Подрастващият ме изгледа мръснишки през конфитюра. Може и да ме е обикнал от пръв поглед, но с нищо не се издаде. Общо взето успя да ми внуши, че не съм никак популярен сред него, а и след по- задълбочено познанство популярността ми няма шансове да нарастне.
— Как се казваш? — попита.
— Как се… Кой, аз? Ами… такова… Устър. Да, Устър.
— Татко ми е по-богат от теб.
С това изказване ме изчерпа. Каза си думата и отново заби лъжица в буркана с конфитюра. Аз се обърнах към Джийвс:
— Слушай, Джийвс, имаш ли една минута? Искам да ти покажа нещо.
— Много добре, сър.
Ние се изнизахме във всекидневната.
— Кой е този слънчев лъч, Джийвс?
— Младия джентълмен ли имате предвид, сър?
— Не бих го обрискувал с тези думи, но да, за него питам.
— Случайно срещнах младия джентълмен, докато се разхождаше с прислужника на баща си, сър, когото познавам от Лондон, та ги поканих да ми погостуват.
— Е, щом това е представата ти за приятен следобед… Чети тук!
— Много обезпокоително, сър — обяви той, след като се запозна със съдържанието на писмото.
— Какво ще правим?
— Времето ще ни подскаже решение на проблема, сър.
— Ами ако не?
— Съществува и такава вероятност, сър.
В този миг на вратата се позвъни. Джийвс отиде да отвори и в апартамента нахлу Сирил, ръсещ благоразположение и висок дух.
— Устър, приятелю! Дай един съвет. Нали я знаеш тази моя роля? Какво да облека според теб? Действието в първа сцена е в хотел в три часа следобед. Как да се издокарам?
Само ми беше до мода.
— По-добре питай Джийвс.
— Колко си умен!
Той натисна звънеца и Джийвс се материализира на прага.
— Слушай, Джийвс — започна Сирил. — Две думи само. Работата значи… Олеле, какво е това?
Чак сега забелязах, че хлапето е последвало Джийвс, та сега стоеше до прозореца и съзерцаваше Сирил така, сякаш са се сбъднали най-страшните му предчувствия. Настъпи напрегната пауза. Цяла минута шишкавото дете разучава Сирил, след което произнесе присъдата:
— Рибешка мутра.
— Ъ? Какво? — смая се Сирил.
Малкият, явно научен от майка си да говори само истината, разясни смисъла на казаното:
— В лицето мязаш на риба.
Личеше, че според него Сирил заслужава повече състрадание, отколкото порицание, което го издигна в очите ми. Защото, нека си призная, колчем погледнех Сирил в лицето, толкоз пъти неволно си казвах, че не е възможно да се докара на такъв хал без никаква лична вина. Изпитах възхита от това дете. То си е дарба да общуваш с хората.
На Сирил му трябваше време, за да осмисли казаното, след което осезателно чух как кръвта на Басингтън-Басингтъните взе да ври и кипи.
— Ама такова! Да пукна! — прошепна той. — Да пукна и туй то, ще знаеш!
— Не бих се се съгласил на такова лице — продължи малкият с угрижен вид. — И милион да ми дават, пак няма да се съглася. — Замисли се за миг, след което се поправи: — Два милиона.
Точно какво се случи след това не мога да кажа, нищо че през цялото време бях там. Едно е сигурно — следващите две минути бяха крайно интересни. По всяка вероятност Сирил се бе метнал ловко и бе докопал малкия, защото имам размазан спомен за множество проблясващи разнокалибрени крайници и други телеса. Нещо обаче ръгна Устър в слънчевото сплитане и, останал без въздух, аз рухнах заднешком на дивана и за известно време изгубих интерес към заобикалящата ме военна операция. Когато се свестих, от Джийвс и детето нямаше и следа, а Сирил стоеше насред килима и люто пръхтеше.
— Чие беше това нагло отроче, Устър?
— Не знам, за пръв път го виждам.
— Успях да му лепна един сочен пердах, преди да го удари на бягство. Знаеш ли, Устър, хлапето изрече нещо, дето умът ми не го побира. Джийвс му бил обещал един долар, ако ме нарече… ти знаеш какво.
Не хванах вяра на думите му.
— Че защо му е на Джийвс?
— И аз това си казах.
— Какъв е смисълът?
— И аз това се питам.
— В края на краищата, какво му влиза на Джийвс в работата на какво мязаш в лицето?
— Да — хладно произнесе Сирил, и аз не знам защо. — Е, време е да тръгвам.
След около една седмица Джордж Кафин се обади да ме пита дали не бих присъствал на една от последните репетиции, тъй като премиерата на „Питай татко“ щеше да се състои следващия понеделник. Репетицията, обясни Джордж, била почти генерална, само че много по-интересна, защото нямало да се засича времето и всеки можел да прекъсва сценичните действия и да дава израз на мнения и страсти, та падал голям смях до малките часове на нощта.
Събитието беше насрочено за осем часа, така че аз се явих в театъра към десет и петнайсет, за да не изпусна началото. Джордж се мотаеше по сцената в компанията на един идеално кръгъл и още по-идеално плешив чичка с огромни очила на носа. Бях ги виждал двамата заедно в клуба и знаех, че това е Блуменфийлд, продуцентът на пиесата. Махнах на Джордж и се настаних удобно в задните редици, за да съм по-далеч от белята. След малко Джордж дойде да ми прави коампания и завесата се спусна. Пианистът удари един-два добронамерени акорда и завесата отново се вдигна. Да ме убиете сега не мога да се сетя за какво ставаше дума в „Питай татко“, но със сигурност знам, че действието се плъзгаше мазно и без съдействие от страна на Сирил. Първоначално това ме озадачи, защото, докато го слушах да споделя с мен възгледите си кое как трябва да бъде, бях останал с убеждението, че той е гръбнакът на шоуто, а всички други запълват сцената, докато него го няма. Мина половин час, преди внезапно да осъзная, че Сирил си е бил там през цялото време. Той се оказа чудноватият образ, който подпираше засадената в гърне палма и се опитваше да гледа умно, докато героинята пееше, че Любовта била не си спомням вече какво. След втория куплет той неочаквано се впусна в танц заедно с десетина не по-малко чудновати екземпляри. Рядко болезнена гледка за силен мъж с видения как леля му си точи брадвата, а Басингтън-Басингтън старши си надява най-подкованите обуща, за да скача по гроба му.
Танцът тъкмо бе приключил и Сирил се бе оттеглил зад кулисите заедно с танцовата си трупа, когато досами лакътя си чух глас:
— Тате!
Старият Блуменфийлд плясна с ръце и главният герой, който си бе поел въздух да каже нещо, затвори уста. Аз се взрях в мрака и кого да видя! Младото луничаво другарче на Джийвс! Стоеше насред пътеката, напъхал частнособственически ръце в джобовете. Над театъра се спусна страхопочтително мълчание.
— Тате, тоя номер не струва.
Старият Блуменфийлд засия щастливо.
— Не ти ли хареса, миличък?
— Коремът ме присви от него.
— Колко си прав, детето ми.
— Трябва ти нещо сочно, нещо по-джазово!
— Така е, момчето ми. Ще си отбележа. Продължавайте!
Обърнах се към Джордж, който мърмореше през стиснати зъби.
— Джордж, кое, по дяволите, е това явление?
