на име Сидни Сайкс. Те прекараха нощните часове един срещу друг в стаята за разпити на полицейския участък в Уондсуърт, южен Лондон. Вторият присъстващ офицер беше началникът на транспортната секция към Отдела за тежки криминални престъпления. Именно неговите хора бяха открили Сайкс.
За мошеник на дребно, какъвто беше Сайкс, двамата полицаи бяха прекалено сериозни противници и към края на първия час той вече трепереше от страх. После нещата се влошиха още повече.
Транспортната секция, следвайки описанието, дадено от строителя от Лестър, откри авторемонтната фирма, която беше изтръгнала смачкания Транзит от фаталната прегръдка с булдозера. След като бе установено, че шасито е изкривено и от микробуса не става нищо, те бяха предложили на собственика да си го прибере. И тъй като щеше да му излезе по-скъпо да плати обратния транспорт до Лестър, отколкото струваше целият автомобил, той беше отказал. Тогава авторемонтната фирма го беше продала на Сайкс като старо желязо, защото той имаше склад за вторични суровини в Уондсуърт. Бригади от транспортната секция прекараха цял ден в склада на Сайкс и го преобърнаха целия.
Откриха един варел три-четвърти пълен с източено машинно масло, от който извадиха двадесет и четири табелки с автомобилни номера. Точно дванадесет чифта, изработени при Сайкс и истински колкото банкнота от три лири. В тайник под дъсчения под на неугледния офис на Сайкс откриха цяла пачка с регистрационни документи, всичките принадлежащи на леки коли и микробуси, които съществуваха единствено на книга.
Далаверата на Сайкс се състоеше в това да прибира катастрофирали автомобили, които застрахователите са бракували поради негодност, обещавайки на собствениците да уведоми Центъра в Суонзи, че автомобилът е предаден за отпадъци. На Суонзи Сайкс съобщаваше точно обратното — че е купил колата от бившия й собственик. Компютърът запаметяваше тези „данни“. Дори автомобилът наистина да не ставаше за друго, освен за старо желязо, Сайкс всъщност купуваше съвсем легално документите му, които се използваха за друг, подобен на бракувания, „чопнат“ от някой паркинг от чевръстите му съдружници. Снабдена с нови номера, съответстващи на регистрационния талон на бракувания автомобил, откраднатата кола вече можеше да бъде продадена. Последната подробност беше да се изтрият оригиналните номера на шасито и на двигателя, да се бият фалшиви, които след това наплескваха обилно с грес и мръсотия. Това беше достатъчно, за да заблуди един обикновен купувач. Полицията обаче трудно можеше да се излъже от подобна маскировка, но тъй като при тези сделки Сайкс получаваше парите в брой, винаги можеше да отрече, че е виждал въпросната кола, още по-малко пък, че е продал същата някому.
Друга разновидност на бизнеса му беше да вземе микробус като Транзита с изкривеното шаси, да изреже негодната част, да постави на нейно място обикновена укрепваща греда и да го пусне в движение. Това беше незаконно и много опасно, но автомобилите можеха да изминат още няколко хиляди километра по пътищата, преди окончателно да се разпаднат.
Изправен пред показанията на строителния работник от Лестър, тези на фирмата, от която беше купил микробуса за старо желязо срещу 20 лири и отпечатъците от оригиналните номера на шасито и двигателя, а още повече като разбра за какво е бил използван автомобилът, на Сайкс му стана ясно, че този път е загазил здраво и си призна всичко.
След като напрегна паметта си, той си припомни кой беше купил Транзита. Преди около шест седмици някакъв човек се завъртял из двора на работилницата му. На въпроса какво търси той отговорил, че иска да купи евтин микробус. По една случайност Сайкс тъкмо бил свършил с поправката на шасито и вече пръскал автомобила със зелена боя. След по-малко от час купувачът си тръгнал с микробуса, като му броил 300 лири. Оттогава не бил виждал този човек. Петнадесетте банкноти от по 20 лири отдавна били похарчени.
— Как изглеждаше? — попита капитан Уилямс.
— Опитвам се да си спомня — плачливо отговори Сайкс.
— Постарай се — подкани го Уилямс. — Ще си улесниш остатъка от живота, ако си припомниш.
