Бих стигнал дори до такава крайност, че да класирам усмивчицата на НЖМНС сред петте най-кофти унижения през целия ми досегашен живот — в момента обаче просто не мога да се сетя кои бяха останалите четири. Но пък знам все пак, че не съм чак толкова жалък и достоен за съжаление, колкото най-жалкия човек на света. (Ами да, да не би пък той да е прекарал предишната нощ в леглото на американска поппевица? Силно се съмнявам.) По-важното и по-страшното обаче е, че за него тази разлика явно не е толкова очевидна и недвусмислена, колкото бих искал да бъде. Но пък то е лесно обяснимо, като имам предвид в каква ситуация сме и двамата. В действителност именно тази разлика е в основата на привличането, което всички човешки същества — стари и млади, мъже и жени — изпитват към другия пол: всички ние имаме нужда от някой, който да ни спаси от малките усмивчици на съжаление и на съчувствие, отправени ни по опашките пред кината в неделните вечери; всички ние имаме нужда от някой, който да ни спаси от тотално затъване в тресавището на самотата, където перманентно самотните живеят със своите мама и татко. А, не, никога повече! Никога повече няма да се върна там. Предпочитам до края на живота си да си стоя сам вкъщи, отколкото да рискувам отново да привлека към себе си подобен знак на внимание.
Дванайсет
През следващата седмица мислех за Мари и мислех за „Най-Жалкия Мъж На Света“, и мислех, по заповед на Бари, за любимите ми пет серии на „Бар Наздраве’“ за всички времена: 1) Тази, в която Клиф намери картоф, който приличаше на Ричърд Никсън. 2) Тази, в която Джон Клийс предложи на Сам и Даян брачни консултации. 3) Тази, в която помислиха, че шефът на генералния щаб на американските военновъздушни сили — чиято роля изпълнява истински адмирал — е откраднал обиците на Ребека. 4) Тази, в която Сам си намери работа като спортен коментатор по телевизията. 5) Тази, в която Уди пя глупавата си песен за Кели. (Бари каза, че бъркам по отношение на четири от петте серии, че нямам никакво чувство за хумор и че щял да се обади в Канал 4, за да наредят да ми спират кабелната между девет и трийсет и десет часа всеки петък вечер, като на неблагодарен зрител, който не заслужава да гледа сериала, защото е неспособен да го оцени.) Но не мислех за нищо от онова, което Лора каза в събота, докато не се прибрах в сряда вечерта, защото като прослушах телефонния си секретар, разбрах, че ме е търсила. Нищо особено, просто искаше да й дам копие от някаква сметка заради данъците, но по тона на гласа й изведнъж ми светва, че някои от нещата, за които бяхме говорили в събота, е трябвало да ме разтревожат, а неизвестно защо не ме бяха разтревожили.
Първо — всъщност първо и последно — цялата тази работа, че още не била спала с Иън. Откъде да знам дали казва истината? Доколко схващам, тя може да е спала с него още преди седмици, преди
— Бари, ако ти кажех, че все още не съм гледал „Глутница кучета“, какво ще си помислиш, че имам предвид?
Бари ми хвърля озадачен поглед и мълчи.
— Просто си помисли, че… Хайде де, кажи какво означава това за теб? Как го разбираш това „Все още не съм гледал «Глутница кучета»“?
— Означава, че си лъжец. Или че си откачил. Защото си го гледал. Дори два пъти го гледа. Веднъж с Лора, веднъж с мен и Дик. После обсъждахме кой е убил господин Розов или к’ъв там му беше цветът.
— Да, да, знам. Но ако си представим, че не го бях гледал и ти кажех „Все още не съм гледал «Глутница кучета»“, какво би си помислил?
— Бих си помислил, че си психичноболен. И щеше да ми е жал за теб.
— Да, добре. Но сега ми кажи, ако ти кажа само това едно-единствено изречение, ти би ли си помислил, че се каня да го гледам?
— Щях да се надявам, че ще идеш да го гледаш, инак просто нямаше да те познавам повече.
— Да, но…
— Извинявай, Роб, но що ме правиш на маймуна? Изобщо не разбирам к’во искаш от мен. Питаш ме к’во съм щял да си помисля, ако не си гледал филм, който обаче си гледал. И к’во се очаква да отговоря?
— Чуй сега, ако ти кажех, че…
— „…все още не съм гледал «Глутница кучета»“… Знам, разбрах, чувам те …
— Щеше ли…
— Ами… щях да си помисля, че не ти е много на зор да го гледаш, щото инак, ако ти беше, вече щеше да си го гледал, нали така?
— Точно така. Защото отидохме да го гледаме още първата вечер, като го пуснаха, нали?
— Но пък това „все още“… Да, определено щях да си помисля, че искаш да го гледаш. Защото инак щеше да си кажеш направо, че не щеш да го гледаш.
— Значи според теб щях непременно да го гледам, така ли?
— Откъде да знам, бе човек, щял ли си да го гледаш, не си ли щял да го гледаш? Щото междувременно може да те сгази рейс или изведнъж да ослепееш, или нещо друго. Или да си промениш решението. Или да нямаш пари за билет. Или да ти е писнало хората да ти казват, че трябва непременно да го гледаш.
Това, последното, нещо хич не ми се хареса.
— Защо пък непременно?
— Защото е страшен филм бе, човек! Защото те кара да се смееш и те надъхва с агресия. Защото участват Харви Кайтел и Тим Рот. А бе защото, с една дума, всичко. И защото саундтрекът му е супер.
Май не беше много удачно да правя паралел между „Глутница кучета“ и това дали Иън и Лора спят заедно. Защото в Иън определено няма нищо от Харви Кайтел и Тим Рот. И защото Иън изобщо не ме кара да се смея. Само дето ме надъхва с агресия. Но пък въз основа на това, което се чуваше през тавана, саундтракът му е пълен боклук. Така че прекратявам разговора.
Но пък това „все още“ продължаваше да ме човърка.
Звъннах на Лора в работата.
— А, здрасти, Роб — казва тя все едно съм някаква нейна приятелка, която се радва да чуе. (1. Не съм приятелка, нито пък приятел, ако трябва да бъдем точни. 2. Не се радва да ме чуе. И като оставим тези подробности настрана…) — Как я караш?
Нямах никакво намерение да й позволя да се измъкне с номера „бяхме гаджета, ама сега вече всичко — между нас е наред“.
— Зле, мерси.
Тя въздъхва обезсърчено, а аз продължавам настойчиво:
— Какво ще кажеш да се видим? Искам да обсъдим някои от нещата, които каза онази нощ.
— Не искам да… Още не съм готова да говорим пак за всичко това.
— И какво се очаква да правя, докато се приготвиш? — Знам как й прозвучах (отчаяно, жалко, горчиво), но не можех да се въздържа.
— Просто… живей си живота. Не може вечно да се мотаеш наоколо и да чакаш да ти кажа защо повече не искам да бъда с теб.
— А какво стана с това, че може и да се събираме наново?
— Не знам.
— Защото оная вечер ти каза, че може и да се съберем наново. — Знаех, че това доникъде няма да ме отведе, както и че в момента тя не е готова за компромиси и отстъпки, но ми се прииска да я притисна и затова го казах.
— Нищо подобно не съм казвала.
— Каза! Каза! Каза „възможно е“! То е все едно да кажеш „може и да…“! — Господи! Това си беше направо достойно за съжаление.
— Роб, на работа съм. Ще говорим, когато…
— Щом не искащ да ти звъня в службата, дай ми домашния си телефон. Съжалявам, Лора, но няма да
