Ега ти животът

Страхотно! Точно така си представях нещата, ако гаджето ти е поппевица.

— Като скъсахме, написах „Патси Клайн делено на две“, а той вероятно пише песен за това как аз пиша песен за това, а тя пък вероятно пише песен за това как някой е написал песен за нея и…

Замълчава за кратко, а аз вметвам многозначително:

— Ами така е то. Всички го правим.

— Какво правите? Пишете песни един за друг ли?

— Е, не съвсем, но…

Щеше да ми отнеме много време да й обясня как Марко и Чарли един вид „написаха“ Сара за мен и как Сара и бившето й гадже, оня дето искал да се намърда в БиБиСи, бяха ме „написали“ мен, и как аз и онова подлудяващо ме симултантно-оргазмиращо момиче Роузи бяхме „написали“ Иън за Лора. Но ние просто нямахме нито достатъчно ум в главите, нито пък талант, за да напишем всичко това под формата на хитови балади. Ето защо го „написахме“ в живота си, което обаче води до доста по-страшни каши и отнема доста повече време и на всичкото отгоре не оставя след себе си нищо, достойно да бъде тананикано.

Мари става от мястото си.

— Сега ще направя нещо наистина много гадно, така че предварително те моля да ми простиш.

Отива до касетофона, изважда касетата, която е в него, изравя от купчината друга, пуска я да се върти и после двамата седим в сумрака преди зазоряване и слушаме песните на Мари Ласал. Струва ми се, че разбирам защо го направи. Мислех си, че и аз бих направил точно същото, ако тъгувах по дома си и ако се чувствах изгубен и неуверен в онова, което правя. В подобни моменти много помага да усетиш удовлетворение от добре свършената си работа — направо си е страхотно нещо. Добре де, но пък аз… аз какво трябваше да направя? Да отида до магазина, да го отключа и да се разхождам из него ли? Мамка му!

— Те това ако не е грозно, тури му пепел! — казва след известно време Мари. — Слушам собствените си песни за собствен кеф. Нещо като мастурбация. А, Роб, к’во ще кажеш? Няма и три часа, откакто се сексихме, а аз вече си бия чекия.

Ще ми се да не го беше казвала това. То някак си развали магията на момента.

Накрая пак легнахме да спим, а когато по-късно сутринта се събудихме, вероятно изглеждах, а сигурно и миришех по-зле, отколкото тя би искала да изглеждам и да мириша — в един идеален свят, естествено. Държеше се дружелюбно, но отчуждено. Имах чувството, че беше малко вероятно тази нощ да се повтори. Излязохме да закусим в едно кафене, пълно с млади двойки, прекарали заедно нощта, и макар да не изглеждахме не на мястото си, знаех, че не сме на мястото си: всички останали изглеждаха щастливи и спокойни, и улегнали, и не притеснени, и не току-що открили се, и не тъжни, а Мари и аз се заехме да четем всеки своя вестник, със спотаена напрегнатост, която изключваше възможността за каквато и да било по- нататъшна интимна взаимност. Малко по-късно, когато се сбогувахме на тръгване, се разграничихме окончателно от останалите: лепнахме си по една припряна и унила целувчица по бузата, което ми остави целия неделен следобед на разположение, независимо дали го исках или не.

Къде сбъркахме? Какво беше и какво не беше наред? Всичко и нищо. Всичко си беше наред: прекарахме приятна вечер, правихме секс, който не засрами никой от двама ни, дори имахме и „разговор на зазоряване“, за който аз, а вероятно и тя също, щях да си спомням още хиляди години. Нищо не беше наред: и онова мое тъпо колебание в началото, когато не знаех дали искам да си тръгна или не; и после тъпото ми неуверено държание, с което оставях впечатлението, че съм малоумен смотаняк; и това, че първо се разбирахме идеално, а после пък нямаше какво толкова да си кажем; и това как се разделихме на сутринта; и това, че сега има точно толкова голяма вероятност снимката ми да се появи на обложката на някой неин албум, колкото и преди да се запознаем. И всичко това изобщо не е въпрос на гледна точка — дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна. Защото в действителност ние с нея по-скоро пресипахме съдържанието от една препълнена догоре половинлитрова халба в друга, празна, но двойно по- голяма. Но аз просто трябваше да се уверя точно колко има. И сега вече знаех.

