сценка можеше да ми се случи и когато бях на шестнайсет или на двайсет, или на двайсет и пет… Всички ние стигаме до завършека на пубертета и сякаш запецваме там. Вече сме си очертали картата на взаимоотношенията и се стараем повече да не пипаме границите. Защо Бари се притесняваше чак толкова много от това, че Дик излиза с момиче? Защото го е шубе да не му се усмихне съчувствено оня с конските зъби от опашката пред киното, затова. Плаши го начинът, по който се развива животът му, и това, че е самотен. А в сърцата на самотните хора има най-много горчивина и злъч.
Четиринайсет
Имаме един албум — на бандата „Сид Джеймс експириънс“ — който все не успяваме да пробутаме на никого, още откакто взех магазина. Обикновено се отърваваме скоропостижно от нещата, които не можем да продадем — сваляме им цената на 10 пенса или ги хвърляме на боклука. Но Бари го обожава този албум (има си вкъщи два броя от него, в случай че някой му вземе единия назаем и после не му го върне) и казва, че бил рядък и че някой ден сме щели да направим някой маниак наистина щастлив. Честно казано, този албум се е превърнал в обект на всеобщ присмех. Редовните клиенти ни питат как е сьс здравето и приятелски го потупват, когато минават покрай него, и понякога носят обложката му до касата, уж ще го купуват, а после казват „Майтап бе!“ и го връщат пак там, откъдето са го взели.
И така, една петъчна сутрин, някакъв човек, когото виждах за пръв път, ровеше нещо из рафта с надпис „Британски поп“, когато изведнъж възкликна изненадано и забързано приближи до касата, като държеше обложката на въпросния албум плътно до гърдите си, все едно го беше страх, че някой ще се опита да му я отнеме. После извади портфейла си и плати за албума безумните седем кинта, ей тъй, без никакъв опит за пазарлък и без изобщо да осъзнава значимостта на постъпката си. Оставих Бари да го обслужи — това беше неговият звезден миг — като двамата с Дик следяхме затаили дъх и най-малкото движение при касата, сякаш някой луд е влязъл току-що, полял се е с бензин и е извадил от джоба си кутия с кибрит. Не смеехме да дишаме, докато маниакът му с маниак не удари клечката и не се подпали, а когато най-сетне си тръгна, и тримата избухнахме в не по-малко безумен смях, и се смяхме и се смяхме, и се смяхме… Станалото ни вдъхна сила, и кураж и вяра: щом човек може просто ей тъй да влезе и да купи албума на „Сид Джеймс експириънс“, то явно винаги може се случи нещо хубаво, всеки миг.
Лора изглеждаше променена от последния път, когато видяхме, а то не беше чак толкова отдавна. Донякъде заради грима — винаги се гримира, когато ходи на работа — който прикрива напрежението и умората и я прави да изглежда така, сякаш държи нещата под контрол. Но не беше само гримът. Нещо друго се е случило, нещо истинско или нещо само в главата й. Каквото и да беше се случило, тя явно си мислеше, че навлиза в нов период от живота си. Нищо подобно. Нямаше да й позволя.
Отидохме до един бар, близо до службата й — не кръчма, а бар, със снимки на бейзболисти по стените и с меню, изписано с тебешир върху специално табло, и с очевидна липса на наливна бира, и с типове в костюми, които пиеха американска бутилирана бира. Нямаше много хора и ние се настанихме в едно сепаре в дъното.
Тя пак започва с клишето „Как си?“ все едно не съм нищо по-особено за нея. Изломотвам някакъв отговор. Знам си, че няма да успея да се спра, че ще изтърся нещо прекалено на скорост. Така и става — Бам!
— Спа ли вече с него? — край, не издържах.
— Затова ли искаше да се видим?
— Предполагам.
— Ех, Роб.
Искаше ми се веднага да й повторя въпроса си. Исках да получа отговор, а не „Ех, Роб“ и съжалителен поглед.
— Какво искаш да ти кажа?
— Искам да ми кажеш, че не си, и искам това да е истината.
— Не мога да го направя. — Не можеше и да ме гледа в очите, докато го казваше.
Тръгна да казва още нещо, но не чух какво. Вече бях на улицата, проправях си път сред костюмите и шлиферите, бях бесен и ми се гадеше, връщах се вкъщи, за да дъня още шумни, яростни парчета, които да ме накарат да се почувствам по-добре.
На другата сутрин човекът, който беше купил албума на „Сид Джеймс експириънс“, дойде до го замени за нещо друго.
— Какво мислихте, че е? — питам го аз.
— Не знам — казва той. — Нещо по-различно. — Свива рамене и хвърля на всички ни смутен поглед. Зяпахме го, съкрушени, слисани. Изглеждаше притеснен.
— Целия ли го изслушахте? — пита Бари.
— До средата на втората страна. Не ми хареса.
— Върнете се вкъщи и пробвайте пак — отчаяно казва Бари. — Постепенно ще го обикнете. Такъв тип албум е.
Пичът обаче клати решително глава. Беше си навил на пръста да го замени и това си е. Избра си втора ръка компакт диск на „Меднес“, а албума на „Сид Джеймс експириънс“ го върнах на рафта.
Следобед Лора се обади.
— Трябваше да се сетиш, че ще се случи — казва. — Не може да си бил напълно неподготвен. Както сам отбеляза, живея с него. Рано или късно все щяхме да го направим. — Изсмива се нервно и по мое мнение съвсем не на място.
— Пък и непрекъснато се опитвам да ти обясня, че не в това е въпросът, нали? Въпросът е, че сме затънали в ужасна каша.
Искаше ми се да й трясна телефона, но това човек го прави единствено, когато има надежда да го наберат отново, а за какво й е на Лора да ми звъни пак? Нямаше никакъв смисъл.
— Там ли си? Какво толкова мислиш?
Мислех си: „Къпал съм се в една вана с тази жена (само веднъж, преди години, но пък знаеш съвместното къпане във вана си е съвместно къпане във вана), а вече бях започнал да забравям как изглежда“. Мислех си: „Ще ми се този период вече да е отминал; периодът, когато поглеждаш във вестника и виждаш, че по телевизията ще дават «Усещане за жена» и си казваш: «А, това го гледахме с Лора».“ Мислех си: „Трябва ли да се боря и ако да, то с какво и срещу кого?“
— Нищо.
— Можем да се срещнем, за да пийнем по нещо, ако искаш. За да ти обясня. Дължа ти поне едно обяснение.
Поне едно.
— А колко би било прекалено много?
— Моля?
— Нищо. Виж, трябва да свършвам. И аз работя, да ти кажа, ако не знаеш.
— Ще ми се обадиш ли?
— Нямам ти телефона.
— Много добре знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш в работата. Ще се уговорим да се срещнем някъде и да проведем нормален разговор.
— Хубаво.
— Обещаваш ли?
— А-ха.
— Защото не искам това да е последният ни разговор. Знам какъв си.
Но изобщо не ме знаеше какъв съм. Обаждах й се непрекъснато. Обадих й се по-късно следобед, когато Бари беше излязъл да вземе нещо за ядене, а Дик се занимаваше с подреждането на някакви пощенски поръчки в склада. Обадих й се след шест, когато Бари и Дик вече си бяха тръгнали. Когато се прибрах вкъщи, звъннах на телефонни справки и взех номера на Иън, след което се обадих около седем пъти и
