Надписите „Пушенето забранено“ изгаснаха. Пушачите в задната част на самолета запалиха цигари. Приближи се една стюардеса, която предлагаше шампанско. Бизнесменът до прозореца, вляво от Куин, взе последната чаша. Стюардесата понечи да тръгне обратно. Куин я спря, извини се, взе сребърния поднос, махна салфетката и го повдигна. В отражението му огледа редиците зад гърба си. Това му отне точно седем секунди. След това благодари на обърканата стюардеса и й върна подноса.
— След като изгасне предупреждението за коланите, най-добре поканете онзи младеж от Ленгли на двадесет и първи ред да се премести при нас — обърна се той към агент Самървил.
След пет минути тя се върна с младия мъж от задната част на самолета. Той се беше изчервил и веднага започна да се извинява, като отмяташе русата си коса назад и току се усмихваше като провинило се момче.
— Съжалявам, мистър Куин. Не исках да се натрапвам. Работата е там, че ми казаха…
— Знам. Сядай.
Той посочи с жест едно свободно място на предния ред.
— Човек като теб, който се дразни от цигарения дим, бие на очи в отделението за пушачи.
— Разбирам.
Младежът се подчини и седна както му беше наредено.
Куин погледна навън. Конкордът се носеше над крайбрежието на Ню Ингланд и всеки момент щеше да полети със свръхзвукова скорост. Още не бяха напуснали Америка, а обещанията бяха нарушени. Часът беше 10,15 източно стандартно време и 3,15 следобед лондонско. До Хийтроу оставаха три часа.
6.
Саймън Кормак прекара първите двадесет и четири часа от пленничеството си в пълна изолация. Специалистите знаеха, че това е част от начина да пречупят волята на жертвата — да се даде възможност на пленника да осъзнае своята самота и безпомощност, възможност гладът и умората да си кажат думата. Пленник, изпълнен с енергия, готов да вдига скандали или да се оплаква, дори да прави опити за бягство, създава допълнителни проблеми на похитителите си. Далеч по-лесно е да си имаш работа с човек изгубил всякаква надежда и затова изпълнен с трогателна благодарност към дребни жестове.
Към 10 часа сутринта на втория ден, горе-долу по същото време, когато Куин влезе в залата на кабинета във Вашингтон, Саймън Кормак беше изпаднал в неспокойна дрямка, когато чу лекото потракване от шпионката на вратата. Погледна към нея и му се стори, че съзира едно око, което го наблюдава. Леглото му беше точно срещу вратата, а триметровата верига го задържаше винаги в обсега на шпионката.
След няколко секунди чу стърженето на железните резета. Вратата се открехна и през тесния процеп се подаде ръка с черна ръкавица. Тя стискаше бяло картонче, на което с печатни букви беше изписано някакво съобщение или инструкция за него: „Като чуеш три почуквания, слагаш качулката. Разбра ли? Потвърди.“
Той изчака няколко секунди, без да знае какво да прави. Листът се разклати нетърпеливо.
— Да — каза той. — Разбрах. Три почуквания на вратата и слагам качулката.
Картончето изчезна и на негово място се появи друго. На него пишеше: „Две почуквания и сваляш качулката. Ако правиш номера, ще умреш.“
— Разбирам — извика той към вратата.
Картончето изчезна. Вратата се затвори. След няколко секунди се чуха три силни почуквания. Младежът покорно посегна към плътната черна качулка, която лежеше в края на леглото. Нахлузи я върху главата си, дори я подръпна към раменете си, сложи ръце на коленете си и зачака, разтреперан от страх. Дебелият плат не пропускаше звук, но той усети, че някой безшумно пристъпва в стаята.
Всъщност влезлият посетител беше облечен от глава до пети в черно, с маска на лицето, през която се виждаха единствено очите му, въпреки че Саймън Кормак не можеше да го види. Това бяха указанията на водача. Човекът постави нещо до леглото му и се оттегли. Изпод качулката Саймън чу вратата да се затваря, стърженето на резетата и след това две почуквания. Той бавно смъкна качулката. На пода беше оставена пластмасова табла. Върху нея имаше пластмасова чиния, нож, вилица и чаша от същия материал. В чинията имаше салам, боб от консерва, бекон и парче хляб. В чашата имаше вода.
