Ега ти животът

цялата пътна карта на Лондон за лични цели. И не съм й казвал, че е добре да прекараме нощта заедно — ако не е искала да бъде с мен, можеше просто да слезе от таксито, да се опита да натика петарка в ръката ми и да ми помаха за лека нощ. Но когато стигнахме до тях, тя ме попита дали искам да пием по едно и аз реших да се съглася. Та така стана цялата работа.

И тъй, жилището й доста напомняше на моето — тесен апартамент на втория етаж от триетажна сграда. Всъщност толкова много приличаше на моето, че чак започнах да се притеснявам. Толкова ли е лесно човек да получи всичко онова което смятах за върхови постижения в моя живот? Звънваш на приятел и готово, така ли? А на мен ми отне повече от десетилетие да пусна дори тези мои плитки корени! Но пък нещо куцаше, цялата й акустика беше някак сбъркана. Нямаше книги, нямаше стена, отрупана с албуми и имаше съвсел малко мебели, диван и един фотьойл. Нямаше стереоуредба, само едно малко касетофонче и няколко касети, част от които си беше купила от нас. И две китари, предизвикателно и вълнуващо облегнати на стената.

Отиде до кухнята, която на практика си беше част от хола. Донесе малко лед и две чаши (не ме пита дали искам лед или не, но тъй като това беше първата й фалшива нота за цялата вечер, реших да си трая) и седна до мен на дивана. Питах я разни работи за Остин, за клубовете и хората там. Също така й зададох и доста въпроси за бившето й гадже и тя каза хубави неща за него. Обясни за положението си и за раздялата по един мъдър и честен начин, с лека нотка на суха самоирония и вече разбирах защо песните й бяха толкова добри. Аз не казах хубави неща за Лора или поне не казах нищо чак толкова лично. Чупех ъглите и подрязвах завоите, и разширявах мащабите, и говорех сякаш с главни букви, за да изглежда всичко много по-подробно, отколко всъщност беше. Та по този начин тя успя да узнае по нещо и за Иън (въпреки че нямаше как да чуе среднощните звуци откъм неговия апартамент, както ги чувах аз), и за нещата с Лора (но нищо, свързано с аборти и пари, нито пък с вбесяващи ме симултантно- оргазмиращи жени). Звучеше интимно, дори на мен ми звучеше интимно: говорех тихо, бавно, замислено, изразих съжаление, казах някои по-кротки думи за Лора, намеквах за наличието на дълбок океан от меланхолия, някъде съвсем близо до повърхността. Но всъщност всички тези работи бяха пълна глупост, комиксов образ на свестен чувствителен мъж, но пък свърши работа, защото така можех сам да извая някаква реалност за мен самия и защото — поне така си мислех — Мари вече бе решила, че ме харесва.

Тревожа се, че напълно съм забравил как се правят нещата на следващия етап, макар че така и не бях сигурен дали ще има следващ етап. Помнех само най-детинските номера — пускаш ръка по облегалото на дивана и я оставяш да падне върху рамото й или докосваш крака й с твоя. Помнех псевдовъзрастните номера, дето ги използвах, когато бях на двайсет и няколко години — поглеждаш гаджето в очите и питаш дали иска на си легне с теб. Но сега вече нищо от всичко това не ми извежда подходящо. Какво се прави, когато си на възраст, на която вече знаеш, че тези номера не минават? Това, което се получи в крайна сметка бе един немарлив сблъсък насред хола. Аз станах, за да отида до тоалетната, тя каза, че ще ми покаже пътя, блъснахме се един в друг, тя залитна, аз я хванах, целунахме се и така отново се озовах в страната на сексуалната невроза.

Защо първото нещо, за което се сещам в подобна ситуация, е за провал? Защо не мога просто да се забавлявам? Но зададеш ли си веднъж този въпрос, значи вече си загубен: увереността в собствените сили е най-лошият враг на мъжа. А у мен вече се беше породила остро притеснение дали и тя усеща ерекцията ми така силно, както я усещах аз, и ако да, какво ли си мисли по въпроса. Но не можех да поддържам дори това си притеснение, камо ли нещо друго, защото веднага бях отрупан с други притеснения и така следващият етап започна да ми изглежда страховито труден, неизмеримо ужасяващ, тотално невъзможен.

Помисли си само за всички онези ужасяващи неща, които могат да потръгнат наопаки за един мъж. Първо, имаме проблема „нищо не се случи“, после проблема „случи се прекалено много, но прекалено бързо“, проблема „унил спад след едно толкова обещаващо начало“. Имаме и проблема „размерът е без значение, освен в моя случай“, проблема „не си свърши добре работата“… А жените, за какво има да се притесняват жените? Някакъв си нищо и никакъв целулит! Добре дошли в мъжкия клуб „На кое ли място се класирам“. Позната работа.