Единайсет

Цял живот съм мразел неделите, по съвсем основателни напълно логични типично британски причини (задължителни неделни служби и молитви — в църква, по радиото и по телевизията — затворени магазини, остатъци от вчерашния обяд, до които не искаш и да се докоснеш, но просто няма начин да избягаш), а също така и по съвсем основателни и напълно логични международни причини. Но тази неделя беше направо върхът. Имаше цял куп неща, които можех да свърша. Имах касети за записване и филми за гледане, и хора, на които трябваше да се обадя по телефона… Но не и желание да се занимавам с каквото и да било от всички тези неща. Отидох си вкъщи към един, а към два вече се чувствах толкова зле, че реших да си отида вкъщи у дома — моето вкъщи у дома беше: у дома при мама и татко, у дома при остатъците от вчерашния обяд и при задължителните неделни служби и молитви. Причината бе в това, че предишната нощ се бях събудил по никое време, за да се чудя къде ми е мястото: знаех, че мястото ми не е у дома, пък и не исках мястото ми да е у дома, но у дома беше единственото място, което наистина познавах.

Моето у дома е почти в предградията на Уотфорд, в един от най-крайните квартали на Лондон, до който се стига след дълъг път с автобус, след като си слязъл на последната спирка на метрото. Сигурно е ужасно място за прекарване на детство, но честно казано, като дете нямах нищо против да прекарвам детството си там. Докъм тринайсетгодишната ми възраст това беше просто мястото, където си карах колелото на воля; в периода между тринайсет и седемнайсет — мястото, където ходех по срещи с момичета. Така че на практика имах само една междуетапна година — между седемнайсет- и осемнайсетгодишната ми възраст, когато се преселих в Лондон — за да осъзная какво всъщност представлява това място — воняща, затъпяваща, потискаща крайградска дупка. Тази една единствена година ми бе напълно достатъчна, за да се отвратя от родния ми квартал и да го намразя от дън душа. Преди десетина години — когато майка ми най-сетне се примири неохотно с факта, че аз никога вече няма да се върна да живея там — родителите ми също се преместиха. Но само до съседната улица, в тристайна къща близнак, като си запазиха и телефонния номер, и приятелите, и начина на живот.

Брус Спрингстийн го казва просто и ясно: или оставаш и гниеш, или бягаш и гориш. Чудничко. Но пък човекът пише песни, при това хитове, така че явно му трябват точно такива простички и ясни „или-или“. Никой никога обаче не ти казва, че сьществува и друга една житейска възможност — бягаш и гниеш. Никой не пише песни, още по-малко пък хитове, за това как при бягството често има засечки и че човек може да напусне вонящата, затъпяваща и потискаща крайградска дупка, да се пресели в големия град и накрая пак да се окаже, че живее все същия муден, затъпяващ и потискащ крайградски живот. Точно така обаче стана с мен; точно така обаче става и с повечето хора.

Родителите ми са си съвсем обикновени хора и родители, ако си падаш по такъв тип обикновеност, щото аз не си падам. Баща ми е леко скучноват и доста досаден тип, но затова пък голям всезнайко, което си е направо фатална комбинация: дори само по глупавата му, претенциозна брада си личи, че от него не може да се очаква да ти каже нищо смислено и че за нищо на света няма да се вслуша в езика на здравия разум. Майка ми си е просто най-обикновена майка и нищо друго — недопустимо и непростимо изказване, което никога и пред никого не бих направил, освен сега, пред теб. Непрекъснато се тревожи, притеснява се, мрънка ми и ми опява заради магазина, мрънка ми и ми опява заради това, че все още нямам деца. Ще ми се по-често да имам желание да ги виждам, но нямам такова желание и когато липсва друго, което да ме кара да се чувствам зле, чувствам се зле заради това, че нямам по-често желание да ги виждам. Щяха да се зарадват да ме видят днес, въпреки че направо ми се стъжни, като прочетох във вестника, че точно по същото време ще дават по телевизията сапунения сериал „Дженевиев“. (Любимите пет филма на баща ми: „Дженевиев“, „Жестоко море“, „Зулу“, „Ах, г-н Портър“ — умира да се смее на него — и „Стрелците от Навароне“. Любимите пет филма на майка ми: „Дженевиев“, „Отнесени от вихъра“, „Каквито бяхме“, „Смешно момиче“, „Седем годеници за седем братя“. Така или иначе, разбираш какво имам предвид, а още по-добре ще ме разбереш, като ти кажа, че според родителите ми ходенето на кино било само прахосване