— Свободен си.
— Лека нощ, сър.
Той се изнесе, а аз седнах за поредното мислене. Само че то бе прекъснато от позвъняване на вратата. На прага цъфтеше Сирил Басингтън-Басингтън в празнично настроение.
— Отбих се малко, ако не възразяваш — бяха първите му думи. — Трябва да ти съобщя нещо страхотно.
Изниза се покрай мен в салона и докато затворя вратата, той вече четеше телеграмата от леля и се кискаше щастливо.
— Не беше редно да чета чужда кореспонденция, ще знаеш, но зърнах името си и просто не се сдържах — каза той. — Слушай, Устър, стари приятелю, веселбата започва. Нали не възразяваш, ако си налея нещо? Много благодаря и прочие глупости. Да, веселбата е голяма, ще знаеш, като имам предвид новината, която ще ти съобщя. Добрият стар Кафин ми повери роля в „Питай татко“, ще знаеш. Епизодична, което си е вярно, но зряла като миналогодишно сирене. Иде ми запея с пълно гърло!
Той отпи от уискито и продължи. Изглежда не му правеше впечатление, че не рипам от радост.
— Винаги съм мечтал за сценична кариера, ще знаеш. Но дъртият и дума не дава да се изрече. Става морав като чорапите ти, колчем зачекна темата, ще знаеш. Затова реших да се прехвърля отвъд океана. В Лондон нямаше начин да стъпя в театъра без някой да му докладва, та затова ми хрумна да го преметна, че отивам във Вашингтон да обогатя общата си култура. Тук няма кой да ми слага пръти в колелата, ще знаеш, и мога да се вихря както ми душа иска!
Опитах се да му влея малко ум и разум.
— Старият така или иначе ще научи.
— Нека. Дотогава ще съм… такова… звезда, ще знаеш, и той ще е с вързани ръце и крака.
— Преди да си върже краката, ще успее да ме рита на воля.
— Ти пък къде се слагаш? Какво общо имаш с моята артистична кариера?
— Ами нали аз те запознах с Джордж Кафин.
— Вярно бе, мой човек, бях забравил. Трябваше да ти благодаря. Е, всичко хубаво. Утре заран имаме ранна репетиция, трябва да съм отморен, ще знаеш. Смешно ми е, че пиесата се казва „Питай татко“, защото тъкмо това нямам намерение да правя.
— Лека нощ — тъжно изрекох аз и право на телефона да звъня на Джордж Кафин.
— Слушай, Джордж, каква е тази история със Сирил Басингтън-Басингтън?
— Каква история?
— Ами той твърди, че си му дал роля в пиесата.
— А да. Само няколко реплики.
— Ама аз току-шо получих купища телеграми от дома и семейството с изрични наставления да го държа далеч от сцената.
— Съжалявам, старче, но Сирил ми е пратен от бога, защото ще играе себе си.
— Това ме накисва в непоносима смрад, Джордж. Леля Агата ми го изпрати с препоръчително писмо и ще ме държи лично отговорен.
— Ще те задраска от завещанието ли?
— Не става дума за пари, а… Впрочем, ти не я познаваш, затова ми е трудно да ти обясня. Тя е кръвожаден вампир и всички пътища към родината ще ми бъдат отрязани.
— Ами тогава не се връщай в Англия. Стой си тук, ще те изберем за президент.
— Ама Джордж, старче…
— Лека нощ!
— Чакай бе, Джордж…
— Слушай, вие богатите лентяи може и да нямате нужда от сън, но аз трябва да съм росна пъпка в ранни зори. Хайде, до утре.
Усетих се без пукнат приятел на този свят. Бях тъй разстроен, че заблъсках по вратата на Джийвс. Като правило подобни волности не са в природата ми, но сега бе моментът един зрял ум да ми се притече на помощ. Младият господар имаше нужда от утеха, пък ако ще това да наруши нужния за красотата му осемчасов сън.
Джийвс се появи по кафяв халат.
— Да, сър?
— Кофти ми е да те будя, Джийвс, ама ме връхлетяха неприятности.
— Не спях, сър. Преди лягане чета поучителни книги.
— Тогава тъкмо ще си във форма за моя проблем. Господин Басингтън-Басингтън ще гастролира на сцената!
— Нима, сър?
— Изглежда не проумяваш. Не, ти изобщо не загря какво ти казах! Виж сега. Цялото му семейство се е закучило и не го дава на артистичния свят. Ще се вдигне врява до тавана, ако не го отклоним от този път. На всичкото отгоре леля Агата ще стовари цялата вина върху мен.
— Разбирам, сър.
— Е, ще измислиш ли как да му попречим?
— В момента не съм в състояние да изляза с предложение, сър.
— Ами напъни се тогава.
— Ще посветя на проблема значителна част от усилията си, сър. Ще има ли нещо друго, сър?
— Дано да няма. И без това вече не издържам.
— Много добре, сър.
И той затвори вратата.
10
СТРЯСКАЩАТА ИЗДОКАРАНОСТ НА АСАНСЬОРАДЖИЯТА
Ролята, която старият Джордж бе съчинил за Сирил, нямаше повече от две печатни странични, но Хамлет да беше, бедният заблуден прасеглавец нямаше да се трепе повече над нея. Аз, дето не съм гигант на мисълта, поне според Джийвс, я наизустих и отзад напред далеч преди него. Той живееше с убеждението, че съм в захлас пред дивната перспектива за сценичната му изява и че може да се осланя изцяло на братската ми подкрепа и съчувствие. Дните ми минаваха във въображаеми диалози с леля Агата, по време на които й обяснявах колко съм невинен и как нищо не е станало по моя вина, а нощем водех безкрайна борба да склопя за малко очи, понеже Сирил ме будеше по всяко време, за да си споделя и да търси жадно мнението ми. Много скоро не приличах дори на собствената си сянка, а Джийвс на всичкото отгоре продължаваше да се муси заради лилавите чорапи. От цялото това напрежение коленете ми притреперваха, а от младежката ми свежест не остана и помен.
Насред всичко това довтаса и писмото на леля Агата. На около шест страници ми разясняваше пространно чувствата на Сириловйя баща по отношение на артистичното бъдеще на сина му, а на още толкова ми рисуваше бегла картина какво ме чака, ако не го опазя от пагубни влияния по време на американския му период. Писмото пристигна със следобедната поща и ме остави с непоколебимото убеждение, че не бива да го крия от света. Нямах време дори да натискам звънеца, ами направо хукнах към кухнята с изплезен език и Джийвс на уста. При което се натресох на импровизирано пиршество. На масата седяха някакъв тип със смазващо потиснат вид, който, съдейки по униформата, беше нечий прислужник, и невръстно момче с елегантен спортен костюм. Мъжът се наливаше с уиски и сода, а момчето се тъпчеше с кейк и конфитюр.
— Джийвс! — проблеях аз. — Извинявай, че прекъсвам гуляя, но…
Тук момчето ме простреля с поглед и аз забравих за какво бях дошъл. Не бях виждал такива ледени, лепкави, осъдителни, дори ругателни очи, които ме накараха директно да вдигна ръка и да си оправя вратовръзката. За него аз, извън всякакво съмнение, бях нежелан продукт, довлечен от котарака Кътберт от изследователска експедиция сред кварталните боклукджийски кофи. Беше охранено дете, щедро посипано с лунички и още по-щедро омазано с конфитюр.
— Здрасти, здрасти, здрасти — казах аз. — Таквоз!
С което се изчерпах.
