, към които Млийка се присъединяваше, щом думите му бяха познати. За Рори това бе странна празнота. Беше просто съществуване, без грижи и тревоги. Време на ядене, спане и пийване на вино. Бе достатъчно да чувствуваш топлото слънце в гърба си денем и да се наслаждаваш на обсипаното със звезди небе нощем. Бе време тялото му да уталожи всички прекалявания в Африка. Време умът му да се отдръпне от прекалеността. Рори престана дори да мисли — оставяше другите да правят това вместо него. Предостави управлението на кораба на Джеху, грижите по себе си повери на Млийка, а Тим остави да се грижи за живата стока. Доволен беше да стои край Тим и да го слуша как изговаря думи, които понякога разбираше, а друг път дори не чуваше. Докато „Шейтан“ се носеше напред под непрестанния попътен вятър, Рори се потопи в тихата летаргия на „долче фар ниенте“4.
Една слънчева утрин, съвсем подобна на предшествуващите я, Рори различи пурпурните очертания на Мадейра, издигащи се над сините води. Раздвижи се, колкото да нареди на Млийка да изчетка и изглади дрехите му, за да прекара един ден на брега. По времето, когато прекосяваха вълнолома, той бе облечен и очакваше малкото корабче, което пореше вълните към тях, возещо началника на пристанището. Този мъж — тлъст, потен, дребен португалец със слаби познания по английски, срещна голяма трудност при разчитането на корабните книжа и съвсем не можеше да разбере как един кораб, плаващ под звездата и полумесеца на Голямата порта, може да се управлява от хора, говорещи английски.
Тим повика Маноел Барбоса, който оправи работата, тъй като младежът говореше свободно португалски, и скоро началникът на пристанището подписа документа за допускането на „Шейтан“.
Възнамеряваха да останат само колкото да попълнят провизиите и да се снабдят с вода. Рори се разпореди да натоварят на борда толкова плодове и прясно месо, колкото биха могли да запазят, а освен това да вземат и няколко говеда. След Фунчал до пристигането им в Порт ъф Спейн на Тринидад ги чакаха само водите на Тихия океан.
Капитан Джеху натовари Дженкинс да извърши необходимите поръчки и отклони поканата на Рори да слезе на брега, като заяви, че е необходимо да остане на борда. Посочи му една ярко боядисана къща на