Радвам се, че съм мъж, поне така си мисля през повечето време, но пък понякога не се радвам да съм мъж в края на двайсети век. Понякога повече ми се ще да съм баща ми. Той никога не се е притеснявал от това дали си е свършил добре работата, защото просто не е имал работа за вършене. Никога не се е притеснявал на кое място се класира в хитовата първа стотица на майка ми, защото е първи и последен в класацията. Нямаше ли да е супер, ако човек можеше да разговаря за такива неща с баща си?

Може би бих пробвал някой ден да го попитам:

Тате, мислил ли си някога за женския оргазъм, било то клиторен или (възможно митологичния) вагинален? Всъщност знаеш ли изобщо какво е това женски оргазъм? Ами ерогенна зона? Какво означава да бъдеш „добър в кревата“ по твое време, през петдесетте, ако изобщо е значило нещо? Кога е била внесена във Великобритания модата на оралния секс? Завиждаш ли ми на половия живот, или цялата работа ти изглежда като ужасно тежък и безсмислен труд? Тревожил ли те е някога кошмарният въпрос дали издържаш достатъчно дълго, или по твое време не мислехте за такива глупости? Не се ли радваш, че никога не ти се е налагало да купуваш готварски книги за вегетарианци, за да се намъкнеш в нечии гащички? Не се ли радваш, че никога не ти се е налагало да провеждаш разговори от типа на: „Може да си голяма работа, но чистиш ли тоалетни“? Не се ли радваш, че си се спасил от кошмара да присъстваш на раждането на детето си, на който днес са подложени всички съвременни мъже?

И се чудя какво ли би ми отговорил баща ми, ако ги нямаше задръжките да говори, породени от социалната му класа, от неговите пол и неувереност? Вероятно нещо от сорта на; „Сине, престани да хленчиш. По мое време чукането за кеф още не беше измислено, така че колкото и тоалетни да чистиш, колкото и вегетариански рецепти да се пробваш да готвиш, пак се забавляваш повече, отколкото на нас ни беше позволено.“ И щеше да бъде напълно прав човекът.

Такъв вид сексуално образование никога не съм получавал — имам предвид този, който се занимава с ерогенни зони и разни такива. Никой никога не ми е казвал нещо, което да е от значение, като например как да си свалиш панталоните с достойнство или какво да кажеш на жената в леглото, когато не можеш да получиш ерекция, или какво значи да си „добър в кревата“ през 1975-а или през 1985-а, да не говорим пък за 1955-а. И чуй следното: никой никога не ми е споменавал каквото и да било за семенна течност, а само чат-пат за сперма, а между двете има все пак съществена разлика. Ето защо си мислех, че тези микроскопични нещица, с формата на попови лъжички, които изскачат изневиделица от връхчето на оная ми работа… Затова и при първото ми… А бе, дай по-добре да не говорим. Но това мое половинчато познание на мъжките полови органи породи у мен остро чувство на притеснение, на неудобство и срам, и то от такъв порядък, че когато веднъж, в петък следобед, някакъв съученик, с когото пиехме кола в едно кафене, неочаквано отбеляза, че слюнката, свлякла се към дъното на чашата му, прилича „на фръгня“, това енигматично наблюдение ме доведе до състояние на трескава и тревожна обърканост за през целия уикенд, въпреки че когато ми го каза, аз естествено се направих, че знам за какво говори и многозначително цъкнах с език. Невъзможно е да се прозре чудото на сътворението на живота въз основа на минималната информация, която човек получава, когато зяпа чужда слюнка, свлякла се към дъното на чаша с остатък от кола, но именно това ми се наложи да направя, пък и се направих, че го правя.

Както и да е. Та, сблъскахме се значи с Мари, целувахме се насред хола, после пак седнахме, целувахме се на дивана и едната половина на моето Аз се притесняваше и същевременно ми казваше да не се притеснявам, а другата беше доста доволна от постигнатото. Тези две половини се събираха в едно цяло и не оставяха никакво пространство за настоящето, за каквото и да било удоволствие и страст, затова в един момент започнах да се питам дали някога изобщо съм се наслаждавал на всичко това, по-скоро имам предвид физическото усещане за наслада, а не че се случва, и дали всичко това не е нещо като задължение, което просто ми се налага да свърша. Когато излязох от този псевдофилософски транс, двамата вече не се целувахме, а се прегръщахме, като аз зяпах към облегалката на дивана. Мари леко ме отстрани от себе си, за да може да ме види, и аз здраво стиснах очи, за да не ме гледа как зяпам безцелно в празното пространство. И това ме извади за малко от краткото затруднение, в което бях изпаднал, но пък, от гледна точка на цялостното развитие на нещата, вероятно бе грешка да го правя, защото поради замижаването сигурно изглеждам така, сякаш съм прекарал почти целия си живот в очакване на този миг, а