настроение.
— Така ли? — попита само за да каже нещо.
— На титулната страница е било написано името ДЖЕЙ ДЖИ МИЛЪР.
— О, това ли било…
— Какво означава „това ли било“?
— Господин чичо ти е видял книгата, която взех от един приятел на име Милър — отдавна трябваше да му я върна. Благодаря, че ми напомни.
— Няма защо — отвърна Ан и мило се усмихна, все едно бе развеселена от глупавото недоразумение. Гневът й беше отстъпил място на зловещо спокойствие, сякаш бе водата в чайника, достигнала точката на кипене. — Взел си книгата от някого, така ли? Каква съм глупачка — за момент си помислих, че ти си Джей Джи Милър!
— Не, не… Казвам се Далримпъл, Джефри Далримпъл. След като купих фирмата, запазих името на предишния й собственик и в интерес на работата се представям като Ейдър.
— Ясно. — За миг Ан замълча и вдигна взор към небето, сякаш се питаше защо от него не се спусне мълния, която да овъгли този човек. — Казваш, че фамилното ти име е Далримпъл, така ли?
— Точно така, но предпочитам да ме наричаш Джеф.
— А този Милър е твой приятел.
— Да, и то много добър. Познаваме се от години. Прекрасен човек е.
— Наистина ли?
— Наистина, въпреки че има един малък недостатък — говори прекалено много. Не бива да го преценяваш според приказките му. Например, ако е влюбен в някоя млада жена, има опасност тя да остане с погрешното впечатление, че е неискрен. Възможно е девойката да си въобрази, че моят приятел се шегува, тъй като той говори безспирно и скача от тема на тема, но никога не стига до най-важната. Няма да се учудя, ако дори го помисли за прекалено самоуверен, ала всъщност това е маска, под която се крие един стеснителен човек.
— Стеснителен ли?
— Може би ти се струва невероятно, но наистина съм срамежлив.
— Нали говореше за Джей Джи Милър!
— Да, за него говорех, но се пообърках, защото с него имаме еднакви характери.
— Моите съболезнования.
— Моля?!
— Искрено те съжалявам, защото Джей Джи Милър е най-противният човек на този свят!
— Не говори така. В сърцето му няма капчица злоба, по душа е невинно дете.
— Сериозно ли говориш? Тогава защо се е държал така отвратително с племенника на госпожа Корк? Може би е споделил с теб за случилото се в съдебната зала.
— Да не би да говориш за делото „Пенифадър срещу Тарвин“? Да, смътно си спомням, че ми говори нещо по този въпрос.
— Подозирах, че ще си спомниш. Казваш, че фамилното ти име е Далримпъл, така ли?
— Точно така, питаш ме вече трети път.
— Странно…
— Какво му е странното на това име?
— Нямам предвид името. Хрумна ми, че сигурно е имало печатна грешка в листовките.
— В листовките ли?
— Да, в листовките, които раздаваха по време на мача между националните отбори по ръгби на Англия и Шотландия, който се игра през март на „Туикнам“.
Джеф втрещено я изгледа:
— Само не казвай, че си била на стадиона!
— Разбира се, че бях. Ето защо при срещата ни в кантората лицето ти ми се стори толкова познато. Ти беше включен в отбора на Англия и в листовката срещу снимката ти стоеше името Джей Джи Милър.
Джеф беше принуден да посвети на размисъл цели две минути.
— Разбирам — промълви най-накрая. — При това положение едва ли ще повярваш, че се казвам Далримпъл.
— Имаш право.
— Май е за предпочитане да се изповядам пред теб.
— Само ако го смяташ за необходимо.
— Аз съм Джей Джи Милър.
— Добре.
— Още не мога да повярвам, че тогава си била на стадиона.
— Да, бях.
— Кървав мач беше, нали? Извадихме късмет, че не загубихме. Шотландските нападатели са големи грубияни — седмици наред след срещата не можех да си намеря място от болки тук и там. Нямам представа защо обучението в прочутите университети Мърчисън, Лорето и тем подобни пробужда звяра в душите на питомците им и жаждата с ритник да пробият дупка в гръдния кош на най-талантливия състезател от противниковия отбор. Не знам доколко разбираш от ръгби, но аз бях полузащитник. На мен се падаше тежката задача самоотвержено да закрия с тяло топката, когато проклетите шотландци проведат неочаквана стремителна контраатака…
Ан отново гневно запотропва с крак.
— Съжалявам, че не са те пречукали! — процеди през стиснати зъби. В този миг би предизвикала възхищението на госпожа Корк — а тя беше специалистка по говорене през стиснати зъби!
Междувременно Джеф се беше поокопитил и положението вече не му се струваше толкова отчайващо — започваше да храни надежда, че не всичко е загубено. Напомни си, че мнозина са преминали и през по-тежки изпитания и са оцелели. Например героинята в първия му криминален роман бе зарязала инспектор Първис, защото някакъв едноок китаец я беше излъгал, че той е убиецът на брат й. Направила му беше бурна сцена и бе заявила, че не само до края на живота си няма да му проговори, ами когато мисли за него, винаги ще потръпва от отвращение. Обаче накрая любовта беше възтържествувала.
— Може би чичо Джордж те е уведомил, че съм сгодена за Лайънел Грийн — продължи Ан с все същия леден тон.
— Да, каза ми. Бях потресен.
— Нима?
— Да, бях потресен от дън-душа. Ако си чела репортажите за делото „Пенифадър срещу Тарвин“ и си вникнала в съдържанието на моята грижливо подготвена пледоария, сигурно си разбрала що за човек е Грийн Вонята.
— Как смееш да го наричаш така!
— В училище всички му викаха Вонята, и то с пълно право. Ако щеш, вярвай, но много мои приятели с по-остро обоняние горчиво съжаляваха, че Лайънел Грийн не е частен ученик.
В съзнанието на Ан се блъскаха толкова думи, с които да постави на мястото му безобразника, че й беше трудно да прецени кои да използва. В края на краищата избра най-неподходящите:
— Престани да дрънкаш врели-некипели! Лайънел се къпе всеки ден!
— Защото има много да наваксва.
Внезапно Ан изпита същото чувство, което терзаеше и господин Молой — че младежът има готов отговор на всяка нейна забележка. Ако не се намираше на алея, покрита с пясък, който заглушаваше всеки звук, отново щеше да тупне с крак, ала сега жестът беше безсмислен.
— В никакъв случай не бива да се омъжваш за Грийн Вонята — продължи с пълна пара Джеф. — Ще ти намерим по-достоен съпруг.
— Себе си ли предлагаш? — язвително подметна тя.
— Взе ми думите от устата! Съгласна ли си да се оженим? Обичам те! Влюбих се в теб още в първия миг, в който те видях… Но защо ли ти го казвам, след като чичо ти вече те е информирал за чувствата ми?
— Да, наистина спомена нещо подобно.
— Нямам представа точно какво ти е казал, но бъди сигурна, че не е преувеличил. Никой не е обичал
