— Иска от мен да се грижа за него, докато е в Ню Йорк. Господи, Джийвс, ако го поухажвам и той изпрати благоприятен доклад в щабквартирата, току-виж ми позволили да се върна у дома за надбягванията в Гудуд. Сега е моментът всички свестни хора да ми се притекат на помощ. Или поне ти, Джийвс. Трябва да се скупчим край него и да го глезим, без да пестим усилия.
— Подобна политика би могла да даде своевременни резултати, сър.
— Няма да остане дълго в Ню Йорк — продължих аз да чета посланието. — Оттук продължава за Вашингтон. Щял да го огледа дали му харесва, преди да постъпи на дипломатическа служба. Дали не бихме спечелили обичта му с един-два обяда и няколко обилни вечери?
— Да, сър.
— Това е най-хубавото нещо, което ми се случи, откак се простих с добрата стара Англия. Слънцето най-сетне проби през плътната покривка намусени облаци.
— Да, сър.
И той започна да ми приготвя нещата, при което настъпи неловко мълчание.
— Не тези чорапи, Джийвс — обадих се небрежно, макар че гласът ми притреперваше. — Дай цикламените.
— Не ви чух, сър?
— Цикламените, казах.
— Много добре, сър.
И той ги измъкна от чекмеджето като вегетарианец, вадещ гъсеница от салатата. И с невъоръжено око се виждаше колко страда. Да страда! Човек не може цял живот да е в угода на собствения си прислужник. Така де!
Зачаках Сирил да се яви повторно след закуска, но от него ни звук, ни стон, така че към един часа се понесох към Ламз Клуб, където имах уговорка да нахраня Устър в компанията на новопридобито другарче на име Кафин. Джордж Кафин пише пиеси и такива. По време на престоя си в Ню Йорк бях успял да се сприятеля с много народ, защото градът се оказа фрашкан с момчета с вкус към живота, които сякаш само мен бяха чакали.
Кафин позакъсня, но все пак се яви с оправданието, че го задържала репетицията на последната му музикална комедия „Питай татко“. Вече бяхме на кафето с цигарите, когато един келнер ме уведоми, че Джийвс иска да ме види.
Джийвс ме чакаше в преддверието. Изгледа с болка чорапите ми и извърна очи.
— Току-що телефонира господин Басингтън-Басингтън, сър.
— Така ли?
— Да, сър.
— Къде е той?
— В затвора, сър.
Аз се олюлях. Сега вече я оплескахме с любимеца на леля Агата и то кажи-речи в мига, в който тя го повери в ръцете ми.
— В затвора!
— Да, сър. Съобщи ми по телефона, че бил арестуван и много ще му стане драго, ако се отбиете да платите гаранцията.
— Но защо, господи!
— Не ме удостои с откровения по въпроса, сър.
— Стана тя каквато стана, Джийвс.
— Именно, сър.
Аз забърсах Джордж, който много мило си предложи компанията, и двамата се метнахме в едно такси. Поседяхме на дървена скамейка в полицейския участък, докато един униформен не ни доведе Сирил.
— Здрасти, здрасти, здрасти — казах аз.
От личен опит знам, че човек не е в най-препоръчителната си форма след престой в килията. В Оксфорд бях почти на щат към един приятел, когото вадех от участъка след всяка гребна гонка между Оксфорд и Кеймбридж, та той неизменно се явяваше пред взора ми като нещо, заровено от кучето в градината. Сирил не правеше изключение. Демонстрира ми насинено око и скъсана яка и ако питате мен, не ставаше за препоръчване в писмо. На вид се оказа висок, мършав, с русолява коса и облещените воднисти очи на рядка екзотична риба.
— Получих посланието — поясних аз.
— О, ти ли си Бърти Устър?
— И още как. А това е моят приятел Джордж Кафин. Джордж пише пиеси и други глупости.
Тримата се ръкувахме, а униформеният отлепи от крака на стола една дъвка, скътана там за черни дни, и се усамоти в ъгъла да съзерцава безкрая.
— Отвратителна страна — взе да се възмущава Сирил.
— Ами не знам, нали знаеш, знае ли човек — рекох аз.
— Правим каквото можем — заоправдава се Джордж.
— Джордж е американец — поясних аз. — Пише пиеси и тям подобни.
— Америка обаче не е моя — продължи Джордж. — Цялата отговорност е на Колумб. Но с готовност ще приема всякакви предложения за подобрения и ще ги изложа пред съответните органи.
— Защо полицаите не се обличат като хората?
Джордж хвърли едно око на преживящия в отсрещния ъгъл.
— Че какво му липсва?
— Питам защо не носят шлемове, ще знаеш? Защо приличат на пощальони, ще знаеш? Само объркват човека, ще знаеш. Стоя си аз на тротоара и си зяпам ей-така, а до мен се приближава някакъв пощенски служител, ще знаеш, и ме ръга в ребрата с някаква сопа. Откъде накъде пощаджии ще ме ръгат в ребрата? Затова ли съм пропътувал три хиляди мили — за да ме ръгат пощаджии, ще знаеш?
— Дотук ясно — каза Джордж. — А ти какво направи?
— Че какво мога да направя? — учуди се Сирил. — Малко съм барутлия. Ние, Басингтън-Басингтъните, не си поплюваме. А той ме млатна през окото и ме довлече в тая дупка, ще знаеш.
— Ще оправя нещата — обещах аз, извадих пачка банкноти и отидох да преговарям, като оставих Сирил на топлите грижи на Джордж.
Бях силно угрижен. Бръчки браздяха ясното ми чело, мъчителни предчувствия гризкаха сърцето ми. Докато това недоразумение пребиваваше в Ню Йорк, той бе моя отговорност, а като го гледах, никак, ама никак не ми се отговаряше за него, най-малко пред леля Агата.
Продължих да задръствам мисловния си процес със Сирил до късно вечерта, когато Джийвс ми донесе прощалното уиски преди лягане. Не ме оставяше натрапчивата мисъл, че неговото първо посещение в Америка ще се окаже моят последен шанс да се реабилитирам. Пак изчетох внимателно писмото на леля и отново недвусмислено долових нейната дълбока привързаност към Сирил Басингтън-Басингтън и непоколебимата й вяра, че аз съм пръкнат на този свят, за да го браня с гърди от всячески попълзновения. Отправих благодарност към Всевишния за очевидното взаимно привличане между Сирил Напаст-Напаст и Джордж, защото Джордж е много свястно момче. След като измъкнах оня от тъмницата, двамата с Джордж си тръгнаха заедно, като си гукаха като две гургулички. Щяха да гледат заедно следобедната репетиция на „Питай татко“. Дори дочух нещо за съвместна вечеря. Така че засега можех да избърша пот от челото.
Точно тук разсъжденията ми бяха прекъснати от Джийвс, който влезе при мен с телеграма в ръка. Беше от леля Агата и гласеше: „Обади ли се вече Сирил Басингтън-Басингтън? За нищо на света не го представяй в театралните среди. Жизнено важно. Следва писмо.“
За да се презастраховам, я изчетох два пъти.
— Недоумявам, Джийвс.
— Да, сър?
— Крайно съм озадачен.
— Ще желаете ли още нещо, сър?
Намерението ми беше да му покажа телеграмата и да му искам мнението. Но щом като ще прави сцени заради някакви си виолетови чорапи…
