как се казваш?
— Майната ти.
— Хайде де, не ме интересува истинското ти име. И двамата не сме вчерашни. Ей тъй, поне да мога да казвам „Здравей, Смит или Джоунс…“
— Зак — изрече гласът.
— З-А-К ли? Разбрах. Слушай, Зак, не трябва да се задържаш на телефона повече от двайсет секунди, разбра ли? Не съм вълшебник. Ченгетата слушат и проследяват обажданията. Звънни ми след няколко часа и пак ще поговорим. Какво ще кажеш?
— Става — рече Зак и затвори телефона.
Специалистите от кенсингтънската централа засякоха мястото на обаждането за седем секунди. Пак телефонна кабина в централната градска част на Грейт Дънмоу, графство Есекс, на девет мили западно от магистрала М-11 от Лондон за Кембридж. Цивилният полицай стигна до редицата от три кабини осемдесет секунди след края на разговора. Твърде късно. В този час, когато магазините затваряха, а кръчмите бяха отворили, улиците гъмжаха от хора, но никой не се озърташе неспокойно наоколо, нито пък носеше рижа перука, мустаци и очила с тъмни стъкла. Зак беше избрал третия за деня пиков час — на свечеряване, сумрачно, но все още не тъмно, защото когато се стъмни, телефонните кабини се осветяват отвътре.
В подземието на посолството Кевин Браун побесня.
— На чия страна, по дяволите, е Куин? Отнася се с това копеле като с някаква госпожица!
Четиримата агенти кимнаха единодушно.
В Кенсингтън Сам и Дънкан МакКрей зададоха почти същия въпрос. Куин просто се отпусна на канапето, повдигна безучастно рамене и продължи да чете книгата си. За разлика от неопитните агенти той знаеше, че трябва да постигне две неща: да се опита да мисли като човека в другия край на линията и да спечели доверието на този гад.
Имаше вече достатъчно доказателства, за да смята, че Зак не е глупав. Поне досега беше допуснал твърде малко грешки, иначе щяха да го хванат. Куин не му беше съобщил нищо ново. Със съвета, който даде на Зак и който щеше да му помогне да остане в безопасност и на свобода, той само потвърждаваше инструкциите, които похитителят явно бе получил.
Той просто се опитваше да изгради някаква връзка, колкото и неприятна да бе тази задача, да положи основите на такива взаимоотношения с убиеца, които, надяваше се, щяха да накарат закоравелия престъпник почти подсъзнателно да повярва, че Куин и той имат обща цел — размяна — и че всъщност властите са „гаднярите“.
От годините, прекарани в Лондон, Куин знаеше, че за ушите на англичаните няма по-приятелски звук от американския акцент. Изглежда харесваха провлачения изговор на думите. Звучеше по-дружелюбно от собственото им отсечено произношение. В разговора си със Зак той бе наблегнал малко повече от обикновено на провлачения изговор. Много важно беше Зак да не остане с впечатление, че Куин не го взема на сериозно или че му се подиграва. Освен това трябваше много да внимава, за да не се прокрадне в думите му и най-малката следа от отвращението, което изпитваше към човека, съсипващ двама родители на пет хиляди километра оттук. Беше толкова убедителен, че успя да заблуди Кевин Браун.
Но не и Крамър.
— Искаше ми се да задържи кучия син малко по-дълго на телефона — каза капитан II ранг Уилямс. — Някой от нашите колеги в провинцията би могъл да види него или колата му.
Крамър поклати глава.
— Все още не — каза той. — Проблемът ни е, че сержантите-детективи в малките провинциални полицейски участъци не са обучени агенти, които могат да проследяват хора незабелязано. Куин ще се опита да удължи времетраенето на разговорите по-късно, като се надява Зак да не усети.
Зак не се обади тази вечер, а на следващата сутрин.
Анди Ланг си взе почивен ден и отлетя за Рияд с вътрешен полет на Саудитските авиолинии. Там поиска да се срещне с генералния директор Стийв Пайл. Пайл го прие.
