На вратата на мазето, в което беше затворен Саймън Кормак, се почука три пъти отчетливо и силно. Беше 10,15. Той нахлузи качулката. Когато я свали, на стената до вратата беше поставено картонче:
„Като дете през ваканциите в Нантъкет леля ти Емили ти е чела любимата си книга. Коя е този книга?“
Той се загледа в бележката. Заля го вълна на облекчение. Някой беше влязъл в контакт. Някой беше говорил с баща му във Вашингтон. Някой се опитваше да го измъкне оттук. Опита се да се овладее, но сълзите пълнеха очите му. През шпионката го наблюдаваха. Подсмъркна; нямаше носна кърпичка. Припомни си леля Емили, по-голямата сестра на баща си, която винаги изглеждаше строга в дългите си памучни рокли; извеждаше го на разходка по плажа, слагаше го да седне на някоя туфа и му четеше приказки за ония малки животинчета, които говореха като хората и винаги се държаха като съвършени джентълмени. Той подсмъркна още веднъж и изкрещя отговора към шпионката. Тя се затвори, вратата леко се открехна, една ръка в черна ръкавица се протегна през процепа и прибра картончето.
Мъжът с дрезгавия глас се обади отново в 1,30 следобед. От посолството незабавно го свързаха. Този път обаждането беше засечено за единадесет секунди — телефонна кабина в търговския квартал на Милтън Кейнс, Бъкингамшир. Цивилният служител на полицията в Милтън Кейнс закъсня с деветдесет секунди. Похитителят не беше губил време по телефона.
— Книгата — дрезгаво рече той. — Казва се „Вятърът във върбите“.
— Добре, приятелю, ти си човекът, когото чаках. Чуй сега този номер, затвори телефона и ми звънни от друго място. Това е линия, която е предназначена единствено за мен. 370–0040. Непременно ми се обади. Доскоро.
Той отново пусна слушалката. Този път вдигна глава и се обърна към стената.
— Колинс, можеш да съобщиш във Вашингтон, че нашият човек се е обадил. Саймън е жив. Те искат да преговарят. Можеш да демонтираш телефонната централа в посолството.
Чуха го добре. Всички го чуха. Колинс използва кодираната пряка линия до Вайнтрауб в Ленгли, той се обади на Одел, а Одел съобщи новината на президента. Минути след това телефонистките на Гровнър Скуеър бяха освободени. Последен по телефона се обади някакъв плачлив глас.
— Ние сме Пролетарската освободителна армия. Държим Саймън Кормак. Ако Америка не унищожи всичките си ядрени оръжия…
Гласът на телефонистката беше сладък като мед.
— Сладур — каза тя, — върви го духай.
— Защо го направихте пак? — попита МакКрей. — Защо отново му затворихте телефона?
— Има право — отбеляза Сам. — Тези хора понякога са твърде неуравновесени. Защо да рискуваме да ги притесним с нашето поведение до такава степен, че да направят нещо на Саймън Кормак?
— Възможно е — отговори Куин. — Но се надявам да съм прав и смятам, че съм. Не ми звучи като политически терорист. Моля се да е обикновен професионален убиец.
Те се втрещиха.
— Че какво им е хубавото на професионалните убийци? — попита Сам.
— Не е много — призна Куин, който изглеждаше необикновено спокоен. — Но професионалистите работят за пари. А този досега не е получил нито цент.
7.
Похитителят се обади чак в шест часа вечерта. През това време Сам Самървил и Дънкан МакКрей почти непрекъснато гледаха телефона и се молеха човекът, който и да бе той, да не прекъсне връзката.
Като че единствено Куин бе в състояние да се отпусне. Той се беше изтегнал на канапето в дневната по чорапи и четеше книга. „Анабазис“ от Ксенофонт, както докладва тихо Сам по телефона от съседната стая. Носеше си я от Испания.
— Никога не съм я чувал тази книга — изръмжа Браун в подземието на посолството.
— Ами става дума за военни тактики — опита се да му помогне Сеймър. — От един гръцки генерал.
