Ега ти животът

грим, като израз на отчаяние. Яко, нали!

(Но по-късно, точно когато завивахме по моята улица и аз започнах да се притеснявам за болезнеността и трудността на наближаващия разговор, видях по тротоара да върви една сама жена, издокарана като за събота вечер, на път да се срещне с някого някъде, с приятели или любовник. Когато живеех с Лора, ми липсваше… какво? Може би това някоя жена да пътува с рейса, с метрото или с такси към мен, да положи усилие да се срещне с мен, може би да е малко по-издокарана, може би да е малко по-нагримирана от нормалното, може би дори да е малко нервна. Когато бях по-млад, знанието за подобно усилие от страна на жената, дори само за разкарването с рейса, ме караше да се чувствам банално благодарен към нея. Когато обаче имаш постоянна връзка с някого, няма нищо подобно: ако Лора искаше да се види с мен, единственото, което трябваше да направи, беше да обърне глава или да отиде от банята до спалнята, а и тя никога не си правеше труда да се издокара специално за целта. А когато си идваше вкъщи, правеше го, защото живееше в апартамента ми и трябваше все пак да спи някъде, а не защото бяхме любовници; когато излизахме заедно, понякога се обличаше по-специално, понякога — не, и в зависимост от това къде отивахме, но цялата тази работа отново нямаше нищо общо с мен. И така, всичко това го казвам в смисъл, че жената, която видях от таксито, за миг ме и вдъхнови и ме утеши: може би още не съм чак толкова стар, че да не мога да съблазня някоя жена да се разкара заради мен от единия до другия край на Лондон. И знаех, че ако някога в живота ми пак имам среща с жена и че сме се уговорили да се видим примерно в Излингтън, за което на нея й се налага да пропътува едно пет-шест километра от Стоук Нюингтън, то ще съм й благодарен от дъното на нещастното ми трийсет и пет годишно сърце.)

Лора плати таксито и аз отключих входната врата, запалих лампата и я пуснах вътре. Спря се в коридора, за да прегледа пощата, оставена на перваза. Предполагам, че го направи по навик, но разбира се, веднага се озова в неудобно положение: докато обръщаше пощенските пликове, попадна на съобщението за телевизионния абонамент на Иън и макар че погледът й се спря само за миг върху него, това бе напълно достатъчно, за да изтрие и последната следа от съмнение в душата ми. Догади ми се.

— Можеш да му занесеш съобщението, ако искаш — подхвърлих й аз, но не посмях да я погледна, нито пък тя мен. — Така ще ми спестиш труда да му го препращам. — Но тя само го остави обратно върху купчината при ресторантските менюта и визитките на таксиметрови компании и се заизкачва по стълбите.

Когато стигнахме до апартамента, беше ми странно да я видя отново в него. Но това, което бе особено объркващо, беше старанието й да избегне нещата, които нормално прави — можех да усетя как се пази да не направи нещо познато. Свали си якето. Нормално го мяташе върху някой от фотьойлите, но тази вечер не го прави. Държа го известно време в ръка, след което аз й го взех и го хвърлих върху един фотьойл. Тръгна към кухнята, за да пусне чайника или за да си сипе чаша вино, после запря и затова учтиво я попитах дали иска чаша чай, а тя също толкова учтиво ме попита дали имам нещо по-силно от чая и когато й казах, че в хладилника има половин бутилка вино, тя успя да не спомене факта, че когато ме напусна, бутилката беше цяла, и то купена от нея. Без значение, вече не беше нейната бутилка или същата бутилка, или нещо такова. Когато седна, избра фотьойла до стериоуредбата — моят фотойл — вместо този до телевизора — нейният.

— Направи ли го вече? — Кимна към полиците с албуми.

— Кое? — знаех кое, разбира се.

— Великата Реорганизация. — Чувах подчертано главните букви.

А. Да. Оная вечер. — Не ми се щеше да й казвам, че го направих вечерта, когато ме напусна, но въпреки това тя пак успя да пусне една дразнеща малка „я-виж-ти?!“ усмивка.

— Какво? — казах. — Това пък какво значи?

— Нищо. Просто, нали знаеш. Не ти отне много време.

