железен капан, но понякога механизмът заяжда. Май готвачката говореше за някой си Джей Джи Милър, който бил направил… не знам какво. Сега си спомних, че и онзи дребосък Тръмпър дърдореше за същия човек.
— Божичко! — възкликна Ан, поразена като от гръм. Паметта й — за разлика от паметта на чичо й — действаше безотказно и й подсказа къде е виждала Джеф, преди да се срещнат в кантората на частния детектив. Осъзна, че той е човекът, когото госпожа Корк се е заканила да удуши с голи ръце и към когото самата тя изпитваше презреше и омраза, след като бе прочела във вестника репортажа за униженията, на които Лайънел е бил подложен в съдебната зала.
Очите й гневно проблеснаха, тя се разтрепери като лист. Ако я видеше Доли, сигурно щеше да отбележи, че госпожица Бенедик е бясна като мокра кокошка. Ан се запита как е могла да се подведе от чаровната външност и добрите маниери на този Джеф и да си въобрази, че го харесва. С маршова стъпка тръгна към вратата — в този момент изглеждаше опасна почти колкото госпожа Корк.
— Тръгваш ли си вече? — попита лорд Уфнам.
— Да. Искам да си поговоря с Джей Джи Милър.
— Разбира се, нали трябва да го предупредиш, че госпожа Корк иска главата му.
— Непременно ще му го кажа! Ще повдигна и още един въпрос!
— Да не пропуснеш да му предадеш поръчението ми.
— Ще помоля Лайънел утре сутринта да претърси езерото.
— Лайънел ли? — с отвращение процеди лордът. — Той няма да свърши никаква работа! Навярно не ще иска да намокри краката си, за да не го хване настинка. Изобщо му нямам доверие на този мухльо. Ако те интересува мнението ми за Лайънел Грийн…
Очевидно племенницата му не проявяваше интерес към мнението му, защото излезе, преди да го чуе. Внезапно се беше досетила, че Джеф най-вероятно е в градината.
Лорд Уфнам я проследи с поглед, сетне си каза, че е изпълнил чичовския си дълг, отново стисна дървения чатал и затвори очи.
Двайсет и първа глава
Джеф възнамеряваше на спокойствие да изпуши една цигара преди вечеря. Ала ненадейната поява на господин Шепърдсъп, който приличаше на ходеща бъчва, го накара да промени плановете си. Твърде възможно беше шишкото да не го заговори, но рискът беше прекалено голям за един влюбен младеж, който иска да остане насаме с мислите си. Поради тази причина той побърза да затича към близката алея като антилопа, която е зърнала госпожа Корк, и по този начин още в зародиш ликвидира опасността. Заразхожда се между рододендроните и се отдаде на дълбок размисъл.
По времето, когато още не познаваше Ан Бенедик, размишленията му щяха да вземат съвсем друга насока, ала откакто се беше влюбил, непрекъснато беше настроен на романтична вълна.
Докато се разхождаше по алеята, се мъчеше да си припомни поемата „Ела с мен в градината, Мод“, вместо да съчинява наум нов криминален роман, пълен с вледеняващи писъци, разнасящи се от изоставени къщи и е поредните подвизи на инспектор Първис, който ще поднесе увеличителното стъкло към някакъв предмет и ще промърмори: „Това е човешка кръв.“
Още се опитваше да си припомни втората и третата строфа, когато Ан излезе от къщата, бълвайки огън и жупел и се озърна като лъвица, която търси с поглед жертвата си. Преходът от стаичката на лорд Уфнам до моравата пред къщата не беше намалил желанието й да си поговори с Джей Джи Милър. Шишкавият господин Шепърдсън забърза или по-скоро се затъркаля към нея и подхвърли:
— Каква прекрасна вечер, нали?
— Да — отговори Ан, на която не й беше до обсъждане на времето. — Виждали ли сте господин Ейдър?
— Мисля, че ще го откриете на алеята с рододендроните. Като излязох да се поразходя, го зърнах наблизо, но той побърза да се отдалечи. Жалко, така ми се искаше да си побъбрим. Той е прекрасен младеж, нали?
Ан преглътна думите, които й бяха на езика, и процеди:
— Да!
— В днешно време не се срещат възпитани и учтиви млади хора като него… Между другото, знаете ли защо още не са ударили гонга за вечеря?
— Доколкото ми е известно, закъснението е било предизвикано от извънредни обстоятелства.
— Божичко, дано не се бавят още дълго — промърмори шишкото, който копнееше за мижавата си порция спанак, а Ан с решителни крачки се отправи към градината.
Алеята с рододендроните тънеше в полумрак. Високите храсти се възправяха като бастион, а над тях се виждаше само късче лилаво небе. Ала оскъдната светлина не попречи на Джеф да познае Ан и той забърза към нея, без да подозира каква злочеста участ го очаква. Настроението му се повиши от неочаквания подарък, който му поднасяше съдбата, и по стар навик той зафлиртува:
— Не може да бъде! Тъкмо произнесох: „Ела в градината, Мод“ — и ти се появи. Някои хора биха го нарекли случайно съвпадение, но според мен по-скоро е телепатия между две сродни души. Случайно да си спомняш какво се казва по-нататък?
— Моля? — недоумяващо го изгледа тя.
— Следващите строфи от стихотворението се изплъзват от паметта ми. Може би си ги спомняш.
— Не!
— Мислех, че и децата знаят това стихотворение — отбеляза Джеф. — Сигурно защото си била частна ученичка, в образованието ти има такъв сериозен пропуск. Ако беше посещавала някой престижен колеж, „Ела в градината, Мод“ завинаги щеше да е запечатано в паметта ти.
Ан нервно пристъпваше от крак на крак, защото сцената не се разиграваше според замисъла на драматурга.
— Не съм дошла да разговаряме за поезия! — отсече.
— Поводът не ме интересува, важното е, че си тук.
— Искам да ти кажа нещо…
— Аз също — прекъсна я той. — Копнеех да се видим и да си побъбрим.
Девойката отново се помъчи да вкара разговора в желаното от нея русло:
— Чичо ми…
— О, този симпатяга! Да е жив и здрав още дълги години!
— Чичо Джордж ми съобщи нещо, което буквално ме потресе — продължи Ан, все едно не го беше чула.
Джеф съчувствено кимна:
— На моменти издава багажа, но като цяло е много симпатичен джентълмен.
— Ще ме изслушаш ли най-сетне?!
— Целият съм слух.
— Сподели с мен, че е влизал в твоята стая…
— Кажи му да не се притеснява — моята стая е и негова.
Ан, която вече започваше да губи търпение, нервно тупна с крак. Съжали, че поради падналия мрак Джеф не вижда гневното й изражение, иначе щеше да я попита какво се е случило, давайки й възможност много по-бързо да се добере до същината на въпроса.
— Бъди така добър и ми позволи да се доизкажа…
— Разбира се, разбира се. Слушам те най-внимателно.
— Благодаря. В деня на пристигането ти чичо Джордж влязъл в твоята стая да провери дали имаш нужда от нещо. Видял някаква книга на нощното шкафче, разгърнал я и прочел надписа на титулната страница.
Сякаш студен душ обля Джеф. Той мислено се прокле, задето е имал глупостта да остави на толкова видно място книга, подписана с името му, след като знаеше за манията на лорд Уфнам да си пъха носа навсякъде, търсейки заветните диаманти. Едва сега разбра, че не се е лъгал, когато няколко пъти по време на разговора бе доловил студенина в гласа на Ан и бе забелязал отсъствието на обичайното й добро