Среден ръст, нормално тегло. Между четиридесет и пет и петдесет. Грубо лице и обноски. „Неизискан“ глас, със сигурност не кореняк лондончанин. Рижа коса, може да е била и перука, но сполучлива. Във всеки случай носел шапка въпреки августовските горещини. Мустаци малко по-тъмни от косата — може да са били изкуствени, но добре направени. И тъмни очила. Не слънчеви, а оцветени в синьо стъкла и рогови рамки.
Следващите два часа тримата мъже прекараха с художника на полицията. Капитан Уилямс отнесе рисунката в Скотланд Ярд малко преди времето за закуска и я показа на Найджъл Крамър. В девет часа същата сутрин членовете на КОБРА вече я разглеждаха. Проблемът беше, че този портрет можеше да бъде на когото и да е. И тук следата свършваше.
— Знаем, че след Сайкс микробусът е бил ремонтиран от друг, по-добър монтьор — каза Крамър пред комисията — и някой е изрисувал рекламите на Барлоу от двете му страни. Значи колата е престояла в нечий гараж, където е имало и заваръчен апарат. Обявим ли го обаче за всеобщо издирване, похитителите няма начин да не разберат, а това може да означава, че ще зарежат всичко и Саймън Кормак ще умре.
Решиха да разпратят описанието до всички полицейски участъци, но на този етап да го запазят в тайна от печата и обществеността.
Андрю „Анди“ Ланг прекара нощта заровен в разпечатките на банковите операции и се чувстваше все по-объркан и по-объркан. Накрая смущението му прерасна в твърдата убеденост, че е прав и че не може да има никакво друго обяснение.
Анди Ланг беше шеф на Отдела за кредити и маркетинг в клона на Инвестиционната банка на Саудитска Арабия в Джеда. Това беше една институция, основана от арабското правителство, за да оперира с астрономическите суми, които се въртят в този район на света.
При все, че беше притежание на Саудитска Арабия и Управителният съвет на директорите беше съставен почти изцяло от местни хора, персоналът, който обслужваше банката, се състоеше основно от чужденци, работещи по договор, най-вече от американската Рокмън-Куинс Банк от Ню Йорк, откъдето беше изпратен и Ланг.
Той беше млад, енергичен, съвестен и амбициозен, горящ от желание да направи успешна кариера в банковото дело и с удоволствие работеше в Саудитска Арабия. Заплащането беше по-добро, отколкото в Ню Йорк, имаше хубав апартамент, няколко приятелки от многобройната емигрантска общност в Джеда, сухият режим не го притесняваше и освен това добре се разбираше с колегите си.
Въпреки че главното управление на ИБСА беше в Рияд, най-натоварен беше клонът в Джеда — делова и търговска столица на Саудитска Арабия. По това време на деня той обикновено напускаше бялото назъбено здание, което приличаше повече на форт на Чуждестранния легион, отколкото на банка и вече крачеше по улиците към Хайят Риджънси за едно питие. Тази вечер обаче трябваше да приключи още две сметки и вместо да ги остави за утре сутринта, той предпочете да поработи извънредно.
Все още седеше зад бюрото си, когато се появи възрастният арабин, куриер на банката, който буташе отрупаната с книжа количка и започна да разпределя разпечатките от банковия компютър по бюрата на служителите. Тези листи съдържаха извлеченията от операциите, реализирани през деня от различните отдели на банката. Старецът внимателно постави няколко листа пред Ланг, кимна с глава и отмина към следващото бюро. Ланг го изпрати с едно приветливо „шукран“ — той се гордееше с любезността си към обслужващия персонал — и продължи да работи.
След като приключи с работата си, той хвърли един поглед върху книжата, поставени върху бюрото му и се изненада. Това не бяха неговите документи. Това бяха извлечения на тегленията и внасянията по най- големите сметки, депозирани в банката. С тях се занимаваше завеждащият банковите операции, а не отделът за кредити и маркетинг. Той взе книжата и тръгна по коридора към празния офис на завеждащия мистър Амин, негов колега пакистанец.
Докато вървеше, погледна още един път колонките от цифри и нещо в тях привлече вниманието му. Той се спря, след това се върна в стаята си и започна внимателно да преглежда лист по лист. Навсякъде се повтаряше една и съща схема. Включи компютъра и извика на екрана сметките на двама от клиентите. И тук се повтори същото.
В ранните часове на утрото вече беше сигурен, че няма място за колебание. Бе попаднал на грандиозна измама. Съвпаденията бяха прекалено необичайни. Той отнесе листите на бюрото на мистър Амин и реши при първа възможност да вземе самолета за Рияд и да се срещне лично със своя колега американец,
