затварях телефона всеки път, щом чуех гласа му. По едно време Лора явно се беше усетила кой звъни и започна лично да вдига телефона, но аз мълчах и само дишах. Обадих й се на следващата сутрин и после още два пъти следобед, и после веднъж вечерта, от кръчмата. А след като си тръгнах от кръчмата, отидох до жилището на Иън, за да видя как изглежда. (Беше поредната триетажна лондонска сграда, не знаех на кой етаж живее, но и без това лампите навсякъде бяха изгасени.) Нямах нищо друго за правене. Накратко, не знаех на кой свят съм, точно по същия начин, както беше и с Чарли навремето, преди толкова много години.
Има мъже, които звънят, и мъже, които не звънят, а аз определено бих предпочел да съм от вторите. Това са истинските мъже, мъжете, които жените имат предвид, когато се оплакват от нас. Това е един безопасен, солиден, напълно безмислен стереотип: мъж, на когото изглежда не му пука, когато го зарязват, най-многото да изкара една-две самотни пиячки в кръчмата, но много скоро се отърсва и продължава напред в живота си. И въпреки че следващия път е още по-затворен и по-недоверчив, този мъж не се прави на глупак и не плаши мацето, а аз тази седмица направих и двете. Първия път Лора се чувстваше виновна и гузна, втория беше уплашена и ядосана, като тази промяна се дължеше изцяло и само на мен, и на всичкото отгоре и не спечелих нищо от нея. Бих престанал, стига да можех, но не виждах никаква друга алтернатива: през цялото време само за това мислех. „Знам те какъв си“, беше казала Лора, и до известна степен наистина си го знаете какъв съм: че съм човек, който не си дава много-много зор; и че имам приятели, които не съм виждал от години; и че след като преспя с една жена, никога повече не разговарям истински с нея. Но не знаеше колко трудно се постига всичко това.
Искам да ги видя сега всичките: и Алисън Ашуърт, която ме заряза след три мизерни вечери в парка; и Пени, която не ми даваше дори да я докосна по гърдите, а после взе, че директно се изчука с онова копеле Крис Томсън; и Джеки, която ме привличаше единствено, докато ходеше с един от най-добрите ми приятели; и Сара, с която направихме съюз срещу зарезвачите на този свят, а после тя взе, че ме заряза. И Чарли. Особено пък Чарли, защото именно на нея трябва да благоря за всичко: за „страхотната“ ми работа, за сексуалната ми „увереност“, за всичко. Искам да съм нормално, хармонично оформено човешко същество, без всичките тези грапавини и възли на ярост, на вина и на себеотвращение в душата. Какво искам да стане, като се видя с тях ли? Не знам. Просто да си поговорим. Да ги попитам как са и дали са ми простили това, че съм сплескал нещата (в случаите, когато виновник за станалото съм бил аз), и да им кажа, че съм им простил това, че са оплескали нещата (в случаите, когато виновни са били те.) Нямаше ли да е прекрасно? Ако можех да се срещна с всяка от тях, една след друга, както са подредени в класацията, и да се уверя, че вече никой не се сърди на никого за нищо и че спомняме само доброто и хубавото, а лошото и грозното е някакъв далечен и смътен спомен; и че в душите ни вече няма привкус на груба неприязън, а по- скоро на нещо, което напомня повече „Бри“, отколкото „Пармезан“, то щях да се чувствам чист, и спокоен, и готов да започна отново.
Брус Спингстийн непрекъснато го прави това в песните си. Може би не точно непрекъснато, но го е правил. Нали знаеш парчето „Боби Джин“ от „Борн ин USА“? Все едно, обажда се значи той на едно момиче, но тя вече била напуснала града и това го ядосва, защото не е знаел, че вече е заминала, а пък е искал да й каже „сбогом“ и да й каже, че ще му липсва, и да й пожелае успех. А после следва соло на саксофона и човек направо се надървя от кеф, ако си пада по такива сола, разбира се. И по Брус Спрингстийн. Ами, това е, аз искам животът ми да е като песен на Брус Спрингстийн. Поне за малко. Знам, че не съм роден да бягам, и че улица „Севън систърс“ няма нищо общо с „Тъндър роуд“, но усещането не може да се различава чак пък толкова много, нали? Искам да се обадя на тези мои гаджета и да им пожелая успех, и да им кажа „сбогом“ и тогава и те ще се чувстват добре, и аз ще се чувствам добре. Всички ще сме добре. Това щеше да е супер. Даже велико.
