за известни престъпници) не са изчезнали внезапно от свърталищата си. Подземният свят беше преобърнат с краката нагоре, но до този момент без никакъв резултат.
На бюрото му имаше цял куп доклади на хора, които твърдяха, че са „видели“ Саймън Кормак. Някои бяха правдоподобни, други — възможни, а някои направо откачени. И всички те трябваше да се проверят внимателно. Имаше още една купчина със записи на телефонни разговори с хора, които пък твърдяха, че те държат сина на президента. Отново някои звучаха налудничаво, а други — приемливо. Към всеки един от обаждащите се от втората категория подхождаха сериозно и ги умоляваха да се обадят пак. Но Крамър имаше вътрешното усещане, че истинските похитители все още мълчат и оставят властите да се потят от притеснение. Професионалистите поне биха постъпили така.
В подземието вече беше отделена специална стая, в която се разположиха опитни специалисти от криминалното разузнаване, хора с опит в преговорите с похитители, и търпеливо и спокойно разговаряха с шегаджиите в очакване на истинското обаждане. Някои от шегаджиите вече бяха заловени и щяха да си получат заслуженото.
Найджъл Крамър се приближи до прозореца и погледна надолу. Виктория Стрийт гъмжеше от репортери. Всеки път, когато трябваше да се отправи към Уайтхол, се налагаше да минава през тълпата свит в колата си, с плътно затворени прозорци. Въпреки това те продължаваха да крещят около колата, само и само да научат нещо. Хората от службата на Столичната полиция за връзки с пресата бяха на предела на силите си.
Той погледна часовника си и въздъхна. Ако похитителите се забавеха още няколко часа, онзи американец, Куин, щеше да поеме нещата в свои ръце. Не бяха зачели мнението му по този въпрос, а това не му харесваше. Беше прочел внимателно досието на Куин, предоставено му от Лу Колинс от ЦРУ, и беше прекарал два часа в задълбочен разговор с изпълнителния директор на застрахователния отдел на Лойд’с, където в продължение на десет години години бяха използвали необикновените, но резултатни методи на Куин. Наученото предизвика у него смесени чувства. Този човек работеше добре, но не използваше обичайните средства. Няма полиция в света, която да харесва особняците, колкото и да са талантливи те. Реши, че няма да отиде до Хийтроу да го посрещне. Ще се види с него по-късно и ще го представи на двамата главни инспектори, които ще стоят неотлъчно до него по време на преговорите, ако изобщо се стигнеше до преговори. Време беше да се връща в Уайтхол и да информира КОБРА, а новостите бяха повече от оскъдни. Не, този случай определено нямаше да приключи бързо.
Конкордът попадна на попътен вятър на височина 20 хиляди метра и пристигна в Лондон в 6 часа вечерта, петнадесет минути по-рано. Куин взе пътната си чанта и се отправи през тунела към залата за пристигащи, следван от Самървил и МакКрей. На няколко метра от входа търпеливо ги очакваха двама мъже с незабележима външност, облечени в сиви костюми. Единият пристъпи напред.
— Мистър Куин? — тихо попита той.
Куин кимна. Човекът не показа картата си, както правеха американците; предположи, че маниерите и поведението ясно говорят, че е представител на официалните власти.
— Очаквахме ви, сър. Бихте ли ме последвали? Колегата ми ще се погрижи за багажа ви.
Без да изчака отговор, той се отправи надолу по тунела, при входа на залата се отклони от потока пътници и сви в една стаичка, на чиято врата имаше само номер. По-едрият мъж, чиято външност и поведение бяха типични за бивш сержант от армията, кимна дружелюбно на Куин и взе пътната му чанта. Влязоха в стаята, където водачът им разлисти набързо паспорта на Куин и тези на „неговите помощници“, извади от джоба си печат, подпечата трите паспорта и каза: „Добре дошли в Лондон, мистър Куин.“
Излязоха през друга врата, слязоха по няколко стъпала и се озоваха пред очакващата ги кола. Но ако Куин си мислеше, че ще тръгнат направо за Лондон, той се лъжеше. Колата зави към VIP залата. Куин влезе и се огледа мрачно наоколо. Беше ги предупредил, че не иска да се вдига шум. Никакъв шум. Очакваха ги хора от американското посолство, от министерството на вътрешните работи, от Скотланд Ярд, от министерството на външните работи, от ЦРУ, от ФБР, а може би и от магазините „Улуърт“ и компанията „Кока-кола“. Посрещането продължи двадесет минути.
