— Плясна ли го, каза?
— Да, сър. Закачливо.
— Божичко! Нима заразата е плъзнала дотам! Как прие това другарят Бът? Или той не видя?
— Нищо не убегна от погледа му, сър. Останах с впечатлението, че не одобрява, сър.
— Не го виня. Какво ще правим, Джийвс?
— Не бих могъл да кажа, сър.
— Този път затънахме.
— Боя се, че сте прав, сър.
Това бе единствената утеха, която получих от него.
12
БИНГО СЕ ПРОВАЛЯ В ГУДУД
Бях обещал да се срещна на другия ден с Бинго, за да му кажа какво мисля за неговата оядена Шарлот, та вървях угрижен по Сейнт Джеймсис Стрийт и се чудех как да не му кажа какво мисля за нея, когато от Деводгарския Клуб изскочиха самият Бинго и старият Битълшам. Избързах напред и ги настигнах.
— Здравейте! — рекох учтиво.
Резултатът от този простичък поздрав надмина и най-смелите ми очаквания. Старият се разтресе като желирана моруна, очите му се подбелиха, а лицето му определено позеленя.
— Господин Устър! — успя да изрече след малко. Изглежда все пак не бях най-страшното, което можеше да му се случи, защото видимо се окопити. — Така ме стреснахте!
— О! Извинете.
— Чичо ми — поясни Бинго с приглушения глас на лекар при постелята на умирающ — не е на себе си тази заран. Получил е заплашително писмо.
— Боя се за живота си — поясни старият.
— Заплашително писмо?
— Съчинено — уточни Битълшам — от необразована ръка, но угрозите са формулирани недвусмислено. Господин Устър, спомняте ли си зловещия брадат мъж, който ме нападна със злонамерен език миналата неделя в Хайд Парк?
— Ами… ъ… да. Брадат беше.
— Бихте ли го разпознали, ако се наложи?
— Аз… такова… как така?
— Ние, Бърти, сме убедени — намеси се Бинго, — че този с брадата е в дъното на заканите. Случайно минавах късно снощи по Паунсбй Гардънс, където живее чичо Мортимър, и близо до къщата някой се изшмугли потайно от градината. Явно току-що е бил пъхнал писмото под прага. Забелязах, че носи брада. Забравих за случката, докато тази сутрин чичо не ми показа писмото и не сподели с мен за онзи в парка. Ще извърша разследване.
— Полицията трябва да знае — изхриптя лорд Битълшам.
— Не — отсече Бинго. — На този етап не е необходимо да я намесваме. Само ще ми се мотаят из краката. Остави всичко на мен. Сега ще те метна в едно такси, а ние с Бърти ще обсъдим следващите стъпки.
— Ти си свястно момче, Робърт — прошепна Битълшам, докато го настанявахме в таксито.
Щом се изгуби зад ъгъла, аз погледнах Бинго право в очите.
— Ти ли изпрати писмото?
— Иска ли питане! Да беше го прочел, Бърти! Най-красивото заплашително писмо, което бях виждал!
— Каква е причината?
— Бърти, старо другарче — улови ме Бинго за ръкава, — причината е крайно основателна. Потомците може да злос ловят по мой адрес на воля, но в едно не ще могат да ме обвинят — че не съм добър бизнесмен. Виж това — навря той в лицето ми лист хартия.
— Боже! — ахнах аз. Оказа се чек — истински чистокръвен чек за петдесет най-стерлингови, подписан от Битълшам в полза на Р. Литъл.
— За какво?
— За разноски — поясни Бинго и любовно го скъта в джоба си. — Да не мислиш, че подобно разследване излиза без пари? Отивам в банката да им изкарам акъла, а оттам право при агента. Ще заложа и последното пени на Океански Полъх. В случаи като този, Бърти, е нужен такт. Ако се бях явил при чичо с претенции за петдесет пари, щях ли да ги получа? Друг път! Но с малко такт… Забравих да те питам какво ти е мнението за Шарлот.
— Ами… ъ…
Бинго замасажира обичливо ръкава ми.
— Знам, старче. Знам. Не се опитвай да намериш думи. И теб те събори, а? Остави те бездиханен? Такова е поголовното й въздействие. Е, ще те зарежа тук, момчето ми. Ах да! Щях да забравя. А Бът? Какво ще кажеш за Бът? Природно недоразумение, нали?
— Виждал съм ги и по-ведри.
— Мисля, че водя с една дължина, Бърти. Днес следобед ще ходим с Шарлот в зоологическата градина. Само двамата. А после на кино. Началото на края на Бът, а? Е, много ти здраве, приятелю на моите младини. Ако утре се чудиш какво да правиш, пообиколи Бонд Стрийт да се огледаш за сватбен подарък.
След тази случка за известно време го изгубих от погледа си. На няколко пъти му оставях бележки в „Търтеите“, но безрезултатно. Синовете на Червената зора също напуснаха живота ми, макар Джийвс да спомена една вечер, че случайно налетял на другаря Бът и си побъбрил с него. Осведоми ме, че Бът бил по-намусен от всякога. Явно изоставаше в състезанието с награден фонд охранената Шарлот.
— Господин Литъл напълно го бил затъмнил, сър — завърши Джийвс.
— Лоши новини, Джийвс, много лоши.
— Да, сър.
— Всичко това доказва, Джийвс, че когато младият Бинго запретне ръкави и се залови за работа, няма сила, която да му попречи да се изложи пред цял свят.
— Така изглежда, сър.
Междувременно настана време за Гудуд. Надянах най-изискания си костюм и право там.
Ако бях от хората на Шекспир, тук е мястото да изградя атмосфера, да опиша сините небеса, хълмистите простори, веселите тълпи джебчии и жизнерадостната навалица, която безгрижно им предоставяше съдържанието на джобовете си. Но не съм такъв човек. Пък и спомените са прекалено свежи, раните още смъдят и не ми е до никакви сини небеса. Океански Полъх, дано шапът го тръшне, финишира на опашката.
Ах как боли, когато Съдбата те сръфа и фаворитът ти удари къча. Още повече, че в случая с това животно ние гледахме на присъствието си на надбягванията като на досадна формалност, нещо като чудновата старовремска церемония, която трябва да съблюдаваш, преди да изприпкаш при агента да си прибереш печалбата. Излязох на затревената площ пред конюшните, за да попуша и забравя, и на кого мислите налетях? На стария Битълшам. Аленееше във висококръвно червено и имаше толкова кривоглед вид, че аз само го сграбчих безмълвно за ръката и мъжествено я стиснах.
— Аз също — побързах да го утеша. — Вие колко угробихте?
— Колко какво?
— Колко заложихте на Океански Полъх?
— Не съм залагал.
— Как! Да сте собственик на фаворита за Купата и да не го подкрепите!
— Никога не залагам на коне. Противоречи на моите принципи. Чух, че животното не спечелило състезанието.
— Не спечелило! Той за малко да финишира първи в следващото надбягване!
— Ц-Ц.
