Ега ти животът

— Защото Лора ми каза.

— Значи сте си говорили за това какво смятам, че му е обърканото на новото й гадже, така ли? Как пък стигнахте до този въпрос?

— По заобиколния път.

— Карай сега по краткия.

— Няма да ти хареса.

— Хайде де, Лиз, казвай.

— Хубаво. Каза ми, че когато си почнал да се бъзикаш с Иън, още когато сте живели заедно… именно тогава тя решила да те напусне.

— Ама този тип хора просто си го просят бе, Лиз. С тая негова тъпа прическа тип Лео Сейър, и с тъпите му маркови дънкови гащеризони, и с вечното му тъпо хилене, и с чекиджийското му „я скив колко съм отворен“ държание, и с…

Лиз се разсмива:

— Значи Лора не преувеличава. Явно наистина не си падаш по него.

— Не мога да го понасям тоя скапаняк.

— Нито пък аз. По същите причини.

— Добре де, тя пък какво толкова се трофка?

— Каза, че дребнавите ти заяждания с Иън й показали колко… кисел беше думата, която употреби… колко кисел си станал. Каза, че те обикнала заради ентусиазма и заради топлотата ти, а те вече били изчезнали. Бил си престанал да я караш да се смее и си почнал ужасно да я депресираш. А сега вече я и плашиш. Знаеш ли, би могла да се обади на полицията, ако иска.

Полицията. Боже. В един момент танцувате из кухнята под звуците на Боб Уилс и „Тексаските плейбои“ (Ха! Та нали с това я разсмях, а то беше само преди няколко месеца!), а в следващия иска да те опандизи. Дълго време нищо не казах. Просто не ми хрумваше нищо, което да не звучи кисело. Щеше ми се да я питам: „Как да излъчвам топлота? Откъде да взема ентусиазъм? Как да разсмиваш човек, който иска да насъска полицията срещу ти?“

— Защо непрекъснато й звъниш? Защо толкова много искаш да се върне?

— А ти как мислиш?

— Не знам. И Лора не знае.

— Ами, щом тя не знае, какъв смисъл има да говорим?

— Винаги има смисъл. Ако щеш дори само за да не се наврете и следващия път в подобна каша.

— Следващия път. Мислиш ли, че ще има следващ път?

— Хайде, Роб. Не ставай жалък. Току що ми зададе три въпроса, за да избегнеш необходимостта да ми отговориш на един.

— И кой беше той?

— Ха, ха. Виждала съм мъже като теб във филмите на Дорис Дей, но никога не съм и предполагала, че ги има и в истинския живот. — И продължава като преправя гласа си така, че да звучи патетично, гърлено и нафукано, като по американските филмови реклами. — Мъжете, които не могат да се задържат на едно място; които не могат да кажат „обичам те“, дори когато искат да го направят и тогава започват да кашлят, да заекват и да сменят темата. Но ето: един жив, дишащ екземпляр. Уникално.

Знаех за кои филми говореше и те наистина бяха глупави. Такива мъже не съществуват. Да кажеш „Обичам те“ е ташак-работа и кажи-речи всички мъже, които познавам, непрекъснато го казват. На два-три пъти ми се беше случвало да се преструвам, че не мога да го кажа, въпреки че не знам точно защо. Може би защото ми се е искало да придам на момента точно такъв тип фалшива романтика, да го направя по-запомнящ се, отколкото наистина беше. Нали знаеш, когато си с някоя жена и понечиш да кажеш нещо, но запираш леко и тогава тя казва „Какво?“, а ти казваш „Нищо“. И тя казва „Моля те, кажи го“, и ги казваш „Не, ще прозвучи глупаво“ и после тя те накарва да го изплюеш, макар че ти всъщност през цялото време и без това си възнамерявал да го кажеш, но тя го намира за още по-ценно, защото го е постигнала с труд. Възможно е тя през цялото време да е била наясно, че играеш игрички, но да няма нищо против. То е като да използваш цитат на филмово поведение: повечето от нас, мъжете, се държат „като на кино“ именно през няколкото дни, когато си решил, че харесваш някоя жена достатъчно, за да й кажеш, че я обичаш, и не искаш да развалиш мига с използването на груба, пряма, прекалено сериозна искреност.

Нямах никакво намерение да обяснявам всички тези неща на Лиз. Нямаше да й кажа, че подобно поведение е начин за вьзвръщане на контрола, нито това, че не знаех дали обичам Лора или не, а нямаше как да го разбера, докато тя живее с друг. Предпочитах Лиз да ме мисли за някое от онези отявлени клишета на глуповати и несловоохотливи мъже които постепенно разбират истината. Предполагах, че това в края на краищата не би могло да ми навреди кой знае колко.

Шестнайсет

Започнах от самото начало, от Алисън. Помолих майка ми да намери номера на родителите й в местния телефонен указател и продължих оттам.

— Госпожа Ашуърт ли е?

— Да, — Никога не се бях запознавал с госпожа Ашуърт. По време на шестчасовата ни връзка така и не стигнахме до етапа „запознанство с родителите“.

— Аз съм стар приятел на Алисън и бих искал да се свържа по някакъв начин с нея.

— Искате ли адреса й в Австралия?

— Ами… ами да, щом живее там, дайте ми го.

Явно нямаше да простя скоро на Алисън. Всъщност щеш да ми отнеме седмици: седмици, докато се накумя да й напиша писмо и още седмици, докато получа отговор.

Даде ми адреса на дъщеря си, след което попитах какво всъщност прави Алисън в Австралия. Излезе, че се омъжила за някакъв пич, който въртял бизнес в сферата на строителството, а тя работела като медицинска сестра и имали две деца, и двете момичета и тъй нататък, и тъй нататък. Успях да се въздържа да попитам дали някога ме беше споменавала. Все пак трябваше да има някакви граници и за човешката самовлюбеност, нали? После попитах за Дейвид. Оказа се, че живее в Лондон и че работи в счетоводна фирма, и че е женен, и че също има две момичета, и че в семейството май няма мераклии за момчета, и че дори братовчедката на Алисън наскоро също родила момиченце! Изразих учудване на всичките подходящи места.

— Откъде познавате Алисън?

— Аз бях първото й гадже.

Последва продължително мълчание и за момент се притесних да не би пък в дома на Ашуъртови да ме считат за виновник за някакво сексуално престъпление, което не бях извършил.

— Тя се омъжи за първото си гадже. Кевин. Сега името й е Алисън Банистър.

Омъжила се е за Кевин Банистър. Явно тогава, навремето, срещу мен е била самата съдба. Страхотно! А нима човек може да пребори съдбата? Никакъв шанс. Станалото нямаше нищо общо с някакви мои недостатъци, не означаваше, че съм се провалил. Какво облекчение! Вече усещах как раната Алисън започва да зараства, още на секундата.

— Ако това са нейни думи, значи е лъжкиня. — Трябваше да прозвучи като шега, но май излезе накриво.

— Моля?

— Не, наистина, шегата настрана, ха, ха, излизах с нея преди да тръгне с Кевин. Само за около седмица — Наложи се да преувелича дължината на периода, защото ако й кажех истината, щеше да ме сметне за луд. — Но това се зачита, нали? Все пак целувката си е целувка, ха, ха. — Нямах намерение да се оставя да бъда изтикан от историята на Алисън по този начин. Защото аз си бях изиграл ролята в нея. Направил бях необходимото.

— Как каза, че се казваш?

— Роб. Боби. Боб. Робърт. Робърт Зимърман. — Това пък к’во беше?