Административната сграда на ИБСА в столицата на Саудитска Арабия нямаше нищо общо с форта на Чуждестранния легион в Джеда. Банката беше хвърлила доста пари за построяването на високото здание от бледожълтеникав мрамор, пясъчник и полиран гранит. Ланг прекоси огромното централно преддверие. Единственият звук, който се чуваше, беше шумът от стъпките му по мраморния под и плискането на разхлаждащите фонтани.
Дори в средата на октомври навън беше много горещо, но преддверието приличаше на пролетна градина. След половинчасово чакане той беше въведен в офиса на генералния директор — разположен на последния етаж апартамент, който беше толкова луксозно обзаведен, че дори президентът на „Рокмън- Куинс“, при едно от посещенията си преди половин година, трябваше да признае, че собственият му офис в Ню Йорк бледнее пред него.
Стийв Пайл беше едър и приветлив мъж, опитен администратор, който се гордееше с бащинското си отношение към по-младите служители от многонационалния персонал. Червендалестото му лице красноречиво говореше, че въпреки „сухия“ режим за обикновените хора в Кралство Саудитска Арабия барчето му за напитки е добре заредено.
Той посрещна Ланг сърдечно, но с известна изненада.
— Мистър Ал Харун не ме предупреди, че ще идваш, Анди — каза той — Щях да изпратя на летището кола за теб.
Мистър Ал Харун беше директорът на клона в Джеда, шеф на Ланг от саудитска страна.
— Не го предупредих, сър. Просто си взех еднодневен отпуск. Мисля, че имаме проблем, на който искам да ви обърна внимание.
— Анди, Анди, името ми е Стийв, нали така? Радвам се, че си дошъл. Казвай сега какъв е проблемът.
Ланг не беше взел разпечатките със себе си; ако някой от колегите му в Джеда беше съучастник в измамата, липсата на разпечатките щеше да го постави нащрек. Беше си водил обаче подробни бележки. Той прекара следващия час, обяснявайки на Пайл какво беше открил.
— Не може да е случайно съвпадение, Стийв — завърши той. — Няма друг начин за обяснение на тези цифри, освен като крупна банкова измама.
От сърдечността на Стийв Пайл не бе останала и следа, докато Ланг обясняваше своето откритие. Те седяха в дълбоките кожени кресла, разположени около ниската масичка за кафе от кован пиринч. Пайл стана и отиде до стената от оцветено стъкло, зад която се откриваше разкошен изглед към огромната пустиня. Най-накрая се обърна и отново приближи към масичката с усмивка на лице и протегната ръка.
— Анди, ти си един много наблюдателен млад човек. Много умен. И лоялен. Дълбоко ценя това, благодарен съм ти, че се обърна към мен по този… проблем. — Той съпроводи Ланг до вратата. — Слушай сега, искам да оставиш това на мен. Аз ще се заема лично с него. Повярвай ми, далеч ще стигнеш.
Анди Ланг напусна сградата на банката и се отправи обратно към Джеда, сияещ от самодоволство. Беше постъпил правилно. Генералният директор щеше да сложи край на тази измама. През това време Стийв Пайл барабанеше с пръсти по бюрото си. След това вдигна слушалката на телефона и набра един номер.
Зак се обади за четвърти път, и втори по специалната линия в девет без петнадесет сутринта. Обаждането беше засечено в Ройстън, западната част на Хартфордшир, където графството граничеше с Кембридж. Полицейският служител, който стигна там след две минути, беше закъснял с 90 секунди. И отново нямаше никакви отпечатъци.
— Куин, дай да не протакаме. Искам пет милиона долара и то бързо. Употребявани банкноти, дребни.
— Господи, Зак, това е страшно много. Имаш ли представа колко ще тежат?
Мълчание. Зак беше объркан от неочакваната забележка за теглото на банкнотите.
— Толкоз, Куин. Дай да не спорим. Ако се опитате да ни скроите някой номер, ще ви пратим един-два пръста да ви избием от главата тези глупости.
В Кенсингтън МакКрей се задави и хукна към банята. По пътя се блъсна в масичката за кафе.