Той беше прегладнял, тъй като не беше хапвал нищо от вечерта преди да излезе да бяга за последен път и без да се замисли извика едно „благодаря“ към затворената врата. Идеше му да се ритне отзад, докато го казваше. Не трябваше да благодари на тези кучи синове. В своята неопитност той не разбираше, че така нареченият „Стокхолмски синдром“ започва да действа: тези странни прояви на съпричастие от страна на жертвата към похитителите, съпричастие, което я кара да насочи гнева си към властите, които са позволили това да се случи и да продължава, вместо към престъпниците.
Той изяде всичко до последната хапка, изпи бавно и с наслада водата и заспа. След един час процедурата се повтори и таблата изчезна. Саймън използва кофата за четвърти път, след това се изтегна по гръб на леглото и се замисли за дома и какво ли правят сега.
Докато той лежеше, капитан Уилямс се върна от Лестър в Лондон и докладва на помощник комисаря Крамър в кабинета му в Скотланд Ярд. За щастие, Ню Скотланд Ярд, седалището на Столичната полиция, се намираше само на 500 метра от правителствения кабинет.
Бившият собственик на Транзита беше задържан в полицейското управление в Лестър. Беше много уплашен и както се оказа — невинен. Той протестира и заяви, че Транзитът не е бил нито краден, нито продаден. Просто преди два месеца са го изхвърлили като негоден след катастрофа. Тъй като по това време се е местел в Лестър, забравил да уведоми Регистрационния център в Суонзи.
Капитан Уилямс методично беше проверил цялата история. Собственикът, по професия строител, натоварил две мраморни камини в южен Лондон. Завивайки покрай ъгъла на строителната площадка, откъдето били взети камините, той се „счепкал“ с един булдозер. Схватката завършила в полза на булдозера. Транзитът, тогава все още син на цвят, не ставал за нищо. Въпреки че видимите щети не били кой знае какви, предимно около радиатора, шасито било огънато.
Върнал се сам в Нотингам, застрахователната компания направила оглед на автомобила в двора на една местна автоработилница и решила, че поправката му е невъзможна. Отказали да му изплатят обезщетение, тъй като застрахователната му полица не покривала такива щети, освен това катастрофата станала по негова вина. Много огорчен, той приел двадесетте лири, които му предложили по телефона от автоработилницата и повече не стъпил в Лондон.
— Някой го е поправил и отново го е пуснал в движение — каза Уилямс.
— Добре — отговори Крамър. — Това означава, че са му „кихнали“ нещо. Експертите от лабораторията казаха, че по шасито е работил заварчик. Освен това върху оригиналната синя боя е положена зелена. Много грубо напръскана. Намери кой го е направил и на кого го е продал.
— Заминавам за Балъм — каза Уилямс. — Там се намира авторемонтната работилница.
Крамър се върна към работата си. Пред него имаше цял куп книжа, които се стичаха от различните групи, работещи по случая. Почти всички доклади от лабораторията по съдебна медицина бяха пристигнали и там, докъдето се простираха, бяха просто свършени. Проблемът беше, че не стигаха твърде далеч. Извадените от труповете куршуми съвпадаха с гилзите от „Скорпиона“, в което нямаше нищо чудно. В Оксфорд не откриха никакви други свидетели. Похитителите не бяха оставили никакви отпечатъци, нито пък други следи, освен следите от гумите. Следите от микробуса бяха безполезни — откриха го, макар и изгорял. Никой не беше видял жива душа около хамбара. Гумите на колата, която беше напуснала хамбара, бяха идентифицирани по марка и модел, но поне половин милион автомобили използваха такива.
Полицията в графствата дискретно извършваше проверки по агенциите за недвижими имоти дали през последните шест месеца не е наета къща, достатъчно просторна и уединена, която похитителите биха могли да използват. Столичната полиция правеше същото в Лондон, в случай, че престъпниците са се скрили в самата столица. Това означаваше, че трябва да се проверят хиляди договори за наемане на къщи. Сделките с плащане в брой бяха на първо място в списъка, но пак оставаха стотици други. Вече бяха излезли наяве доста любовни гнезденца, между които и две на национални знаменитости.
Информаторите от престъпния свят, „певците“, бяха притиснати за сведения — дали не са дочули за някоя известна банда, която се готви за голям удар, или пък дали някои от „утайките“ или „мутрите“ (жаргон
