Джордж простена.
— Кога успя да допълзи! Това е синчето на Блуменфийлд. Сега вече стана тя каквато стана.
— Това ли е същината на изказванията му?
— Ти присъства на типична негова изява.
— А Блуменфийлд защо го слуша?
— Може да от бащина любов, а може и да го има за талисман. Според мен обаче детето олицетворява за него интелигентността на средния зрител и според Блуменфийлд това, което му допада, ще мине и пред публиката и обратното. Смятам да удуша хлапето, за да дам и аз нещо на света.
Репетицията продължи. Героят успя да пробута репликата си въпреки джийвсовия приятел. Някъде под покрива избухна пререкание между режисьора и глас на име Бил, от когото режисьорът настойчиво се опитваше да получи сведения къде са му на Бил кехлибарените светлини. После всичко си тръгна по реда до голямата сцена на Сирил.
Аз продължавах да не съм много наясно със сюжета, но все пак до съзнанието ми достигна фактът, че Сирил е английски благородник, пристигнал в Америка дай боже с добри намерения. До този момент Джордж му бе предписал две реплики. Първата гласеше „О!“, а втората „Но моля ви!“, ала, познавайки от първа ръка литературния материал, предвкусвах с нетърпение по-речовитата му изява. Затова се облегнах удобно в стола и зачаках появата му.
За появяване се появи. Междувременно Гласът и Режисьорът отново се счепкаха емоционално по повод „сините“, които никакви ги нямало. Непосредствено след тяхната любовна сцена настъпи размирица заради саксията, която тупна от един перваз и за малко да остави спектакъла без главен герой. Така че атмосферата бе доста нажежена, когато Сирил, спотайвал се междувременно зад кулисите, изскочи палаво в центъра на сцената. Зачака героинята да му подхвърли реплика, след което той и десетина като него се скупчиха тревожно, както става винаги преди някой гвоздей в програмата.
Първото, което Сирил изрече, гласеше:
— Ама не, ще знаете, не бива да го казвате, такова, наистина!
Много ми допадна и дикцията му, и начинът, по който гласът му изпълни и най-тъмните ъгълчета на залата. Ала преди партньорката му да си каже думата, луничавото скочи и гръмогласно запротестира.
— Тате!
— Да, скъпи?
— Тоз хич го няма.
— Кой по-точно, миличък?
— Оня с рибешката мутра.
— Че те всички имат рибешки мутри, скъпи.
Детето оцени основателността на този довод и побърза да се конкретизира.
— Грозникът.
— Кой грозник? Оня ли? — посочи с пръст Блуменфийлд моя Сирил.
— Ъхъ! Пълен боклук!
— А бе и аз така мисля.
— Кракът му да не е стъпил повече в театъра.
— Добре, момчето ми. Щом казваш.
Докато течеше диалогът, Сирил стоеше със зейнала уста и преглъщаше на сухо. Сега обаче пристъпи рязко напред към светлините на рампата. Дори от мястото, където седях, се виждаше, че гордостта на Басингтън-Басингтъните е с насинено око. Руменината плъзна от ушите му, мина през връхчето на носа, покри плътно бузите и миг по-късно Сирил приличаше на експлозия в консервна фабрика за домати по залез слънце.
— Какви, по дяволите, ги дрънкате? — пожела да уточни той.
— Кой си ти да ми говориш през рампата? — кресна старият Блуменфийлд. — Я да не ми говориш през рампата!
Явно говоренето през рампата беше възмутително.
— Ей сега ще дойда да напердаша това младо говедо!
— Какво?!
— Ще го смеля от бой, та за цял живот да се отучи да си развява мнението!
Старият Блуменфийлд се изду като пренапомпана гума.
— Вижте какво, господине… не ви знам името…
— Името ми е Басингтън-Басингтън, а ние Басинг-тън-Басингтъните… искам да кажа, че Басингтън- Басингтъните не са свикнали да им…
Старият го прекъсна, за да сподели с него вижданията си за целокупния род на Басингтън-Басингтъните и как им препоръчва да постъпят с онова, на което не били свикнали. Цялата трупа, заедно с помощния персонал, дърводелците и гардеробиерката, се стече да се наслаждава.
Малолетният Блуменфийлд отказа да остане на заден план.
— Трябва много да се стараете за моя татко — укорително поклати той глава.
— Я да мълчиш, диване с диване!
— Какво? — не повярва на ушите си старият. — Не разбрахте ли, че това е моят син?
— Разбрах — отвърна Сирил. — Моите съболезнования и на двама ви!
— Уволнен си! — ревна таткото, като се изду допълнително. — Вън от моя театър!
На другата сутрин към десет и половина Джийвс ме уведоми, че във всекидневната се намира Сирил, който желае да разговаря с мен.
— Как изглежда, Джийвс?
— Моля, сър?
— Как изглежда господин Басингтън-Басингтън?
— Едва ли е уместно да изказвам критичното си мнение относно външните характеристики на вашите приятели, сър.
— Питам те бесен ли е или в рамките на нормалното!
— Бих казал, че държането му е спокойно, сър.
— Хм!
— Сър?
— Нищо. Дай го тук.
Признавам, че очаквах Сирил да носи кървавите белези от снощната схватка. Той обаче нахълта при мен свеж и розов и крайно жизнен.
— Здрасти, Устър, стари приятелю!
— Привет.
— Наминах да се сбогувам, ще знаеш.
— Как така да се сбогуваш?
— Ами ей така. След един час отпрашвам за Вашингтон. — Той приседна на крайчеца на леглото. — Знаеш ли, Устър, приятелю, много размишлявах и стигнах до извода, че не е почтено спрямо стария да се развявам по световните сцени. Ти какво ще кажеш?
— Много мъдро си го решил.
— Все пак, човекът ме изпрати тук с образователна цел, ще знаеш, и някак си не е гот да му духна под опашката и да го ударя на песни и танци. Не знам дали ще ме разбереш, ще знаеш, но това е, как да го кажа, въпрос на съвест.
— Ще бъде ли справедливо спрямо останалите да зарежеш спектакъла точно преди премиерата?
— Всичко съм уредил. Обясних на стария Блуменфийлд как стоят нещата и той ми влезе в положението. Яд го е, разбира се, защото къде ще намери друг като мен, но аз съм непреклонен. Ти какво ще кажеш?
— Не се отклонявай от поривите на съвестта си!
— Знаех си, че пак ще срещна твоята подкрепа. Е, хайде да се изнасям. Беше ми много приятно да общувам с теб.
И той ме напусна, след като изрече толкова много лъжи с ясни, сини, макар и оцъклени очи на дете. Звъннах на Джийвс. Все пак и аз не съм вчерашен и някои неща горе-долу ми се бяха прояснили.
