също се подслушва, но той ще я използва само ако иска да се обади някъде.
— Искате да кажете, че англичаните подслушват всичко? — кисело попита Браун.
— Само телефоните — каза Сеймър. — Трябваше да приемем тяхното сътрудничество, нали централите са техни. Освен това те могат да ни окажат ценна помощ в анализите на гласовете, говорни дефекти, диалекти. А и проследяването на обажданията е тяхна задача. То ще става направо от централата в Кенсингтън. Всъщност в апартамента няма нито една линия до нашите магнетофони, която да не се подслушва.
Колинс се покашля.
— Всъщност има — каза той, — но тя е само за микрофоните в стаите. Разполагаме с още един апартамент в същия блок. Всеки звук, който уловят „дървениците“, се предава в по-малкия апартамент на приземния етаж. Прекарали сме скрити проводници за тази цел. В момента там има наш човек. На долния етаж речта преминава през автоматично кодиращо устройство, след това се подава по УКВ радиопредавател дотук, звукът се декодира автоматично и се записва.
— Използвате радиостанция само за една миля? — попита Браун.
— Сър, моето управление е в добри отношения с англичаните, но нито една секретна служба в света няма да използва обикновените комуникационни връзки на чужда страна за предаване на поверителната си информация.
Това се понрави на Браун.
— Значи англичаните чуват какво се говори по телефона, но не в стаята?
В действителност той грешеше. Веднага след като MI5 разбра за апартамента в Кенсингтън, до който не бяха допуснати двамата главни инспектори от Столичната полиция, и след като установиха, че техните микрофони са отстранени, те прецениха, че някъде наблизо трябва да има още един апартамент на американците, откъдето да препредават сведенията на разпитваните руснаци до резиденцията на ЦРУ. Само след един час те вече бяха разгледали всички архиви на блока и бяха открили гарсониерата на приземния етаж. Към полунощ екип от водопроводчици откри наличието на проводници по тръбите на парното отопление, които свързваха двата апартамента. Малко по-късно англичаните включиха собствената си подслушвателна апаратура от съседния апартамент, чийто наемател беше любезно помолен да замине за известно време на почивка, като по този начин щеше да окаже голяма услуга на Нейно Величество. На разсъмване всеки подслушваше всекиго.
Човекът на Колинс от ELINT (отдела за електронно подслушване и наблюдение), който седеше пред контролното табло, свали слушалките от ушите си.
— Куин току-що приключи разговора — каза той. — Сега вероятно ще разговарят помежду си. Искате ли да чуете, сър?
— Разбира се — отговори Браун.
Техникът прехвърли разговора от слушалката към стенния микрофон. В стаята се разнесе гласът на Куин.
— …ще бъде чудесно. Благодаря, Сам. С мляко и захар.
— Мистър Куин, мислите ли, че той ще се обади отново? (МакКрей)
— Не. Звучеше правдоподобно, но не ми приличаше на похитител. (Куин)
Хората в подземието на посолството се приготвиха да си вървят. В няколко от съседните помещения бяха поставени походни легла. Браун държеше да е наблизо през цялото време. Той определи двама от осемте си човека за нощното дежурство. Беше 2,30 след полунощ.
Същите разговори, по телефона и в стаята, бяха прослушани и записани в Комуникационния център на MI5 на Корк Стрийт. Полицаите в телефонната централа в Кенсингтън чуха само телефонния разговор. За осем секунди проследиха обаждането до една телефонна кабина близо до Падингтън и изпратиха един цивилен служител от полицейския участък Падингтън Грийн, който се намираше на не повече от 250 метра оттам. Той арестува някакъв старец с психическо заболяване.
В 9 часа сутринта на третия ден едно от момичетата на Гровнър Скуеър прие ново обаждане. Гласът беше на англичанин, рязък и груб.
— Искам да говоря с парламентьора.
Момичето пребледня. Никой досега не беше използвал тази дума. Гласът й остана мил и любезен.
— Свързвам ви, сър.
Куин вдигна слушалката още при първото иззвъняване на телефона. Момичето трескаво прошепна:
— Някой иска да говори с парламентьора. Само това.
След половин секунда връзката беше осъществена. По говорителите зазвуча плътният, предразполагащ глас на Куин.
— Здрасти, приятел, искал си да говориш с мен?
— Ако искате да получите Саймън Кормак обратно, трябва да се бръкнете. По-дълбочко. Слушай сега…
— Не, приятелю, ти ме слушай. Днес вече имах доста фалшиви обаждания. Знаеш колко много откачени има на тоя свят, нали? Така че, направи ми една услуга, само един малък въпрос…
В Кенсингтън засякоха обаждането за осем секунди. Хитчин, Хартфордшир… обществен телефон… на железопътната гара. Крамър получи адреса след десет секунди, Полицейският участък в Хитчин реагира бавно. Техният служител се отправи към мястото едва след тридесет секунди, след една минута слезе от колата на две преки от гарата, излезе иззад ъгъла и бавно се упъти към телефонните будки 141 секунди след началото на разговора. Твърде късно. Човекът беше останал на линията точно тридесет секунди и вече се намираше през три улици от телефона, незабележим в сутрешната навалица.
МакКрей отправи слисан поглед към Куин.
— Но вие му затворихте телефона — каза той.
— Трябваше — лаконично отговори Куин. — Когато свърших да говоря, времето ни вече беше изтекло.
— Ако го бяхте задържали на телефона — обади се Сам Самървил — полицията може би щеше да го залови.
— Ако той е нашият човек, искам да го накарам да ми вярва, а не да го стряскам, поне засега — каза Куин и замълча.
Той изглеждаше напълно спокоен, докато нервите на двамата агенти бяха опънати като струни. Те не отделяха поглед от телефона в очакване да позвъни отново. Куин знаеше, че в близките няколко часа човекът няма да използва друг обществен телефон. Бойният опит много отдавна го беше научил на простото правило: ако не можеш да направиш нищо друго освен да чакаш — почивай.
На Гровнър Скуеър Кевин Браун беше събуден от един от своите хора. Той се втурна към подслушвателния пост тъкмо навреме, за да чуе последните думи на Куин.
— …е името на тази книга? Отговори ми на този въпрос и пак ще разговаряме. Ще чакам, приятелю. Доскоро засега.
Колинс и Сеймър се присъединиха към него и тримата прослушаха записа отново. После включиха високоговорителите и чуха забележката на Сам Самървил.
— Точно така — изръмжа Браун.
Чуха отговора на Куин.
— Дрисльо — рече Браун. — Още една-две минути и щяха да го хванат.
— Ще хванат единия — отбеляза Сеймър, — но останалите ще държат момчето.
— Затова трябваше да го хванем и да го принудим да издаде скривалището им — продължи Браун.
Той удари огромния си юмрук в дланта на другата ръка.
— Те вероятно имат някаква уговорка. Нещо от рода на това, което прилагаме ние, ако заловят някой от членовете на агентурната мрежа. Ако той не се върне след, да речем, деветдесет минути, като се има предвид и движението по пътищата, другите приемат, че той е заловен. Убиват момчето и се изпаряват.
— Вижте, сър, тези хора нямат какво да губят — добави Сеймър и раздразнението на Браун нарасна. — Дори да се предадат и да върнат Саймън жив и здрав, те пак ще получат доживотна присъда. Та те вече са убили двама човека от секретните служби и един сержант от английската полиция.
— Този Куин по-добре да си отваря очите — каза Браун, докато излизаше от стаята.
