Ега ти животът

и ако някоя от тях не е била просто еднодневка, появила се по време на двугодишна суша, то не си чак точно загазил, но пък не си и най-великият любовник на квартала. Десет не е много, не и за ерген на трийсет и няколко години. Пък и двайсет не са чак толкова много, ако гледаме на въпроса по този начин. А всичко над трийсет, по мое мнение, би заслужавало участие в шоуто на Опра на тема сексуален разврат.

Мари беше седемнайсетата ми любовница. Питате се, сигурно: „Тоя пък как го прави?“. Носи кофти пуловери, отнася се лошо с бившето си гадже, мърморко е, няма пукната пара, движи с „Музикалните Идиоти Близнаци“, а същевременно успява да си легне с издаваща албуми американска поппевица която прилича на Сюзън Дей. К’во става тука, бе? Как става’ тия работи?!

Първо, нека не се увличаме. Да, издава албуми, но записите са правени в някакво затънтеното студио в Блекпул с иронично звучащото име „Хит рекърдс“, при това с договор, който е толкова изгоден за нея, че е принудена сама да си продава касетите по време на паузите в лайфа си в престижното Лондонско нощно заведение „Сър Хари Лоудер“. И ако познавам достатъчно Сюзан Дей — а смятам, че я познавам от едно двайсетина години — то съм убеден, че тя ще е първата, която ще се съгласи, че да приличаш на Сюзан Дей в „Закона на Ел Ей“, не е като да приличаш на, да речем, Вивиан Ли в „Отнесени от вихъра“.

Е, да, но дори и така да е, нощта ми с Мари беше моят най-страхотен сексуален триумф, моето „чудо на чудесата“. И знаеш ли как стана работата? С въпроси. Това е всичко. Това е моята тайна. Ако някой иска да знае как става работата със седемнайсет жени, ни повече, ни по-малко, бих го посъветвал: Задавай въпроси, брато! Номерът със задаването на въпроси действа безотказно, защото не това е общоприетият начин на свалка, поне не и според обобщената мъжка мъдрост. Все още има достатъчно много старомодни устати себелюбци и его-маниаци наоколо, та да може някой като мен да изглежда освежаващо различен. Мари даже спомена нещо такова по време на срещата ни…

Нямах никаква представа, че Мари и Ти-Боун щяха да бъдат с Дик и Бари в кръчмата, които изглежда им бяха обещали една истинска английска събота вечер — бира, къри, дим, среднощния рейс и всичките му там други екстри. Все пак се зарадвах да ги видя — и двамата. Чувствах се наистина приповдигнато след триумфа си с Лора, а като се имаше предвид, че Мари ме беше виждала единствено несловоохотлив и намусен, сигурно се е чудила какво става. Да си се чуди. Не ми се случва често да съм загадъчен и различен.

Седяха около една маса и пиеха бира от халби. Мари се попремести навътре, за да ми направи място да седна и веднага щом го направи, разбрах, че съм загубен, нямаше ме, край. Мисля, че именно тя беше „видяната от таксито на път за сьботно веселие жена“, която ми даде начален тласък. Възприемах загрижеността на Мари да ми направи място като миниатюрен, но многозначителен романтичен жест: вижте, направи го заради мен!… Жалък съм, знам, но веднага след това започнах да се притеснявам, че Бари или Дик — Бари по-точно — са й казали къде съм и за какво. Защото, ако знаеше за Лора и за това, че в момента сме в процес на скъсване, поради което не съм много на себе си, тя сигурно щеше да изгуби интерес към мен, а като имаме предвид, че тя по принцип не се интересува от мен, то щях да се озова в ситуация на пълна липса на интерес от нейна страна. От гледна точка на нейния интерес, щях да съм на червено.

Бари и Дик питат Ти-Боун нещо за Гай Кларк. Мари ги слуша, но после се обръща към мен и ме пита, леко потайно, дали всичко е наред. О, Бари, шибан устат копелдак такъв!

Свивам рамене.

— Просто искаше да си прибере някои неща. Нищо особено.

— Боже, как мразя този момент. Момента „прибиране на неща“. Точно през това минах, преди да дойда в Лондон. Нали знаеш моето парче „Патси Клайн таймс ту“? Е, в него разказвам как аз и бившето ми гадже си делим колекцията от албуми.

— Страхотно е.

— Мерси.

— И го написа, преди да дойдеш насам?

— Написах го по пътя за насам. Или поне думите. Мелодията си я имах от край време, но не знаех какво да я правя, докато не ми хрумна заглавието „Патси Клайн делено на две“.

