— Не, съжалявам — каза Куин.
— Могат да ви бъдат много полезни — настоя Крамър. — Ако похитителите са англичани, тогава ще следим за акцент, жаргонни думи, нотки на напрежение или отчаяние в гласовете им — все неща, които са понятни единствено за ухото на англичанин. Те няма да се обаждат, само ще слушат.
— Могат да слушат в телефонната централа — каза Куин. — И без това всичко ще бъде записвано. Дайте записите на експерти-лингвисти, добавете собствените си коментари колко тъпо се справям и елате при мен с резултатите. Но ще работя сам.
Крамър стисна устни. Трябваше обаче да се подчини на дадените му заповеди. Той стана на крака. Куин също се изправи.
— Ще ви изпратя до колата — каза той.
Всички знаеха какво означава това — стълбището не се подслушва. Куин кимна към Сеймър и Колинс да останат в стаята. Те неохотно се подчиниха. Като излязоха на стълбите, той прошепна на Крамър:
— Зная, че това не ви харесва. И аз не съм кой знае колко очарован. Опитайте се да ми повярвате. Искам да спася това момче, ако е възможно. Вие ще чувате всяка думичка по телефона. Моите хора ще ме подслушват дори в тоалетната. Това тук прилича на магазин за радиоелектронна апаратура.
— Добре, мистър Куин, ще ви помагам с всичко, с което мога. Обещавам ви.
— И последно… — Бяха вече на улицата, където чакаше полицейската кола. — Не ги плашете. Ако се обадят по телефона или се задържат малко повече на линията, да няма фучащи полицейски коли с виещи сирени към телефонната кабина…
— Знаем, мистър Куин. Но така или иначе ще трябва да изпратим цивилни полицаи да проверят телефона, от който се обаждат. Те ще бъдат изключително дискретни, направо невидими. Ако обаче успеем да зърнем номера на колата… или да получим описанието им… тогава ще ни трябват само няколко дни.
— Не трябва да ви забележат — предупреди Куин. — Човекът в телефонната кабина ще бъде под страхотно напрежение. Никой от нас не би желал да прекъснат връзката. Това най-вероятно би означавало, че са зарязали всичко и са офейкали, оставяйки след себе си труп.
Крамър кимна, стиснаха си ръцете и той се качи в колата.
След половин час пристигнаха техниците и въпреки че нито един от тях не беше в задължителните за отдела им униформи, те показаха служебните си карти. Куин ги поздрави дружелюбно, знаейки че са от MI5, службата за сигурност, и те се заеха с работата си. Работеха добре и бързо. Всъщност по-голяма част от работата се извършваше в Кенсингтън.
Един от техниците, който беше свалил капака на телефона във всекидневната, леко повдигна вежди. Куин се направи, че не забелязва. Опитвайки се да постави микрофон, той беше видял, че там вече има един. Но заповедите са си заповеди — той намести устройство си до американското и по този начин осъществи на практика още една, макар и миниатюрна, англо-американска връзка. До 9.30 вечерта Куин разполагаше със своя собствена свръхсекретна (за обществеността) телефонна линия, на която щеше да прехвърли разговора с истинския похитител, ако той изобщо се обадеше. Втората линия беше постоянно свързана с централата на посолството и щеше да се използва за „вероятните извършители“. Третата беше оставена свободна.
В подземния етаж на посолството, на Гровнър Скуеър, кипеше по-оживена дейност. Десетте линии бяха инсталирани и за всяка беше осигурен оператор. Десет момичета, някои американки, други англичанки, седяха в очакване.
Третата фаза на операцията се провеждаше в телефонната централа на Кенсингтън, където полицията оборудва помещение за следене на всички входящи телефонни обаждания, които щяха да бъдат прехвърляни по специалната линия на Куин. В Кенсингтън се намираше една от най-новите електронни телефонни централи и проследяването щеше да става много бързо и лесно — за не повече от осем до десет секунди. След като излезеха от тази централа, телефонните обаждания по линията на Куин щяха да се подслушват на още две места. Едното в комуникационния център на MI5 на Корк Стрийт, Мейфеър, а другото — в подземието на американското посолство. След като похитителите установяха контакт, тази телефонна централа щеше да се превърне в подслушвателен пост.