Още по-отвратителен беше кортежът към Лондон. Настаниха го в американска лимузина, дълга половин квартал, с флагче отпред. Два мотоциклета разчистваха пътя от вечерното движение по лондонските улици. Зад тях Лу Колинс возеше в колата си и същевременно инструктираше колегата си от ЦРУ Дънкан МакКрей. Два автомобила по-назад Патрик Сеймър правеше същото със Сам Самървил. Англичаните в техните Ровъри, Ягуари и Гранади, бяха най-отзад.
Понесоха се по магистрала М-4 към Лондон, свиха по северното околовръстно и се спуснаха по Финчли Роуд. Веднага след колелото при Лордс колоната зави и влезе в Риджънтс Парк, продължи известно време по Външния пръстен й влезе през един официален вход, покрай двама стражи, които отдадоха чест.
По време на пътуването Куин мълчеше и се взираше в светлините на града, който добре познаваше, може би дори по-добре от други места, докато най-накрая и надутият съветник замълча. Когато колите се отправиха към осветения портал на величествената сграда, Куин проговори. Всъщност той направо се тросна. Наведе се към предната седалка — а тя не беше никак близо — и излая в ухото на шофьора:
— Спри колата!
Шофьорът, американец от морската пехота, беше толкова изненадан, че незабавно изпълни заповедта. Колегата му в задната кола не успя да реагира толкова бързо. Чу се дрънчене на стъкла от задни и предни фарове. По-назад шофьорът от Вътрешното министерство сви в рододендроните, за да избегне сблъскването. Кавалкадата се нагъна като хармоника и спря. Куин излезе от лимузината и се загледа в импозантната сграда. На най-горното стъпало на портала с колони стоеше някакъв човек.
— Къде сме? — попита Куин.
Той прекрасно знаеше. Дипломатът изскочи от задната врата на лимузината. Бяха го предупредили да внимава с Куин, но тогава не им беше повярвал. От задните коли се присъединиха още хора.
— Това е Уинфийлд Хаус, мистър Куин. Посланик Феъруедър очаква да ви поздрави с добре дошъл. Всичко е готово, ще разполагате с апартамент… всичко е уредено.
— Отменете уговорката — каза Куин. Отвори багажника, грабна чантата си и се отправи надолу по алеята.
— Къде отивате, мистър Куин? — жално се провикна дипломатът.
— Връщам се в Испания — извика Куин.
Лу Колинс се изправи пред него. Докато Конкордът още летеше, той бе провел обстоен разговор с Вайнтрауб по кодираната линия.
„Голям особняк е кучият му син — беше казал Вайнтрауб. — Дайте му каквото иска.“
— Разполагаме с един апартамент — тихо каза той. — Частен, съвсем дискретен. Понякога го използваме за началните разпити на бегълци от източния блок. От време на време там отсядат колеги от Ленгли. Вайнтрауб също го използва.
— Адреса — каза Куин.
Колинс му го даде — една тиха уличка в Кенсингтън. Куин поблагодари с кимване и продължи да върви. По външния пръстен мина едно такси. Куин го спря, качи се, даде адреса и изчезна.
Бъркотията на алеята продължи цели петнадесет минути. Накрая Лу Колинс качи МакКрей и Самървил в колата си и ги откара до Кенсингтън.
Куин плати на таксито и огледа жилищния блок. Така или иначе щяха да го подслушват, в апартамента на ЦРУ сигурно имаше инсталирано оборудване и нямаше да губят излишно време с нескопосани извинения и преобзавеждане. Апартаментът се намираше на третия етаж. Позвъни и един набит мъж от низшия персонал на Компанията отвори вратата. Очевидно той поддържаше домакинството.
— Кой сте вие? — попита той.
— Аз съм този, който се нанася — каза Куин, докато минаваше край него, — а ти си този, който се изнася.
Той обиколи апартамента, погледна всекидневната, голямата спалня и двете по-малки стаи. През това време мъжът трескаво въртеше телефона. Прехвърлиха разговора в колата на Лу Колинс и той се предаде. Навъсено започна да събира багажа си. Колинс и другите двама пристигнаха в апартамента три минути след Куин, който вече си беше избрал голямата спалня. Патрик Сеймър вървеше след Колинс. Куин изпитателно