На мен пък ми хрумна, че ако мога по аналогия да си послужа с класация на видовете храни, то този Ти-Боун си пада малко нещо червен хайвер.

— Затова ли всъщност дойде в Лондон? Заради… така де, знаеш, заради разделянето на колекцията албуми и разни такива неща?

— А-ха.

Сви рамене, замисли се и после се изсмя, защото това потвърждение обясняваше всичко и нямаше нищо друго за казване, но тя все пак се опита:

— А-ха. Разби ми сърцето и внезапно повече не ми си искаше да съм в Остин, затова се обадих на Ти- Боун и той ме приюти, така да се каже, уреди ми един-два лайфа и къде да живея, и ей ме тук.

— Живееш с Ти-Боун, така ли?

Тя отново се изсмя, мощен гърлен смях, право в халбата си.

— Никога! Ти-Боун не би се навил да живеем заедно. Ще му подбия репутацията. Пък и на мен не ми се иска всяка нощ да трябва да слушам всичко, което става в съседната спалня. Прекалено съм независима за подобно нещо.

Свободна е. Свободен съм. Аз съм свободен мъж, който разговаря с привлекателна свободна жена, която пък току-що — може би да, а може би не — си призна наличие на сексуална неудовлетвореност. Господи боже!

Преди време, когато с Дик и Бари постигнахме съгласие, че важното е какво харесваш, а не какъв си, Бари подхвърли идеята за въпросник, предназначен за потенциални гаджета — документ, дълъг две-три страници, който под формата на тест покрива всичко, свързано с важните за нас неща относно музика/филми/телевизия/книги. Основната цел на въпросника беше: а) избягване на неудобни разговори, и б) предотвратяване на опасността човек да скочи в кревата с гадже, за което на по късен етап да разбере, че има всички издавани някога албуми на Хулио Иглесияс. Навремето, когато правихме вьиросника, ни беше забавно, но после Бари, бидейки Бари, реши да го изпробва на практика и го даде за попълване на някаква нещастна женица, по която си падаше, а тя взе, че го халоса с него по главата, и го заряза. И все пак, в идеята му се криеше една значима и съществена истина: всички тези неща са изключително важни и няма смисъл човек да се преструва, че за която и да било връзка има бъдеще, ако е налице силно противоречие в колекциите от албуми или в класацията на любими филми, защото двама такива души дори не биха и разговаряли, ако се засекат на купон.

Ако бях дал на Мари да попълни такъв въпросник, тя нямаше да ме удари с него по главата. Щеше да разбере важността на подобно нещо. Двамата проведохме един от онези разговори, в които всичко някак съвпада, слива се, прилепва и се напасва, където дори паузите ни, дори препинателните ни знаци сякаш кимаха в знак на съгласие. Нанси Грифит и Кърт Вонегьт, „Каубой джънкийс“ и хип-хоп, „Моят живот като куче“ и „Риба, наречена Уанда“, Пи-Уи Хърман и „Светът на Уейн“, спорт и мексиканска храна (да, да, да, не, да, не, не, да, не, да)… Нали помниш онази детска игра с конструктор „Лего“ и мишка, където строиш ли строиш, после разни топчета и частички започват да падат, да се повличат взаимно, докато най-накрая една клетка пада върху мишката и я пленява? Вечерта премина точно с такава върховно шеговита неизбежност — виждаш накъде вървят нещата, но пак не можеш да повярваш, че някога изобщо е възможно това да се случи, въпреки че впоследствие, когато то все пак се случи, всичко започва да ти изглежда напълно логично.

Когато започнах да усещам накъде отива работата, на няколко пъти дадох възможност на Мари да се измъкне: когато имаше пауза в разговора ни, нарочно се заслушвах как Ти-Боун разказва на Бари какъв човек бил Гай Кларк в истинския живот, но всеки път тя отново привличаше вниманието ми към себе си. А когато после тръгнахме от кръчмата към някакво ресторантче с индийска кухня и много къри, малко позабавих крачка, за да й дам възможност да остане с другите в челото на групата, ако иска, но и тя също забави крачка и тръгна редом с мен. В заведението седнах първи, за да може тя да седне където си поиска, но тя избра мястото до мен. Едва в края на вечерта направих нещо, което би могло да се нарече свалка: казах на Мари, че е добре да си ходим заедно с едно такси. То до известна степен си беше вярно, защото Ти-Боун живееше в Камдън, а Дик и Бари бяха точно в противоположната посока, така че не съм прекроил