време си мислех, че съм влюбен в нея. Слава богу, всичко се размина. Не й отричам, че е рядко хубава, но за жалост е червива с възвишени идеали и други добродетели. Може да съм несправедлив към момичето, но винаги съм я подозирал, че копнее за собствена кариера. Чувал съм я да възхвалява Наполеон. По тези и други причини огънят на страстта бързо бе потушен и сега сме само добри приятели. Аз я имам за голяма работа, тя ме има за пълна откачалка, така че отношенията ни са крайно приятни и дружелюбни.
— А, Бърти, значи се яви най-сетне?
— Току-що. Кои са насядалите край масата?
— Ами разни местни жители. Познаваш повечето от тях. Полковник Уилис, семейство Спенсър…
— И стария Хепънетол. Аз те питам за втория свещеник до госпожа Уилис.
— Господин Хейуърд от Долно Бингли.
— Ама чакай, тук е пренаселено с духовници. Ей-там още един до госпожа Уилис.
— Това е посподин Бейтс, племенникът на Хепънстол. Той е заместник-директор на Итън (Едно от деветте най-стари и престижни средни училища в Англия. Сред учителите в английските училища има много свещеници, които преподават различни предмети. — Б. пр.). Дошъл е за лятната ваканция и замества временно господин Спетиг, викария на Гандъл-край-Баира-зад-Реката.
— Сега се сетих къде съм го виждал. Беше четвърта година в Оксфорд, когато аз бях първа. Страхотен е. Изведе гребния отбор на първо място. — Огледах отново присъстващите и открих младия Бинго. — А, ето го и него. Ето го и моят човек.
— Кой?
— Младият Бинго Литъл. Любимо мое другарче. Опитва се да налее малко знания в главата на брат ти, ако не ти е известно.
— Божичко! Приятел ли ти е?
— И още как! Откак се помня.
— Кажи ми тогава, Бърти, винаги ли е бил слабоват в главата?
— Какви ги плещиш?
— Не питам само защото е твой приятел. Но поведението му е, меко казано, ексцентрично.
— Какво прави?
— Ами постоянно се звери насреща ми по един крайно зловещ начин.
— Зловещ? Я покажи как!
— Не мога пред толкова хора.
— Скрий се зад салфетката.
— Ама бързо. Гледай!
Признавам, че въпреки краткото време, с което разполагаше, Синтия се справи достойно. Зейна с уста, опули очи, ченето й увисна странично и приликата със страдащо от колики теле бе тъй сполучлива, че аз моментално разпознах симптомите.
— А, това ли било? — казах. — Няма повод за тревога. Просто се е влюбил в теб.
— Как така ще се влюбва?
— Не познаваш младия Бинго, момичето ми. Той изобщо не подбира в кого се влюбва. Много е непридирчив…
— Много ти благодаря.
— Няма какво да се засягаш. Пък е не ми е трудно да го разбера. Аз самият бях влюбен в теб преди години.
— Преди години казваш? Колко — двайсет, трийсет? Тази вечер си връх на тактичността, Бърти.
— Мило момиче, като си спомня, че след като ти направих предложението, теб една седмица те боля далакът от смях и щеше да си отидеш без време от хълцавица…
— Не го казах с упрек. Той е хубавичък, нали?
— Хубавичък? Бинго? Ти чуваш ли се?
— В сравнение с някои — побърза да се поправи Синтия.
Малко след тези нейни думи лейди Уикхамърсли даде знак на женския персонал да разчисти терена (Според английския етикет след вечеря дамите напускат трапезарията, а мъжете остават на масата да пият портвайн. — Б. пр.) и те добросъвестно се изнесоха. Аз обаче не успях да се докопам до младия Бинго, а по-късно той не се яви в салона за кафе. Открих го в стаята му върху леглото, вирнал крака на таблата, замислено пускащ кълба цигарен дим. На перваза до него лежеше тетрадка.
— Здрасти, несретнико — поздравих учтиво.
— Привет, Бърти — отвърна той разсеяно.
— Стигнах самостоятелно да извода, че чичо ти е клъцнал стипендията след премеждието в Гудуд и си бил принуден да ее цаниш тук за учител, за да се спасиш от гладна и бяла смърт.
— Позна.
— Можеше да известиш поне приятелите си къде се спотайваш.
Той се навъси тъжовно.
— Не исках никой да знае къде съм. Копнеех да се смотая в някое тъмно и прашно кюшенце и да си поплача на рамото. Тези последни седмици бяха ад, Бърти. Слънцето спря да грее…
— В Лондон пък имахме страхотно време.
— Птичките замлъкнаха…
— Какви птички?
— Има ли значение породата им! — ядоса се Бинго. — Тези, дето цвърчат наоколо. Ударът беше опустошителен, Бърти.
— Какъв удар? — смаях се аз.
— Целенасочената жестокост на Шарлот, естествено.
— О! А!
Бях забравил вече поредния любовен провал на Бинго. Шарлот Корде Роуботъм му духна под опашката и си тръгна от Гудуд с другаря Бът под ръка.
— Какво преживях, Бърти! През какви мъки преминах. Но напоследък… такова… живнах малко. Я кажи сега ти защо си тук? Познаваш ли хазяите?
— От бебе.
Бинго така рязко спусна крака на пода, да чак се удари в перваза на леглото.
— Ти си познавал лейди Синтия през цялото време?!
— Откакто се помня.
— Господи!
За първи път този ден ме погледна, сякаш си заслужавах погледа, преглътна мъчително и си вкара пушек в кривото гърло.
— Обичам това момиче, Бърти — призна си дрезгаво, след като спря да кашля.
— Ами хубаво. Общо взето я бива.
Той не скри погнусата си.
— Забранявам си да говориш за нея по този нехаен начин. Тя е ангел. Не, тя е архангел! Каза ли нещо за мен по време на вечерята?
— Каза.
— Какво?
— Спомням си, че те нарече хубавичък.
Бинго притвори очи в екстаз. После взе тетрадката и ме отпрати.
— Върви си сега, Бърти — каза шепнешком. — Трябва да пиша.
— Какво пишеш?
— Поезия, какво друго! Умирам от яд обаче — заяви с неочаквано раздразнение — задето са я кръстили Синтия. Просто няма с какво да я римувам. Господи, как можех да се разпростра, ако беше една обикновена Джейн!
Рано на другата сутрин лежах и примижвах срещу слънчевите лъчи. Чудех се къде е Джийвс с полагаемия ми се чай, когато краката ми бяха премазани от тежка сянка и гласът на младия Бинго замърси околната среда. Тоя човек явно се изживяваше като чучулига.