Петнайсет
Запознаха ме с Ана. Дик я доведе една вечер, когато Бари го нямаше. Беше дребничка, тиха, учтива, изключително дружелюбна, а Дик съвсем явно я обожаваше. Искаше моето одобрение, а аз с лекота можех да му го дам, и то в изобилие. За какво ми е Дик да е нещастен? За нищо. Исках да е възможно по-щастлив. Исках да покаже на нас, останалите, че е възможно човек да има едновременно и стабилна връзка, и голяма колекция от албуми.
— Няма ли някоя нейна приятелка за мен? — попитах Дик.
Разбира се, нормално не бих се обърнал към Ана в трето лице, защото седеше на една маса с нас, но си имах извинение: въпросът ми е едновременно и одобрение, и намек. Дик го схваща и ми се усмихва радостно, с благодарност и разбиране.
— Ричърд Томсън — обяснява на Ана. — Това е от парче от албум на Ричърд Томсън. „Ай уонт ту сий дъ брайт лайтс тунайт“, нали, Роб?
— Ричърд Томсън — повтори Ана, с глас, който подсказваше, че през последните няколко дни явно е трябвало да попие много бързо доста информация. — Не мога да се сетя той кой беше. Дик се опитва да ме образова.
— Мисля, че още не сме стигнали до него — казва Дик — Няма значение. Той е фолк-рокпевец и най- добрият британски изпълнител на електрическа китара. Така си е, нали, Роб? — Зададе въпроса си по доста нервен начин. Ако Бари беше тук точно в този момент, щеше да му достави особено удоволствие да направи Дик на салата.
— Напълно прав си, Дик — убедително потвърждавам аз. Дик ми кимва в знак на успокоение и задоволство.
— Ана е фен на „Симпъл майндс“ — споделя Дик, набрал кураж от успеха си с Ричърд Томсън.
— А, ясно. — Просто не знаех какво да кажа. Защото за нас, за нашета вселена, това беше направо потресаваща информация. Всички ние мразехме от дън душа „Симпъл майндс“. Те бяха на първо място в класацията ни на „Първи Пет Банди Или Музиканти, Които Трябва Да Бъдат Разстреляни С Идването На Музикалната Революция“. (След „Симпъл майндс“ се нареждаха Майкъл Болтън, „112“, Брайън Адамс и — я виж ти!
„Дженезис“. Бари искаше да застреля „Битълс“, но аз му обърнах внимание, че вече е правено.) Дик и фенка на „Симпъл майндс“?! Абсурд! Просто не можех да си го представя, както не бих могъл да си го представя и с някой член на кралското семейство или на кабинета в сянка: учудващото в случая е не толкова привличането между тях двамата, а как изобщо е било възможно да се срещнат, по дяволите.
— Но мисля, че тя вече започва да разбира защо не бива да им бъде фенка. Нали, Ана?
— Може би. Малко.
Гледат се усмихнато. Като се замисли човек, в цялата тази работа има нещо, от което направо те побиват тръпки на ужас.
Човекът, който успя да ме убеди да престана да звъня непрекъснато на Лора, беше Лиз. Видяхме се и тя здравата ме насоли.
— Престани, наистина, това много я разстройва — каза тя, — пък и него също.
— О, да бе, да, много ми пука за него.
— А би трябвало да ти пука.
— Защо?
— Защото… единственото, което постигаш по този начин, е да ги съюзиш срещу себе си. Преди да започнеш този твой телефонен терор, такъв съюз просто нямаше. Бяхте си трима души в една и съща каша. А сега вече те двамата имат нещо общо, а ти надали искаш то да се задълбочи.
— А тебе пък какво те интересува? Нали ме смяташ за задник, поне така ми каза оня път?
— Така е, но и той също е задник. Дори по-голям от теб, независимо, че още нищо кофти не е направил.
— И защо е задник?
— Много добре знаеш защо.
— Ти пък откъде знаеш, че аз знам защо той е задник?