Американският техник, изпратен от Лу Колинс, пристигна тридесет секунди след като английските му колеги бяха напуснали апартамента, за да свали всички новоинсталирани подслушвателни устройства и да настрои своите. По този начин, когато Куин не говореше по телефона, щяха да го чуват само неговите сънародници — американците. „Добра работа“ — отбеляза Сеймър пред колегата си от MI5 една седмица по-късно, когато се срещнаха на чашка в Брукс Клъб.
Точно в 10 часа вечерта телевизионният говорител на Индипендънт Телевижън Нетуърк беше вперил поглед в камерата, докато отзвучаваха последните удари на Биг Бен. След това прочете обръщението към похитителите. Телефонните номера за връзка останаха изписани на екрана, докато даваха последна информация за изчезналия Саймън Кормак. В информационното комюнике не се казваше почти нищо ново, но все пак то трябваше да бъде прочетено.
В една тиха къща на шестдесет километра от Лондон четирима смълчани мъже напрегнато следяха предаването. Водачът бързо превеждаше на френски за двама от тях. Всъщност единият беше белгиец, а другият — корсиканец. Четвъртият нямаше нужда от преводач. Разбираше чудесно, тъй като езикът, който говореха в родната му Южна Африка беше африкаанс — разновидност на английския.
Двамата европейци не знаеха нито дума английски и водачът им беше забранил да излизат от къщата, докато не приключи цялата история. Единствено той излизаше и се връщаше, винаги през вътрешната врата на гаража, винаги с Волвото, което вече имаше нови гуми и номера, този път истинските. Никога не тръгваше без перуката, брадата, мустаците и тъмните очила. По време на отсъствията му останалите имаха строги инструкции да не се показват дори на прозорците и в никакъв случай да не отварят вратата.
Телевизионният говорител подхвана темата за Близкия изток и единият от европейците попита нещо водача. Той поклати глава.
— Demain — отговори той на френски. — Утре сутринта.
През тази нощ в подземието на посолството бяха регистрирани над двеста обаждания. С всички разговаряха много внимателно и учтиво, но само седем от тях бяха прехвърлени към Куин. Той разговаряше с тях приятелски, наричаше човека от другата страна на линията „приятел“ или „старче“, обясняваше, че за съжаление „неговите хора“ трябва да спазят досадната формалност да се уверят, че обаждащият се наистина държи Саймън Кормак и много внимателно му поставяше условието да отговори на един прост въпрос и да му се обади отново. Нито един от тях не се обади повторно. В почивката между 3 часа през нощта и изгрев слънце той успя да подремне четири часа.
Сам Самървил и Дънкан МакКрей останаха с него през цялата нощ. Сам отбеляза „свойското“ му държание по телефона.
— Още не сме започнали истински — тихо каза той.
Но напрежението беше започнало. Двамата млади агенти вече го усещаха.
Малко след полунощ Кевин Браун, заедно със специално подбран екип от осем агенти на ФБР, които бяха хванали обедния самолет от Вашингтон, кацнаха на Хийтроу. Предупреден предварително, на летището ги очакваше разгневеният Патрик Сеймър. Набързо запозна старшия офицер с обстановката до 11 часа същата вечер, когато беше тръгнал към летището. Това включваше информацията за новото убежище на Куин и положението с телефоните.
— Знаех си, че ще ни отвори работа — изръмжа Браун, като чу за бъркотията пред Уинфийлд Хаус. — Не трябва да го изпускаме от погледа си, иначе кой знае какви номера ще ни извърти. Давай да отиваме в посолството, ще спим на походни легла направо в подземието. Ако тоя хахо пръдне, искам да го чуя, високо и ясно.
Сеймър изпъшка наум. Беше чувал за Кевин Браун и щеше да е по-доволен, ако не беше пристигнал. Сега май щеше да стане още по-зле, отколкото си беше мислил. Когато в 1.30 пристигнаха в посолството, тъкмо приемаха 106-тото фалшиво обаждане.
И други хора не можаха да се наспят тази нощ. Двама от тях бяха капитан Уилямс от СО 13 и един човек
