Ега ти животът

— Е, Робърт, следващия път, когато говоря с нея, ще й кажа, че си се обаждал. Но не съм сигурна, че ще си спомни за теб.

Беше права, разбира се. Алисън щеше да си спомни за вечерта, когато тръгна с Кевин, но не и за предишната вечер. Сигурно аз бях единственият, който помнеше предишната вечер. Предполагам, че би трябвало отдавна да съм забравил за нея, но мен по принцип не ме бива особено много в забравянето.

В магазина влиза някакъв тип, който търси саундтрака към „Файърбол ХL5“, като подарък за рождения ден на жена си (имах албума и му го шитнах за десет кинта). Беше може би с две-три години по-млад от мен, но говореше изтънчено, носеше костюм и току си подрънкваше ключовете на колата и не знам защо, но това ме накара да се чувствам едно-две десетилетия по-млад от него — аз на двайсет и нещо, а той съответно на четирийсет и нещо. Внезапно усетих изгарящо желание да узная какво точно си мисли за мен. Не му се поддадох, естествено („Ето ви рестото, ето ви плочата, а сега хайде, кажете ми честно, вие ме мислите за изпаднал боклук, нали?“), но пък после дълго разсъждавах над това как ли изглеждам в неговите очи.

Искам да кажа, пичът беше женен, което си е бая страшничко, а ключовете на колата му бяха такива, че със самочувствие да си играе с тях човек, така че явно караше нещо от сорта на БМВ или колата на Батман, или нещо друго, но скъпо и лъскаво, а работата му изискваше носенето на костюм, който според моето необучено око беше доста скъп. Днес се бях облякъл малко по-спретнато — бях с новите си черни дънки, вместо с извехтелите сини, и с риза с дълъг ръкав, която сутринта дори си направих труда да изгладя — но дори така издокаран, пак ми личи, че не съм голям мъж, който работи голяма работа. Като него ли исках да бъда? Мисля, че не особено. Но усетих как отново си мисля онова за попмузиката — дали я харесвам, защото съм тъжен, или съм тъжен и затова я харесвам. Щеше да е по-добре, ако знаех дали този човек взимаше попмузиката насериозно, дали някога е седял заобиколен от хиляди и хиляди плочи, в които се говори за… за… (кажи го бе, човек, кажи го)… ами за любов. Най-вероятно, не. Предполагам, че същото се отнася и за министър Дъглас Хърд, и за шефа на Централната банка, и за Дейвид Оуен, и за Никълъс Уитчъл, и за Кейт Ейди, и за всички останали известни тежкари, които би трябвало да мога да изброя, но не го правя, защото никога не са имали нещо общо с музиката. Това са хора, които не биха имали време да изслушат дори първата страна на „Грейтест хитс“ на Ал Грийн, камо ли останалите му неща (само албумите му, издадени от „Хай“, са десет, въпреки че само девет от тях бяха продуцирани от Уили Митчъл). Прекалено бяха заети да съставят базови ставки и да помиряват страните от бивша Югославия, за да слушат „Ша, ла, ла (направи ме щастлив)“.

Всъщност те може и да имат преднина пред мен, що се отнася до общоприетите норми за сериозност (макар всички да знаят, че албумът „Ал Грийн изследва ума ти“ е най-сериозното нещо на този свят, сериозен е като смъртта), но пък мисля, че съм с няколко крачки пред тях, що се отнася за нещата, свьрзани със сърцето. „Кейт — бих казал, — ти хубаво се разкарваш из разни военни зони, но какво ще направиш относно единственото нещо, което наистина има значение? Знаеш за какво говоря, бейби.“ И после може да й дам някои напътствия за сърцето и душата, благодарение на опита ми, натрупан в Колежа за музикални познания. Но май нямаше начин това да се случи. Не знаех нищо за любовния живот на Кейт Ейди, но пьк и той надали би могъл да е в по-лошо състояние от моя, нали? Прекарах трийсет години в слушане на хора, които пеят за разбити сърца и какво — нима това ми е помогнало по някакъв начин? Помогнало ми е друг път.

