— Именно. — После включих, че всъщност няма за какво да страда. — Щом не сте стигнали до просешка тояга, тогава защо имате раздрусан вид?
— Ами онзи е тук!
— Кой онзи?
— С брадата.
Ще проумеете мащабите на мъката ми, като ви кажа, че чак сега се сетих за младия Бинго. Чак сега се сетих, че и той щеше да идва в Гудуд.
— В този момент държи пламенна реч с конкретна насоченост срещу мен. Елате! Там, където е тълпата. — И ме задърпа подире си, а като наближихме, използва с научнообоснована вещина внушителното си тегло, за да ни изведе на първия ред. — Гледайте! Слушайте!
Младият Бинго го даваше силно. Вдъхновен от болката, че е заложил всичко на кранта, не успяла да се класира в челната шесторка, той дълбаеше сега на тема черните сърца на плутократите-собственици, които подлъгват доверчивия народ да вярва, че даден кон е голяма работа, докато той всъщност не може да пробяга и една дължина, без да се оплете в собствените си крака и да поседне да си почине. След това нарисува една затрогваща картина какво представлява домът на един труженик по вина на този плутократ. Ето го значи труженика, целият в оптимизъм и простовата доверчивост, как вярва на всяка дума за безподобната форма на Океански Полъх, прочетена във вестника, как изтръгва от жената и децата последния залък, за да заложи на тоз добитък, как се лишава от насъщната си бира, за да спести още един шилинг със същата цел, как ограбва с помощта на фуркет касичката на невръстната рожба в навечерието на надбягването, и всичко това, за да бъде подведен с гръм и трясък. Много се впечатлих. Старият Роуботъм кимаше одобрително, а другарят Бът кривеше лице от зле прикрита завист. Публиката попиваше с отворена уста.
— Ала какво му пука на лорд Битълшам? — крещеше Бинго. — Какво му пука, че отруденият пролетарий е хвърлил на вятъра и последното си спечелено с кръв и пот пени? Казвам ви, приятели и другари, стига е тези митинги и резолюции! Време е да пристъпим към действия! За честните труженици няма място на този свят, докато кръвта на лорд Битълшам и нему подобните не шурне из канавките на Парк Лейн!
Одобрителен рев откъм трудещите се, повечето от които несъмнено се бяха простили с последната си кожа по вина на Океански Полъх, та сега им се ревеше. Старият Битълшам се стрелна чевръсто към едрия тъжен полицай, който наблюдаваше безучастно политическата изява, и явно го занасъсква да се намеси. Полицаят си подръпна мустака, усмихна се меланхолично, но това бяха единствените действия, които бе склонен да предприеме. Старият се върна при мен, пуфтящ от възмута.
— Това е чудовищно! Този човек заплашва личната ми безопасност, а блюстителят на реда отказва да ми се притече на помощ! Били празни приказки! Приказки! На нищо не прилича!
— Така е — съгласих се аз, но това не го развесели. Сега на трибуната се изкачи другарят Бът. Той се оказа горд притежател на Йерихонска тръба. Но макар че до слуха ми достигаше всяка негова дума, аз някак си останах безучастен. Също и трудовият народ. След Бинговата реч публиката я сърбяха ръцете да одере някого жив и не й се слушаха общи приказки за Правото дело. Тъкмо взеха да освиркват другаря и да дюдюкат, когато той млъкна насред изречението и впери поглед в стария Битълшам.
Тълпата реши, че му е пресъхнало гърлото.
— Посмучи ментово бонбонче — посъветва го някой. Бът се стегна и дори от отдалеченото място, където бях застанал, не ми убягна мръсното пламъче в очите му.
— Можете да крещите, другари, да се подигравате и да се гаврите, но нека ви кажа, че нашето Движение се разраства и крепне с всеки изминат ден, всеки изминат час! Да, то пуска корени дори сред така нареченото висше съсловие. Ето днес тук, на това място рамо до рамо с нас се труди един от най-преданите на Делото другари — племенникът на същия този лорд Битълшам, чието име освирквахте допреди малко.
И преди Бинго да предугади какво става, той протегна костелива ръка и го докопа за брадата. Тя се отлепи от раз. Колкото и възпламеняваща да бе речта на Бинго, тя не можеше да се мери по ефект с това публично разголване. Чух как старият Битълшам хлъцна сподавено, но думите му бяха удавени в гръмотевични овации.
Длъжен съм да призная, че младият Бинго се държа достойно. Без да се мае, той се пресегна, сграбчи другаря Бът за врата и сръчно се опита да му го извие. Но преди да постигне задоволителни резултати, тъжният полицай живна като по чудо и взе инициативата в свои ръце. Проби си път през навалицата и излезе победоносно от нея с Бинго в дясната ръка и другаря Бът в лявата.
— Може ли да мина, сър? — учтиво се обърна той към лорд Битълшам, който не си даваше сметка, че препречва пътя.
— Ъ? — рече замаяният лорд.
При този познат звук Бинго вдигна очи изпод мишницата на униформения и увехна като попарено лале. Полицаят го пусна и той затътри крака към изхода, без да се обърне назад.
Обикновено когато Джийвс ми внася сутрешния чай и го оставя на масичката, той незабавно се изнася от спалнята, добре запознат с ранния Устър. В деня след Гудуд обаче, както си лежах по гръб и гледах вторачено тавана, изведнъж осъзнах, че той още е сред мен.
— О! — казах. — Да?
— Господин Литъл се обади тази сутрин, сър.
— Божичко, наистина? Каза ли ти какво се случи?
— Да, сър. Именно в тази връзка ви търсеше. Възнамерява да се оттегли в провинцията и да поостане там известно време.
— Много благоразумно решение.
— И аз така смятам, сър. Налага се обаче да преодолее лекото си финансово затруднение. Позволих си да го кредитирам от ваше име с десет лири за насъщни разходи. Надявам се, че нямате нищо против, сър.
— Нямам, разбира се. Вземи десетачка от нощното шкафче.
— Много добре, сър.
— Все пак не разбирам, Джийвс, как стана тая работа. Как го е разконспирирал другарят Бът?
Джийвс се изкашля.
— Боя се, сър, че вината до голяма степен е моя.
— Твоя?
— По непредпазливост разкрих самоличността на господин Литъл преди господин Бът при случайната ни среща, за която ви споменах.
Аз се изправих в леглото.
— Какво?!
— Като си припомням сега случката, сър, определено се сещам как споменах на господин Бът, че приносът на господин Литъл за Каузата би трябвало да получи обществено признание. Много съжалявам, че съм станал повод за временното, надявам се, охлаждане на отношенията между господин Литъл и лорд Битълшам. За жалост допринесох и за разрив в отношенията между господин Литъл и младата дама, която беше тук на чай.
Аз пак се изправих.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Да, сър. От думите на господин Литъл стигнах до извода, че неговите надежди в тази насока са определено попарени. Бащата на младата дама гледа понастоящем на него като на агент-провокатор.
— Виж ти!
— С непредпазливостта си станах причина за големи неприятности, сър.
— Джиивс, колко пари има върху нощното шкафче?
— Освен десетте лири, които ме инструктирахте да взема, сър, наброявам две банкноти от по пет лири, три по една лира, десет шилинга, две половин крони, един флорин, четири монети по един шилинг, шест пенса и половин пени, сър.
— Твои са — казах. — Честно си ги изкара.