— Не мислиш ли, че имаме по-важни неща за говорене от колекцията ми, албуми?

— Да, така е Роб. Винаги съм го мислела.

Би трябвало, от морална гледна точка, да съм в по-изгодната позиция (в края на краищата, тя е тази, която спи със съседите), но нещо не успявах да се възползвам от ситуацията.

— Къде живя през последната седмица?

— Мисля, че знаеш къде — отговори тихо тя.

— Но трябваше сам да се досетя, нали?

Пак ми се догади, и то адски. Не знаех доколко пролича то лицето ми, но внезапно Лора поизгуби самообладание: изглеждаше уморена и тъжна и гледаше с втренчен поглед пред себе си, за да не се разплаче.

— Съжалявам. Някои от решенията ми бяха погрешни. Не бях много справедлива към теб. Затова наминах през магазина днес, защото реших, че е време да бъда по-смела.

— И сега страх ли те е?

— Да, разбира се, че ме е страх. Чувствам се ужасно. Знаеш ли, всичко това е много трудно за мен.

— Радвам се.

Тишина. Не знаех какво да кажа. Имаше цяла камара неща, които исках да попитам, но бяха въпроси, на които всъщност не исках да знам отговорите: кога започна да се виждаш с Иън и дали стана заради, нали знаеш, заради оная работа с продължителните среднощни шумове откъм неговия апартамент, и по-хубаво ли е („Кое?“ щеше да попита тя; „Всичко“, щях да отговоря аз), и това наистина ли е краят или е само някаква фаза и — ето колко уязвим съм започнал да ставам — поне малко не съм ли ти липсвал, обичаш ли ме, обичаш ли го, при него ли искаш да останеш и по-хубаво ли е, по-хубаво ли е, ПО-ХУБАВО ЛИ Е?

— Заради това, което работя ли стана?

Това пък откъде ми дойде? Разбира се, че не е заради тъпата ми работа. Защо й зададох точно този тъп въпрос?

— Боже, Роб, разбира се, че не.

Ето защо й го зададох. Защото се самосъжалявах и исках някакъв вид евтина утеха: исках да чуя „разбира се, че не“, изречено с нежна убеденост, докато ако й бях задал Важния Въпрос, то можех да получа неудобно отрицание или неудобно мълчание или неудобно признание, а не исках никое от тях.

— Това ли си мислиш? Че те напуснах, защото не си достатъчно голяма работа за мен? Моля те, не съм чак толкова лоша.

— Де да знам. Това е едно от нещата, за които се сетих.

— Какви са другите?

— Логичните неща.

— Кои са логичните неща?

— Не знам.

— Значи не са чак толкова логични, нали.

— Не са.

Пак тишина.

— Как вървят нещата с Иън?

— Хайде, Роб. Не ставай дете.

— Защо пък дете? Живееш с тоя човек. Просто исках да знам как вървят нещата.

— Не живея с него. Просто останах там за няколко дни, докато реша какво ще правя. Слушай, това си е моя работа и на никой друг. Разбираш, нали?

Винаги го казват. Винаги, винаги казват, че това си е тяхна работа и на никой друг. Бих се хванал на какъвто си щеш бас, че ако в края на „Кратко запознанство“ Силия Джонсън беше офейкала с Тревор Хауард, то и тя щеше да каже на мъжа си, че е нейна работа и на никой друг. Това е закон номер едно на любовните травми. Издадох доста отблъскващ и неподходящо комичен гърлен звук, в израз на моето несъгласие и Лора почти се изсмя, но в последния момент реши да не го прави.

— Напуснах те, защото въобще не се разбирахме, дори не си говорехме много-много и защото съм на възраст, когато човек се опитва да подреди живота си, а не виждах как мога да го направя с теб, защото ти изглежда си неспособен да подредиш дори собствения си живот. И донякъде се интересувах от друг човек, а после нещата се развихриха малко повече от необходимото и затова ми се стори, че моментът е подходящ да си ходя. Но нямам никаква представа какво ще стане занапред с Иън. Вероятно нищо. Може би малко ще пораснеш и може би тогава ще успеем да оправим нещата. Но може пък и никога повече да не се видим. Не