Така че в това, което го казах преди — че прекалено многото слушане на прекалено много албуми пречи в живота — може би има все пак нещо вярно. Дейвид Оуен, той е женен, нали? Свършил е тая работа и сега е важен дипломат. Онзи пич, който влезе в магазина, с костюма и ключовете, той също беше женен и сега е, де да знам, бизнесмен. А аз, аз съм неженен — по-неженен от това, което съм в момента, не бих могъл и да бъда — и съм собственик на губещ магазин за плочи. Струва ми се, че когато човек поставя в центъра на своята вселена музиката (а вероятно и книгите, филмите, пиесите и всичко останало, което те кара да чувстваш) и й позволява тя да определя цялото му съществувание, той просто вече не е в състояние да отделя необходимото време и енергия, за да сложи в ред любовния си живот и да го възприема като завършен продукт. Налага ти се непрекъснато да го подклаждаш, да го поддържаш все така динамичен и объркан; налага се непрекъснато да ровиш из него, да го нищиш до момента, в който се разпадне на парчета, и си обречен да започнеш всичко отначало. Може би всички ние живеем на прекалено висока скорост — тези от нас, които ежедневно попиват тонове чувства и емоции — и като резултат никога не сме в състояние да се чувстваме просто доволни: необходимо ни е да сме дълбоко нещастни или възторжени, безумно щастливи, а такива състояния са трудно постижими в рамките на една стабилна, солидна връзка.

Няма две мнения по въпроса, че музиката ми е помагала да се влюбвам. Чуя ли нещо ново, с акорди, които сякаш разтапят самата ми сърцевина, вече съм в търсене на нова любов, която да е в съзвучие с тях, и преди да осъзная какво става, вече съм я намерил. В Роузи например, симултантно-оргазмиращата жена, се влюбих след като първо се бях влюбил едно парче на „Каубой джънкийс“: слушах и слушах, и слушах тази песен и станах замечтан, изпитах остра необходимост да намеря някоя жена, за която да си мечтая, и я намерих нея, а после… ами после това ми навлече страхотни неприятности.

Седемнайсет

Пени беше лесна. Нямам предвид, знаеш, лесна (ако беше така, нямаше да ми се налага да се срещам с нея, за да си говорим за ръбене и за Крис Томсън, защото щях да съм я ръбил преди него и той нямаше да има за какво да се репчи онази сутрин в класната стая). Имах предвид, че беше лесна за откриване. Майка ми се вижда с нейната майка доста често и преди време ми беше дала телефонния номер на Пени и ми каза да поддържаме връзка, а пък нейната майка й беше дала моя номер и макар че двамата не направихме нищо по въпроса, аз все пак си запазих номера й. А че беше изненадана да ме чуе — беше. Последвалата дълга пауза ми напомняше мислещ компютър, докато се опитваше да разбере кой беше този с това име, но после пък се позасмя някак всезнаещо — не мисля, че имаше някакъв оттенък на неудоволствие — и се уговорихме да се срещнем, да отидем на кино — на някакъв китайски филм, който трябвало да гледа служебно, а после и да хапнем заедно.

Филмът не беше лош, дори беше по-хубав, отколкото очаквах — разправяше се за една жена, която живее с някакъв пич, а той вече си имал цяла камара съпруги и всичко се въртеше около това как мацето се справя със съперниците си и цялата работа загрубява. Нормално. А Пени имаше една от онези специални химикалки за филмови критици, които имат лампичка на връхчето си (въпреки че тя не беше филмова критичка, а само журналистка в радио БиБиСи), и през цялото време нещо си записваше, светлинката от химикалката й играеше наоколо и хората непрекъснато се обръщаха и се побутваха един друг, а пък аз се чувствах доста глупаво, седнал до нея. (Трябва да отбележа, макар да звучи негалантно, че тя и без специалната химикалка изглеждаше доста смешно: винаги е била момиче, което си пада по скромни, благоразумни дрехи, но това, което бе облякла тази вечер — дълга рокля на цветчета, бежов шлифер — надхвърляше всякакви граници на скромност и благоразумие. „Какво ли прави оня готин пич с коженото яке с по-голямата сестра на шефката на партията на консерваторите“, си мислеше публиката. Така поне предполагам.)

След филма отидохме в едно италианско заведение, което тя познаваше, и където и нея я познаваха. Там келнерите правеха разни направо вулгарни номера с мелницата за чер пипер, които обаче изглежда й бяха забавни. Често явление е хора, които взимат работата си насериозно, да се заливат от смях на глупави шеги. Сякаш страдат от остра недостатъчност на хумор, което пък води до синдром на преждевременна смехова еякулация. Но в интерес на истината, Пени беше много готина. Свястна, умна и разбираща и ми беше лесно да разговарям с нея за Крис Томсън и за ръбене. Просто директно си дойдох на думата, без каквито и да било по-особени предисловия.

Започнах да излагам моето виждане за онова, което се случи с нас навремето с хумор и доста себеукорително (ставаше дума за мен, а не за нея и него), но тя беше ужасена, направо отвратена: остави на масата вилицата и ножа си и погледна настрани, виждах, че едвам възпира сълзите си.

— Копеле — казва. — По-добре да не я беше изравял от пепелта цялата тази гадост.

— Съжалявам. Просто си мислех, нали знаеш, беше отдавна и тъй нататък.