Браун изсумтя. Знаеше, че гърците членуват в НАТО, но само толкова.
Английската полиция имаше много повече работа. Две телефонни кабини, едната в Хитчин, малко и китно провинциално градче в северната част на Хартфордшир, а другата в новата градска част на Милтън Кейс, бяха тихомълком посетени от служители на Скотланд Ярд и обработени за снемане на отпечатъци. Такива имаше в изобилие, но, въпреки че все още не знаеха това, нито един от тях не принадлежеше на похитителя, който беше използвал безцветни гумени хирургически ръкавици.
Хората, които живееха или работеха в близост до кабините, бяха дискретно разпитани. Търсеха свидетел, който може да е видял някого да се обажда по времето, когато бяха засечени разговорите. Не откриха такъв, при все че часът беше определен с точност до секунда. Кабините бяха разположени в редици от по три или четири, от които постоянно се обаждаха най-различни хора. Освен това и на двете места движението е било доста оживено. Крамър въздъхна.
— Обажда се в пиковите часове, сутрин и по обед.
Лентите със запис на гласа бяха дадени на професор-филолог, специалист по речеви модели и местни диалекти, но тъй като през повечето време бе говорил Куин, ученият поклати глава.
— Използва многопластова хартиена салфетка или парче тънък плат върху телефонната слушалка — заяви той. — Не е кой знае какво, но доста ефикасно. Разбира се, не може да надхитри осцилаторите, но аз, също като машините, се нуждая от повече материал, за да определя по-точно модела.
Капитан Уилямс обеща да му осигури повече материал след като човекът отново се обади. През този ден шест къщи бяха поставени под наблюдение. Едната се намираше в Лондон, а останалите пет в различни графства. Всички бяха наети с договори за по 6 месеца. До вечерта наблюдението над две от тях беше снето. В едната живееше банков служител, французин, женен, с две деца, работещ съвсем законно в лондонския клон на Сосиете Женерал. В другата се беше настанил професор от Германия, който извършваше проучвания в Британския музей.
До края на седмицата щяха да снемат наблюдението и от останалите четири, но пазарът на недвижимо имущество непрестанно предлагаше нови „възможности“, които трябваше да се проверяват.
— Ако престъпниците наистина са купили къща — заяви Крамър пред комисията КОБРА — или пък някой собственик им е отстъпил своята за временно ползване, боя се, че ще бъде невъзможно да ги открием. Във втория случай няма да има никаква следа; в първия броят на закупените къщи в югоизточната част на страната за една година е толкова голям, че ще създаде работа на хората ни за месеци наред.
За себе си Найджъл Крамър бе съгласен с довода на Куин (който бе чул при прослушването на записите), че човекът, който се обажда, прилича повече на професионален престъпник, отколкото на политически терорист. Независимо от това търсенето и на единия и на другия вид нарушители на закона продължаваше и щеше да продължи до приключването на случая. Дори ако похитителите бяха престъпници от подземния свят, те биха могли да се снабдят с чешкия автоматичен пистолет от някоя терористична група. Понякога престъпниците и терористите действаха заедно.
Ако английската полиция беше претрупана с работа, то американският екип в подземието на посолството страдаше от принудителното бездействие. Кевин Браун крачеше из дългата стая като лъв, затворен в клетка. Четирима от хората му бяха по леглата си, а останалите четирима се бяха вторачили в лампичката, която трябваше да светне при позвъняване по специалния телефон в кенсингтънския апартамент, с чийто номер похитителят вече разполагаше. Лампичката светна в шест часа и две минути.
За всеобщо учудване Куин остави телефона да иззвъни четири пъти. След това вдигна слушалката и заговори пръв.
— Здравей. Радвам се, че се обаждаш.
— Вече ти казах — ако искате да видите Саймън Кормак жив, ще трябва да се изръсите.
Същият глас — дълбок, дрезгав, гърлен и приглушен от хартиените салфетки.
— Добре де, я първо да си поговорим — каза дружелюбно Куин. — Чуй, казвам се Куин. Просто Куин. Ти
