— Джийвс!
— Да, сър?
— Ти ли насъска онова угоено дете да злослови по адрес на господин Басингтън-Басингтън?
— Моля, сър?
— Много добре ме разбираш. Ти ли го купи, за да допринесе за изритването на господин Басингтън- Басингтън от „Питай татко“?
— Не бих си позволил подобна волност, сър. — Той се зае междувременно да ми приготвя дрехите. — Не е изключено, разбира се, младият господин Блуменфийлд да си е извадил някои умозаключения от случайни реплики, че сцената не е най-подходящото поле, на което господин Басингтън-Басингтън трябва да изявява талантите си.
— Знаеш ли, Джийвс, ти си голяма работа.
— Старая се да ви нося удовлетворение, сър.
— За което съм ти крайно задължен. Ти ме спаси от саморазправата на леля Агата.
— Не беше изключено да си имате неприятности, сър, ако господин Басингтън-Басингтън се бе задържал на сцената. Приготвих ви синия костюм на тънкото червено райе, сър. Времето е много подходящо за него.
Бях вече при асансьора, когато се сетих, че не съм възнаградил Джийвс за усилието да ме спаси от участ, но-страшна от смъртта. Сърцето ми се обливаше в кръв, но аз стиснах зъби и мислено се сбогувах с онези чудно красиви лилави чорапи. Ала в живота на един мъж настъпват времена, които изискват саможертва. Затова понечих да се върна, за да му съобщя радостната вест, но в този миг асансьорът дойде и аз реших да отложа раздялата с чорапите за привечер.
Чернокожият здравеняк, който управляваше асансьора, ме изгледа с кротко благоговение.
— Искам да ви благодаря, сър — каза, — задет сте толкоз щедър.
— Ъ? Какво?
— Гусин Джийвс ми подари люляковите чорапи, както сте му наредили, сър.
Сведох поглед. Долу в ниското този проклетник беше една плътна морава красота. Не си спомням да съм виждал нещо по-гиздаво.
— О! А! Моля, моля. Радвам се, че ти харесват.
Ама не, как може! Такова! Може ли така!
11
ДРУГАРЯТ БИНГО
Всичко започна в Хайд Парк и по-конкретно в онзи негов край откъм Марбъл Арч, където странни птици от неописуемо естество се катерят върху сандъци и произнасят речи. Не че често ходя да ги слушам, но първата събота след завръщането ми в добрата стара столица неволно се озовах там. Всъщност се бях запътил към площад Манчестър и за по-кратко минах през Спйкърс Корнър. (Спийкърс Корнър или Ъгъла на ораторите — място в Хайд парк, където в събота и неделя от импровизирани трибуни на най-различни теми се изказват оратори. В днешни дни Спийкърс Корнър е по-скоро туристическа атракция, отколкото средище за сериозни дискусии. — Б.пр.)
Сега, когато империята не е каквото беше, Паркът е единственото място, където завърналият се изгнаник идва да се убеди, че всичко си е горе-долу постарому. Така че след принудителния си престой в Ню Йорк, аз стоях там, провесил уши, и попивах благоговейно всяка дивотия, доволен, че краят е щастлив и Бъртрам отново си е у дома.
В десния край банда мъже с цилиндри отпочваха мисионерска служба на чист въздух. Досами левия ми лакът пламенен атеист сипеше огън и жупел, донякъде възпрепятстван от факта, че му беше сцепено небцето. Пред мен се бе изтъпанила малобройна тумба мисли-тели с плакат, който ги определяше като „Предвестници на червената зора“. Приближих се до тях, тъкмо когато един предвестник, величав със своята рунтава брада и ниско нахлупен каскет, взе да оплюва Богатите Лентяи така речовито и колоритно, че неволно поспрях, да му се порадвам. В този миг някой проговори в ухото ми.
— Господин Устър, ако не се лъжа?
Дебел чичка. Отначало не се сетих кой е, но после изведнъж разпознах в него чичото на Бинго, с когото обядвах, докато траеше бинговият романс с келнерката от закусвалнята. Стана ми ясно защо ме затрудни идентификацията му. При последната ни и единствена паметна среща той ми се яви по чехли и с кадифено домашно сако, докато сега бе сияйно елегантен и направо грееше на слънцето с коприния си цилиндър, официален черен костюм, лавандулови гетри, меки ръкавици, бастунче и всичко, което се полага на изрядния джентълмен.
— О, здравейте! — казах. — Всичко наред ли е?
— Аз съм в отлично здраве, благодаря. А вие?
— Няма накъде повече. Тъкмо се връщам от Америка.
— А! Събирате местен колорит за поредния си великолепен роман?
— Ъ? — Трябваше да се напъна, за да съобразя. — А, не. Просто имах нужда от смяна на климата. Да сте виждали Бинго напоследък? — побързах да отклоня разговора от литературните аспекти на моя живот.
— Какъв Бинго?
— Племенника ви.
— А, Ричард? Не, отдавна не се е мяркал. Всъщност, откак се ожених, усещам известно охлаждане в отношенията ни.
— Колко жалко. Значи междувременно сте се оженили? Как е госпожа Литъл?
— Съпругата ми се чувства великолепно. Само че… ъ… не е госпожа Литъл. От последната ни среща насам нашият крал, бог да го пази, ме удостои с честта да ме дари с благородническа титла. След излизането на последните списъци с новопроизведените благородници аз съм лорд Битълшам.
— Стига бе! Наистина? Моите сърдечни поздравления. Лорд Битълшам, значи. В такъв случай вие сте собственикът на Океански Полъх! Какъв великолепен жребец!
— Да, откакто се ожених, хоризонтите на моите интереси многопосочно се разшириха. Съпругата ми се интересува от конни надбягвания, затова сега имам малка конюшня с отбрани чистокръвни. Разбрах, че Океански Полъх е фаворит, както се казва, за надбягванията в Гудуд, имението на херцог Ричмънд в Есекс.
— Да, аз ще си заложа и последната риза на него.
— Тогава се надявам животното да опрадае доверието ви. Аз самият нищо не разбирам, но съпругата ми твърди, че бил, както тя каза, в кърпа вързан.
Точно тук загрях, че се радваме на жив интерес от страна на публиката, а брадато-косматият върху сандъка ни сочи с пръст.
— Да, вижте ги! Добре ги огледайте! — надвика той мисионера в другия ъгъл, който обаче не му се даваше. — Пред вас са двама типични представители на класата, която ни тъпче в прахта векове наред. Безделници! Непродуктивни лентяи! Вижте онзи дългия с лице на прегазен охлюв! Работил ли е един ден в живота си? Не! Типичен кръвопиец. Няма да се учудя, ако още не се е издължил на шивача си за елегантните гащи, в които се е издокарал!
Нападките му според мен ставаха излишно персонални и това не ми допадна. Старият Битълшам, от друга страна, остана много доволен.
— Тези момчета определено имат ораторска дарба — изкикоти се той. — Много са находчиви.
— Ами шишкото? — продължи косматият. — Не го пропускайте. Знаете ли кой е? Това е лорд Битълшам, един от най-долните експлоататори! Какво е направил в живота си, освен да се тъпче по четири пъти на ден? Търбухът му е богът, на който се моли, комуто принася ежедневни жертви, напоени с вашата кръв. Ако го разпорите в този момент, ще откриете храна за цяло работническо семейство за една седмица!
— Прав сте, умее да се изразява — развеселих се аз, но старият не оцени красноречието на косматия. Пурпурна руменина го покри поголовно и той взе да пуска мехури като чайник преди завиране.
