на пари, защото рано или късно всичките филми ги давали по телевизията.)
Когато пристигнах обаче, се оказа, че са ми скроили доста кофти номер: нямаше ги вкъщи. Лангадурках се хиляда спирки със скапаното метро в неделя следобед, после осем часа кибичих да чакам скапания рейс, освен това ще дават скапания „Дженевиев“ по скапаната телевизия, а тях ги няма вкъщи! И дори не ми се обадиха да ми кажат, че няма да са си вкъщи (не че аз им се бях обадил да им кажа, че ще идвам). Ако имах и най-малка склонност да се самосъжалявам — а аз определено имам, и то не малка — щях направо да се срина от ужасната ирония на тази ситуация: когато най-сетне имам нужда да се видя с родителите си, те не са си вкъщи!
Вече се канех да поема обратно към автобусната спирка, когато майка ми отваря прозореца на отсрещната къща и ми виква:.
— Роб! Робърт! Идвай тук! Влизай!
Никога не съм познавал хората, които живеят отсреща, но аз май бях единственият в квартала, който не ги познава: вътре беше тъпкано с хора.
— Какъв е поводът?
— Дегустация на вино.
— Да не е от домашното на татко?
— Не. Истинско вино. Днес сме на австралийско. Събираме помежду си пари, купуваме вино, всеки път различно, и плащаме на специалист дегустатор да ни разясни всички особености и тънкости.
— Не знаех, че се интересувате от вина.
— О, да, интересуваме се. Баща ти обожава виното.
Разбира се, че го обожава. Но пък сигурно е ужасно да се работи с баща ми на сутринта след дегустация на вино: не заради остатъчната смрад на пиячка, кръвясалите очи и дръпнатото поради махмурлука държание, а заради цялата онази новопопита от него информация, която гори от желание да сподели, и затова през по-голямата част от деня ще досажда на колегите си да им разправя разни винарски неща, дето изобщо не ги интересуват. Сега стои в другия край на стаята, говори с някакъв костюмиран мъж — най- вероятно гостуващия специалист дегустатор — в чиито очи се чете тотално отчаяние и пълна безнадеждност. Баща ми ме видя, направи шокирана гримаса, но естествено не прекъсна разговора си заради мен.
Стаята беше пълна с хора, които не познавах. Изпуснал бях частта, в която пичът обяснява и раздава чашите. Бях пристигнал във вихъра на вече същинското пиене и макар от време на иреме да виждах някои заблудени индивиди да жабуркат вино в устата си и да примляскват, основното занимание на всички останали беше да се наливат с възможно най-висока скорост. Те това не го очаквах. Дойдох си у дома, за да прекарам следобеда в мълчалива депресия при мама и татко, а не за да се озова на див купон с куп непознати. Целта на посещението ми бе единствено да се убедя, че животът ми може и да е сив, тягостен и празен, но пък не е чак толкова сив, тягостен и празен, колкото този на родителите ми в Уотфорд. Ама пак бях прецакан. Не ми мина номерът. Да, животът в Уотфорд може и да е сив и тягостен, но е поне сив, тягостен и пълен. Чакай сега малко, нима родителите имат право да ходят по купони в неделя следобед, при това без никакъв повод?!
— Мамо, днес дават „Дженевиев“ по телевизията.
— Знам. Пуснали сме го да се записва.
— Откога имате видео?
— От няколко месеца.
— Никога не сте ми споменавали.
— Никога не си питал.
— Това ли трябва да правя всяка седмица? Да ви питам дали сте си купили някакви нови потребителски джаджи?
До нас приближава огромно женище в жълт кафтан.
— Ти трябва да си Робърт.
— Да. Здрасти.
— Аз съм Ивон, вашият домакин, пардон, домакиня… — Без особена причина, женището избухва в безумен кикот. Страшно! Явно бях попаднал в цирка. — Ти работеше в музикалната индустрия, нали?
Погледнах майка ми многозначително, но тя ми се прави на дръж ми шапката.
— Не, не точно. Имам магазин за плочи.
— Е, няма значение. Горе-долу е същото. — И женището пак се изкикотва.
Щеше да ми подейства успокояващо, ако можех да си мисля, че е пияна, но ме е страх, че истината е съвсем друга.
— Предполагам. А трътлата във фотоателието, която ти проявява снимките, работи във филмовата индустрия.
— Да ти дам ли моите ключове, Роб? Можеш да си идеш вкъщи и да включиш чайника.
— Разбира се. Не дай си боже да остана тук да пийна и да се повеселя.
Ивон изломоти нещо и отплува встрани от нас. Майка ми май наистина се радваше да ме види, защото забрави да мрънка и да ми опява за неучтивото ми държание, но и без мрънкане и опяване, аз пак се позасрамих малко от себе си.
— Както и да е, мисля че наистина ми е време за чаша чай — отбелязва майка ми примирително, после отиде до Ивон и започна нещо да й шепне, а женището ме поглежда, наклонило глава на една страна и удължава лице в тъжовна гримаса. Майка ми явно й разправяше за скъсването с Лора, с което се опитваше да ме оневини за неприличното държание. Не ми пука. Може пък Ивон да се разчувства достатъчно, за да ме покани на следващата дегустация.
Прибрахме се и догледахме остатъка от „Дженевиев“.
Баща ми се върна около час по-късно. Пиян, естествено.
— Отиваме на кино. Всички. Заедно — оповести той.
Те това вече беше прекалено.
— Ти нали не одобряваше ходенето на кино, татко?
— Не одобрявам глупостите, които ти гледаш. Много дори одобрявам обаче хубавите, добре направени филми. Британските филми.
— Какво ще дават? — пита майка ми.
— Продължението на „Стая с изглед“.
— Ах, прекрасно. Някой от отсреща ще дойде ли?
— Само Ивон и Брайън. Но трябва да побързаме. Почва след половин час.
— Аз не мога да дойда, трябва да се връщам в града — подхвърлих. За целия следобед бях разменил само по няколко думи и с двамата.
— Никъде няма да се връщаш — каза баща ми, — идваш с нас. Аз черпя.
— Не е заради парите, татко. Заради скапания магазин е. Става късно. Утре съм на работа.
— Покажи малко живец бе, човек. Пак ще си в леглото в единайсет. Ще ти подейства добре. Ще те ободри. Поне известно време няма да си мислиш за разни работи.
Това бе първа реплика, която си разменихме по въпроса, че имам разни работи за мислене. Но пък той по принцип грешеше. Установил съм, че когато си на трийсет и пет, ходенето на кино в компанията на мама, татко и откачените им приятели не те спира да си мислиш за разните си работи. Тъкмо дори напротив, страшно много те предразполага да си мислиш за разните си работи. Докато чакахме Ивон и Брайън да изкупят докрай целия щанд за пуканки, имах най-ужасното и смразяващото кръвта преживяване: най- жалкият човек на света ми се усмихна съжалително. „Най-Жалкият Мъж На Света“ имаше очила тип Денис Тейлър и конски зъби. Носеше мръснобежово платнено яке и протрити на коленете кафяви джинси. И той също бе поведен от родителите си да гледа продължението „Стая с изглед“, въпреки че гонеше трийсетака. И ме дари тази страховита усмивчица на съжаление,
