Ега ти животът

— Явно на теб не ти се струва чак толкова отдавна.

Имаше право.

— Не. Но си мислех, че сигурно съм откачен.

— И откъде се появи тази внезапна необходимост да говориш с мен, а?

Свивам рамене.

— Не знам. Просто…

А после й доказах, че напротив, много добре знаех откъде. Разказах й за Лора и Иън (въпреки че не й споменах за Мари, нито за пари, аборти и вбесяващата ме Роузи) и за Чарли, може би за Чарли дори малко повече, отколкото й се искаше. И се опитах да й обясня, че се чувствах тотално отхвърлен и сбъркан поради това, че Чарли пожела да спи с Марко, а не с мен, и че Лора пожела да спи с Иън, а не с мен, и че Алисън Ашуърт, дори и тя преди толкова много години, пожела да се натиска с Кевин Банистър, а не с мен (въпреки че й споделих наскорощното си откритие за непреодолимата сила на съдбата), а също и поради това, че самата тя, Пени, пожела да спи с Крис Томсън, а не с мен… И изразих надежда, че може би ще ми помогне да разбера защо все така става, сякаш съм обречен да бъда зарязван.

Тя пък ми разказа, честно казано направо с отровен глас, своите спомени за станалото: че била луда по мен; че искала да спи с мен, но някога по-късно, не и когато е само на шестнайсет; че когато съм я бил разкарал — „Когато ме разкара — повтори тя с истинска ярост, — защото съм била, според тогавашния ти чаровен начин на изразяване, «циция», плаках, плаках и те мразех. А после онова лайно ме покани на среща и бях прекалено изтощена от мъка и плач, за да се боря с него, и въпреки че не беше изнасилване, защото аз се съгласих, всъщност не беше и много далече от изнасилване. И тогава така дълбоко се отвратих и толкова я намразих цялата тази работа, че не съм правила секс с никого, чак докато не завърших университета. А сега ти ми искаш да те утешавам, защото все те зарязвали. Еби си майката, Роб!“

Та така отпадна още една, за която да се притеснявам. Как не съм се сетил да го направя още преди години…

Осемнайсет

От вътрешната страна на вратата на магазина има залепена с тиксо пожълтяла и избеляла с годините обява. Тя гласеше следното:

Търсят се готини млади забивачи (бас, ударни, китара) за нова банда. Да обичат „Рем“, „Праймъл Скрийм“, „Фенклуб“ и т.н.

За контакти: Бари в магазина.

Първоначално обявата завършваше с войнствения послепис „Никакви несериозници!“, но след разочарованията на първите една-две години подбор на съратници, Бари реши, че може и несериозници, обаче и от тази промяна нямаше забележим резултат. Може би готините забивачи просто нямаха смелостта да дойдат от вратата до касата. Преди време, едно момче барабанист се поинтересува и макар че така сформираният несретен дует на вокал (Бари) и барабани (момчето) направи няколко репетиции (от които, за съжаление, не оцеляха никакви записи), Бари постепенно и вероятно напълно разумно реши, че се нуждае не от барабани, а от нещо с по-плътен звук.

Обаче от тогава насам — нищо… До днес. Дик първи го видя, сбута ме с лакът и двамата възхитено зазяпахме как този тип зяпа обявата, но когато той отклони поглед към нас, като явно се опитваше да отгатне кой е Бари, припряно се направихме на много заети. Нито беше готин, нито беше млад — напомняше повече на някой улегнал и добре утъпкан хит на „Стейтъс куо“, отколкото парче на „Смаш“, което има всички шансове да стане хит. Имаше дълга, рядка, черна коса, вързана на опашка и бирено коремче, което беше изтикало надолу колана панталоните му, за да си осигури повече жизнено пространство. Постепенно пичът набра кураж, дойде до касата и като махна към лепнатата на вратата зад гърба му обява, попита:

— Тоя пич Бари да е наоколо?

— Сега ще го извикам.

Отидох до склада, където Бари се беше изпружил на един стол да си почива.

— Ей, Бари. Търси те някакъв във връзка с обявата.

— Коя обява?

— За бандата.

Бари ми хвърли изпитателен поглед.

— Бе я се разкарай.

— Сериозно ти казвам. Иска да говори с теб.

Стана и влезе в магазина.

— К’во искаш?

— Твоя ли е обявата?

— Ъхъ.

— На какво свириш?

— На нищо.

Маниакалното желание на Бари да свири в залата на Медисън скуер гардънс не го вдъхновяваше достатъчно, за да направи нещо толкова примитивно земно, като това да се научи да свири на някакъв инструмент.

— Но можеш да пееш, нали?

— Ъхъ.

— Търсим вокалист.

— По каква музика си падате?

— Ами, знаеш, бандите от обявата и тям подобни. Но искаме да експериментираме малко повече. Искаме да останем в сферата на попмузиката, но малко да разширим сетивния си диапазон.

Бог да ни е на помощ.

— Звучи супер.

— Още нямаме лайфове или нещо такова. Току-що се събрахме. Така, за майтап. Пък ще видим как ще потръгнат нещата. Какво ще кажеш, а?

— Става.

Хитът на „Стейтъс куо“ надраска адреса си, ръкува се с Бари и се омете. Дик и аз му зяпахме гърба, в очакване да се самовзриви или да се изпари във въздуха, или да му поникнат криле. А Бари просто мушна адреса в джоба на дънките си и затърси някоя тава да пусне, сякаш това, което току-що му се беше случило — мистериозен непознат да влезе в магазина и да му изпълни най-съкровеното желание — не бе едно от онези малки чудеса, които повечето от нас напразно чакат цял живот.

— К’во ме зяпате, бе? К’во ви стана на вас двамата? Някаква си смотана гаражна банда. К’во толкова.

Джеки живееше в Пинър, недалеч от мястото, където прекарахме детството си. Живееше с приятеля ми Фил, разбира се. Когато й се обадих, веднага се сети кой съм, вероятно защото бях единственият в целия й живот Друг Мъж. Първоначално звучеше предпазливо, недоверчиво, сякаш й предлагах отново да преминем през цялата някогашна идиотщина. Казах й, че майка ми и баща ми са добре, че имам собствен магазин, че не съм женен и нямам деца, което превърна подозрителността й в съжаление и може би съвсем малко вина. (Направо можех да чуя как си мисли „Аз ли съм виновна за това? Да не би любовният му живот да се е смразил в 1975-а, когато двамата с Фил се събрахме отново?“) Каза ми, че имали две деца и малка къща, че и двамата работели, че не е успяла да завърши в колеж, точно както винаги се притесняваше, че ще стане. За да се наруши тягостната пауза, последвала краткото й резюме, Джеки ме покани на вечеря у тях след кратка пауза, последвала тази й покана, аз приех.

Джеки имаше сиви кичури в косата, но иначе продължаваше да изглежда хубавичка и дружелюбна, и разумна, и всички останали неща, които си беше и преди. Целунах я и подадох на Фил ръка. Фил — вече